Проклятието

до него, съвсем близо до него — с искрящи очи, които стърчат от оголените очни ябълки, с изкривена и тракаща оголена челюст.

Видя и Ярд Стивънс, който излезе, влачейки крака, от „Горе главата“, а бежовата му бръснарска престилка се мяташе над несъществуващи гърди и корем. Ярд пищеше пронизително с ужасяващия глас на гарга, а когато се обърна към Халек, той видя, че това изобщо не беше Ярд, а Роналд Рейган. „Къде е останалата ми част, пищеше той. Къде е останалата ми част? КЪДЕ Е ОСТАНАЛАТА МИ ЧАСТ?“

„По-слаб“, шепнеше Майкъл Хюстън е ухото на Халек и стана онова, от което Халек се бе опасявал — пръстите-кокали го докоснаха, задърпаха и осукахаръкава му — и той си помисли, че този допир ще го влуди. „По-слаб, още По-слаб, нещо сладичко, нещо тъпичко; беше жена му, Били, момчето ми; загазил си, миличък, мноого си загазил…“

Глава 8Панталоните на Били

Били рязко се събуди — дишаше тежко и бе закрил уста с длан. Хайди, добре завита с юргана, спеше спокойно до него. Пролетният вятър се носеше край корнизите отвън.

Халек бързо и уплашено огледа спалнята, увери се, че Майкъл Хюстън и превъплъщението му в плашило го нямаше. Видя единствено спалнята си, всеки ъгъл от която му бе познат. Кошмарът бе започнал да изчезва… но все още нещо от него бе останало — затова се приближи до Хайди. Не я докосна — тя лесно се събуждаше, — но навлезе в обсега на топлината й и открадна част от юргана й.

Само кошмар.

По-слаб, отвърна му неумолимо вътрешният глас.

Сънят отново дойде. Най-накрая.

Сутринта след кошмара кантарчето в банята показа деветдесет и седем килограма и Халек се обнадежди. Само едно кило. Хюстън се оказа прав независимо от кокаина си. Процесът се забавяше. Слезе, като си подсвиркваше, и изяде три пържени яйца и пет-шест скачени кренвиршчета.

Докато караше към гарата, кошмарът се върна в мислите му, но беше вече размит — повече като чувство за deja vu, отколкото като истински спомен. Погледна през прозореца, като минаваше покрай „Горе главата“ (до него бе магазинът на Франк „Добри меса и играчки за родители и бавачки“), и за миг допусна, че ще види десетина залитащи тромави скелета, като че ли удобният и елегантен Феървю някак си се бе превърнал в Биафра. Но хората по улиците изглеждаха добре, повече от добре. Ярд Стивънс, както винаги едър и обемист, му помаха. Халек му отвърна и си помисли: метаболизмът ти те предупреждава да оставиш цигарите, Ярд. Мисълта го накара да се поусмихне и когато спря на гарата „Гранд сентрал“, и последните следи от съня бяха забравени.

След като се бе успокоил по въпроса за отслабването си, Халек нито се теглеше, нито мислеше особено за това през следващите четири дни… и тогава нещо излагащо едва не му се случи в съда пред съдията Хилмар Бойнтън, който нямаше повече чувство за хумор от средностатистическа костенурка. Беше глупаво — нещо, което може да те споходи в лош сън, докато си в началното училище.

Халек се изправи, за да направи възражение, а панталоните му започнаха да се свличат.

Изправи се донякъде, усети ги, че се плъзгат неумолимо по бедрата и ханша му и много бързо седна обратно. В миг на почти пълна обективност — неканен миг, който човек обикновено забравя начаса — Халек осъзна, че движенията му сигурно са приличали на някакво причудливо подскачане. Адвокатът Уилям Халек изпълнява номера на Питър Заека от приказките. Почувствува, че бузите му се изчервяват.

— Възражение ли имате, господин Халек, или само газове?

Зрителите — за щастие малцина — изхихикаха.

— Не, нищо, Ваша милост — промърмори Халек. — Аз… аз промених решението си.

Бойнтън изсумтя. Делото продължи, а Халек седеше потен, като се чудеше как ще стане от мястото си.

