Проклятието

и осемдесет, той винаги си е наред. Метаболизмът му е така мощен, че изгаря калориите два пъти по-бързо, да кажем, от Ярд Стивънс.

Халек кимна. Ярд Стивънс беше собственикът и единственият работник в „Горе главите“, бръснарския салон на Феървю. Тежеше някъде към сто и четиридесет килограма. Като го гледаш, се питаш дали жена му не му връзва обувките.

— Ярд е горе-долу с ръста на Хоупли — добави Хюстън, — но колкото пъти съм го виждал на обед, той само побутва храната си. Може би яде много, като е сам. Кой знае. Но не вярвам. Той има гладно лице — разбираш ли?

Били се усмихна и кимна. Разбираше. Ярд Стивънс изглеждаше, по думите на майка му, „като че ли храната не му е от полза“.

— Ще ти кажа и нещо друго, макар че това може да са само приказки от улицата. И двамата пушат. Ярд Стивънс казва, че пакет леки „Марлборо“ на ден му стига, което значи, че навярно пуши пакет и половина, два. Дънкан твърди, че пуши два пакета „Камъл“ на ден, което значи, че оправя три, три и половина. Кажи, виждал ли си някога Дънкан Хоупли без цигара в устата или в ръката?

Били си помисли и тръсна глава. Междувременно Хюстън успя да смръкне още една доза.

— Аа, стига толкова — отсече той и властно затвори шкафчето. — Както и да е, ето ти го Ярд, който пуши пакет и половина цигари с ниско съдържание на катран дневно, и Дънкан, който оправя три пакета, или повече, дробозацапватели всеки ден. Но човекът, който наистина кани белодробния рак да дойде и да го изяде, е Ярд Стивънс. Защо? Защото метаболизмът му куца, а темпото на метаболизма е някак си свързано с рака.

Има лекари, които твърдят, че ще можем да лекуваме рака, когато разгадаем тайните на генетичния код. Някои видове рак, може би. Но никога няма да го излекуваме напълно, докато не разберем метаболизма. Което ни връща към Били Халек — невероятния смаляващ се човек. Или може би невероятният смаляващ масата си човек ще е по-добре. Не наслагващ, а смаляващ.

Хюстън се изсмя със странен и доста глупав цвилещ смях, а Били си помисли: Ако кокаинът има такова въздействие, аз може би ще се придържам към бисквитите.

— Значи не знаеш защо слабея?

— Ни най-малко. — Хюстън изглеждаше доволен от това. — Но предполагам, че ти всъщност сигурно се мислиш за слаб. Това може да стане, ще знаеш. Срещаме го доста често. Идва някой, който наистина иска да отслабне. Обикновено нещо го е уплашило — сърцебиене, припадък, докато е играл тенис, бадминтон или волейбол — нещо такова. Така че аз му предписвам хубава, облекчаваща диета, която ще му позволи да сваля по кило-две на седмица през следващите няколко месеца. По този начин може да се отслабне между осем и осемнайсет килограма безболезнено и без напрежение. Добре. Само че голяма част от хората отслабват много повече. Спазват диетата, но отслабват с повече килограми, отколкото може да се обясни с диетата. Като че ли някой часови в ума им, който е спал години наред, се събужда и започва да вика нещо равнозначно на „Пожар“. Самият метаболизъм се ускорява… тъй като часовият му е казал да отпрати няколко кила преди цялата къща да е изгоряла.

— Окей — съгласи се Халек. Имаше желанието да бъде убеден. Бе се освободил от работа за деня и изведнъж най-много от всичко му се искаше да се прибере вкъщи, да каже на Хайди, че е добре и да я качи горе, за да я люби, докато следобедното слънце се прецежда през прозорците на спалнята им. — Убеди ме.

Хюстън стана, за да го изпрати, а Халек развеселен забеляза, че белият прах се е посипал под носа му.

— Ако продължиш да слабееш, ще ти направим цялостно метаболично изследване — каза Хюстън. — От думите ми може да е излязло, че тези тестове не са особено добри, но понякога и те показват много. Както и да е, съмнявам се, че това ще се наложи. Предполагам, че слабеенето ти ще се нормализира — три кила тая седмица, две следващата, половин на третата. Тогава ще се качиш на кантарчето и ще видиш, че си надебелял с кило-две.

