Хайди го изгледа хладно —
Когато влезе в стаята на Линда да я целуне за лека нощ, тя го попита:
— Полицията изгонваше ли тия хора от града, татко?
Били си спомняше, че я бе погледнал внимателно, като се чувствуваше едновременно отегчен и абсурдно поласкан от въпроса й. Тя отиваше при Хайди, щом се интересуваше колко са калориите в парче немски шоколадов кейк, но за по-суровите истини идваше при Били и това някак не му се струваше справедливо.
Седна на леглото й, като си мислеше, че все още е много малка и че е от несъмнено добрите момичета. Можеше да бъде наранена. Чрез лъжа това би се избягнало. Но лъжите за неща като тези, които бяха станали през деня в парка на Феървю, често се връщаха, за да преследват родителите — Били много ясно си спомняше как баща му бе казал, че онанирането води до заекване. Баща му беше добър човек почти във всяко отношение, но Били никога не бе му простил тази лъжа. Все пак с Линда беше преминал през доста тежки изпитания — обсъждали бяха хомосексуалистите, устния секс, венерическите болести и възможността Бог изобщо да не съществува. Бе трябвало да дочака сам да има дете, за да разбере колко мъчителна може да бъде честността.
Изведнъж си помисли за Джинели. Какво би казал Джинели на дъщеря си, ако бе на негово място? Нежеланите не трябва да се допускат в града, сладурано. Защото всъщност до това се свеждаше всичко —
Но тук имаше повече истина, отколкото можеше да си позволи да й каже.
— Да, мисля, че това правеше. Те бяха цигани, сладка моя. Скитници.
— Мама каза, че са мошеници.
— Много от игрите им са измамнически, а и предсказанията им са също неверни. Когато пристигнат в град като Феървю, полицията ги подканва да си отидат. Обикновено се представят за много ядосани, но всъщност нямат нищо против.
— Закачат афиши или пръскат листовки, в които казват къде ще бъдат — обикновено се спазаряват с някой фермер или с някой земевладелец вън от града. След няколко дни си тръгват.
— Но защо изобщо идват? Какво правят?
— Ами… винаги има хора, които искат да им се предскаже бъдещето. Има и игри на случайността. Хазарт. Тъкмо те обикновено са мошенически.
— Продават ли на хората наркотици?
— Може би хашиш — отговори й — Или опиум.
Беше дошъл в тази част на Кънетикът още като момче и бе останал тук — във Феървю или в съседния Нортпорт. Почти двайсет и пет години не бе виждал никакви цигани… откакто беше малко дете в Северна Каролина, когато загуби пет долара — джобните си пари, които бе спестявал от три месеца, за да купи подарък за рождения ден на майка си — при игра на колелото на съдбата. Предполагаше се, че не е разрешено на деца под шестнайсет години да играят, но — естествено — ако човек разполагаше с монетите или с дългите зеленички, можеше да отиде и да ги заложи. Някои неща никога не се променят, помисли си той, и преди всичко старата поговорка, че когато говорят парите, всичко друго мълчи. Ако преди днешния ден го бяха питали, би свил рамене и би казал, че пътуващите цигански кервани сигурно вече са изчезнали. Идваха отникъде и така си тръгваха — като глухарчетата. Правеха сделки, доколкото можеха, а после изчезваха от града с долари в мазните си портмонета. Печелеха по начин, презиран и от самите тях. Но оцеляваха. Хитлер се бе опитал да ги изтреби заедно с евреите и хомосексуалистите, но те навярно можеха да надживеят хиляди хитлеровци.
— Мислех, че общинският парк е за всички — настояваше Линда. — Така ни учат в училище.
— Е, в известен смисъл е така — отговори Халек. — „Общински“ значи употребяван общо от гражданите. От данъкоплатците.
— Същото е и когато пристигне някой цирк — подсили мисълта си той.
— А циганите защо не са си взели разрешително, татко? — Гласът й вече бе сънлив. Слава Богу.
— Е, може би са забравили.
Но и никой изобщо не би им го дал, Лин. Не и във Феървю. Не, щом общинският парк се вижда от Лантърн драйв и от градския клуб, не, щом този изглед е част от онова, за което си платил — заедно с частните училища, където децата учат програмиране на чисто нови компютри „Епъл“ и „ТРС-80“, заедно със сравнително чистия въздух и спокойствието през нощта. Пътуващ цирк може. Великденските тържества са още по-добри. Но цигани? Вземай си шапката и да те няма! Познаваме мръсотията веднага щом я видим. Не че самите ние я докосваме, Боже, не! Имаме си домашни прислужници и пазачи, които изхвърлят мръсотията от къщите ни. А покаже ли се в общинския парк, имаме си Хоупли. Но тези истини не са за момиче от прогимназията, помисли си Халек. Това, са истини, които се научават в гимназията и в колежа. Може би ще ги научиш от другарките си в колежанския женски клуб, а може би просто ще си дойдат, като късовълнови предавания от космоса.
— Лека нощ, татко.
— Леща нощ, Лин.
Целуна я пак и излезе.
Дъждът, подет от внезапен силен порив на вятъра, зачука по прозорците на кабинета и Халек се събуди като от дрямка.
Те не са като нас.
И никога да не беше вярвал в това преди, сега му вярваше.
Сега, когато беше
Халек гледаше как медицинската сестра на Хюстън взема едва-две-три ампули кръв от лявата му ръка и ги поставя в количката като яйца в картон. Преди това Хюстън му бе дал три талона за вземане на изпражнения и му бе казал да ги предаде после. Халек ги сложи мрачно в джоба си, след което се наведе за изследването на ануса, като се ужасяваше от унижението, а то както винаги, бе нещо повече от дребно неудобство. Чувството, че го обсебват. Че нахълтват в него.
— Отпусни се. — Хюстън нагласи тънката гумена ръкавица. — Докато не усещаш и двете ми ръце на раменете си, всичко е наред.
И се засмя от сърце.
Халек затвори очи.
С Хюстън се срещнаха отново след два дни — каза му, че се е погрижил кръвната му картина да се направи с предимство. Халек седна в подобната на бърлога стая (картини на платноходи по стените,