След десет минути съдията даде почивка. Халек остана на масата на защитата, като се престори, че внимателно проучва папката с документи. Когато залата почти се изпразни, той се изправи с ръце, пъхнати в джобовете на сакото. Надяваше се, че това изглежда достатъчно непринудено. Всъщност през джобовете придържаше панталоните си.

Свали си сакото в уединението на тоалетната, окачи го, погледна панталоните си, а после изниза колана. Панталоните, все още закопчани и с вдигнат цип, се плъзнаха до глезените му; стотинките глухо издрънчаха, когато джобовете му се допряха до пода. Седна върху тоалетната, вдигна колана си и го заразглежда като някакъв свитък. По него разчиташе нещо, което беше повече от обезпокоително. Коланът му бе подарък от Линда за Деня на бащата преди две години. Държеше колана, разглеждаше го и усети как биенето на сърцето му се ускорява заплашително.

Коланът бе закопчаван най-често малко по-навън от първата дупка. Дъщеря му го бе купила по-малък и Халек си спомни как тогава тъжно си бе помислил, че оптимизмът й е извинителен. Въпреки това доста време му беше удобен. Чак когато отказа цигарите, стана малко трудно да го закопчава, дори и на първата дупка.

След като отказа цигарите… но преди да блъсне циганката.

Сега имаше и нови следи от закопчаване на колана — след втората дупка… четвъртата… петата… и накрая последната, шестата.

Халек с нарастващ ужас видя, че всяка следа от ново закопчаване е по-лека от предишната. Коланът му разказваше по-вярна и по-кратка история от онази на Майкъл Хюстън. Загубата на тегло все още продължаваше и не намаляваше; ускоряваше се. Бе стигнал до последната дупка на колана, за който само преди два месеца мислеше, че ще се наложи тихо да изостави като прекалено малък. Сега му трябваше седма дупка, каквато нямаше.

Погледна часовника си и видя, че скоро трябва да се връща. Но някои неща са по-важни от решението на съдията Бойнтън дали да легализира или не едно завещание.

Халек се заслуша. В мъжката тоалетна бе тихо. Задържа панталоните си с една ръка и излезе от кабинката. Остави ги пак да паднат и се погледна в едно от огледалата над редицата умивалници. Повдигна краищата на ризата си, за да погледне корема си, който до съвсем скоро беше главната злина за него.

Тих звук се откъсна от гърлото му. Това бе всичко, но и то стигаше. Частичният му образ, който бе зървал понякога досега, не издържа — всичко се сгромоляса в миг. Видя, че и умереното бирено коремче, което бе заместило шкембето му, вече го нямаше. Въпреки че панталоните му бяха смъкнати и ризата му бе издърпана над разкопчаната жилетка, фактите бяха достатъчно ясни и при тази абсурдна поза. Действителните факти, както винаги, подлежаха на тълкуване — това се научаваше бързо в адвокатската професия, — но метафората, която му дойде наум, бе повече от убедителна; тя бе безспорна. Приличаше на дете, облечено в дрехите на баща си. Халек стоеше раздърпан пред редицата умивалници, като си мислеше истерично: Къде е въгленът? Трябва да си нарисувам фалшиви мустаци!

Задавен, кисел смях се надигна в гърлото му при вида на скупчените около обувките му панталони и на черните три четвърти найлонови чорапи върху окосмените му крака. В този миг той изведнъж просто повярва… всичко. Циганинът го бе прокълнал, да, но не беше рак; ракът би дошъл много леко и много бързо. Беше нещо друго и развръзката едва започваше.

Един кондукторски глас се обади в главата му — Следващата спирка е Анорексия нервоза6! Да се приготвят всички, които са за Анорексия нервоза!

Звуците се надигнаха в гърлото му — смях, който звучеше като нищене, или пищене, което звучеше като смях, пък и какво значение имаше кое от двете?

На кого мога да кажа? Мога ли да кажа на Хайди? Ще ме помисли за луд.

Но Халек никога през живота си не се бе чувствувал по-нормален.

Външната врата на тоалетната шумно се отвори.

Халек бързо се прибра в кабинката и уплашено я заключи.

— Били? — Беше Джон Паркър, помощникът му.

— Тук съм.

— Бойнтън скоро ще се върне. Да не ти е лошо?

— Добре съм — отговори той със затворени очи.