— Думите ти много ме успокоиха. — Халек силно стисна ръката на Хюстън.

Хюстън се усмихна самодоволно, макар че всъщност не бе представил на Халек нищо освен отрицания — не, не знаеше какво не му е наред, но не, не беше рак. Пфуу.

— Това ни е работата, Били, момчето ми.

Момчето Били отиде вкъщи при жена си.

— И каза, че си окей?

Халек кимна.

Тя го обви с ръце и силно го прегърна. Той усети примамливата издутина на гърдите й до себе си.

— Искаш ли да се качим горе?

Тя го погледна с танцуващи очи:

— Боже, ти наистина си окей, а?

— И още как.

Качиха се и се любиха прекрасно. Беше един от последните случаи.

След това Били заспа. И засънува.

Глава 7Птичи сън

Циганинът се бе превърнал в огромна птица. Лешояд със скапан клюн. Кръжеше над Феървю и оставяше след себе си зърнест, пепеляв прах като сажди от комин, който изглежда идваше изпод тъмните му крила… откъм основата им.

„По-слаб“, грачеше циганинът-лешояд, докато прелиташе над общинския парк, над пивницата „Вилидж“, над книжарницата „Уолдън“ на ъгъла на Мейн и Девън, над „Еста-Еста“, сравнително добрия италиански ресторант на Феървю, над пощата, над „Амоко“, съвременната обществена библиотека на Феървю със стъклени стени и накрая над солените блата и към крайбрежието.

По-слаб — само тази дума, но Халек видя, че тя е достатъчно проклятие, тъй като всеки в това благоденствуващо предградие, посещавано от заможни граждани, които се отбиваха да пийнат по нещо във вагон-ресторанта по пътя към къщи, всеки в този красив малък новоанглийски град, разположен право в центъра на общината на Джон Чийвър5, всеки във Феървю умираше от глад.

Той вървеше все по-бързо и по-бързо по Мейн стрийт, явно беше невидим — логиката на сънищата, в края на краищата, се подчинява само на онова, което сънят налага — и се ужасяваше от резултата на циганското проклятие, Феървю бе станал град, изпълнен с оцелели жертви от концентрационен лагер. Бебета с големи глави и изсъхнали тела пищяха от скъпите си колички. Две жени в луксозни модни рокли с препъване и залитане излязоха от „Черешката“, имитацията на старинен магазин за сладолед във Феървю. Скулите и изпъкналите вежди на лицата им изпъваха лъскавата като пергамент кожа; деколтетата на роклите им висяха над издадените напред ключици, а дълбоките празнини между раменете им бяха като злокобна пародия на женственост.

Ето го и Майкъл Хюстън, който се поклаща върху тънките си като на плашило крака, а модният му костюм се люлее около невероятно мършавото му тяло. Протяга шишенце с кокаин с едната си тънка като на скелет ръка. „Нещо сладичко“, кряска той към Халек с глас на плъх, заловен в капан, който пищи за последен път в нещастния си живот. „Нещо сладичко? Ускорява метаболизма ти, Били, момчето ми! Нещо сладичко! Нещо…“

С все по-голям ужас Халек осъзна, че ръката с шишенцето изобшо не е ръка, а само тракащи кости. Човекът беше ходещ и говорещ скелет.

Обърна се да побегне, но както става в кошмарите, не можеше да набере скорост. Макар че стоеше на тротоара на Мейн стрийт, имаше чувството, че бяга през гъста лепкава кал. Всеки миг скелетът, който по- рано бе Майкъл Хюстън, щеше да се протегне и да докосне рамото му. Или може би кокалестата ръка щеше да посегне към гърлото му.

„Нещо сладичко, нещо сладичко, нещо сладичко“, крещеше пискливият плъхоподобен глас на Хюстън. Гласът идваше все по-близо и по-близо; Халек знаеше, че ако извърне глава, привидението щеше да бъде