Проклятието

Нещо го спря и по-късно не беше сигурен какво точно беше… освен че за миг, както бе седнал на ръба на бюрото си, обърнат към нея и към дъщеря им, която гледаше телевизия в другата стая, запалил една от нейните цигари, той за един внезапен див миг изпита омраза към Хайди.

Споменът за онова, което се бе случило — което и в оня момент се случваше — току преди старата циганка да изскочи на улицата, се върна в съзнанието му с най-големи подробности. Хайди се бе преместила при него и бе сложила лявата си ръка на раменете му… и тогава, почти преди той да осъзнае какво става, бе разкопчала дюкяна му. Почувствува пръстите й, леки и, о, така сръчни, да се плъзгат през отвора, а после и през цепката на гашетата му.

В юношеството си Били Халек понякога бе злоупотребявал (с потни ръце и леко изпъкнали очи) с онова, което връстниците му наричаха „книги за ръката“. И понякога в тези „книги за ръката“ „разгорещената мацка“ обгръщаше със „знаещи пръсти“ нечий „втвърдяващ се член“. Това бяха, разбира се, само отпечатани пубертетски мечти… макар че тук беше Хайди, тук собствената му жена бе стиснала втвърдяващия му се член. И, по дяволите, започваше да го възбужда. Бе я погледнал изненадан и бе видял закачлива усмивка по устните й.

— Хайди, какво…

— Шшт. Не казвай нищо.

Какво й бе станало? Никога досега не бе правила такова нещо и Халек би могъл да се закълне, че такава мисъл дори не бе й идвала наум. Но бе го направила и старата циганка бе изскочила…

О, кажи си истината! След като очите ти са започнали да се отварят, би могъл да ги отвориш докрай, не мислиш ли? Няма нужда сам да се заблуждаваш — прекалено късно е за това. Само фактите, госпожо.

Добре, фактите. Факт беше, че неочакваната постъпка на Хайди го бе възбудила страхотно, навярно защото беше неочаквана. Той бе посегнал към нея с дясната си ръка и тя бе издърпала полата си, като разкри чифт съвършено обикновени жълти гащички. Тези гащички никога не го бяха възбуждали преди, но сега го възбуждаха… или може би начинът, по който си бе издърпала полата, го бе възбудил; тя никога преди не бе правила и това. Факт беше, че около осемдесет и пет процента от вниманието му се бе отклонило от карането, макар че в девет от десет подобни случая, нещата и така биха минали нормално; в работно време улиците на Феървю са не само тихи, те направо са заспали. Но както и да е, факт беше, че той не се намираше в девет от десет подобни случая, а именно в своя. Факт беше, че старата циганка не се бе стрелнала между субарото и файърбърда със състезателната линия; факт беше, че тя просто излезе между двете коли, като носеше пълна с покупки чанта в кокалестата си ръка на петна — пазарска чанта, каквито жените често носят, когато излизат на покупки по главната улица на селото. Имаше кутия с прах за пране „Дъз“ в пазарската чанта на циганката; това Халек си спомняше. Не бе се огледала, наистина беше така. И последният факт беше, че Халек просто не караше с повече от петдесет километра в час и трябва да е бил поне на петдесет метра от циганката, когато тя се изпречи пред олдсмобила му. Достатъчно време, за да спре, ако контролира положението. Но факт беше и това, че той всеки момент щеше да получи бурен оргазъм и почти цялото му съзнание бе съсредоточено под кръста му, докато ръката на Хайди се свиваше и отпускаше, плъзгаше се нагоре и надолу, като го търкаше бавно и прекрасно, спираше, отново се свиваше и отпускаше. Реакцията му бе безнадеждно бавна и безнадеждно закъсняла, а ръката на Хайди го бе стегнала, задушавайки оргазма, предизвикан от шока, за една безкрайна секунда на болка и удоволствие, които бяха неизбежни и все пак ужасни.

Такива бяха фактите. Но почакайте за секунда! Почакайте, драги приятели и съседи! Имаше още два факта, нали? Първият факт беше, че ако Хайди не бе избрала тъкмо този ден, за да пробва малката си автоеротика, Халек би бил напълно във форма и с отговорност като водач на МПС и олдсмобилът би спрял поне на три метра от старата циганка, би спрял със скърцане на спирачки, което би накарало майките, разхождащи с колички бебетата си из парка, да вдигнат бързо глава. Той би изкрещял на старицата „Не гледаш ли къде вървиш?“, а тя би го изгледала с някаква глупава уплаха и неразбиране. Той и Хайди, с разтуптени сърца, биха я проследили с поглед как пресича улицата. Може би Хайди би отронила и някоя сълза заради прекатурените пакети с бакалски стоки в багажника и заради оцапания мокет.

Но всичко щеше да бъде наред. Нямаше да има нито предварително дело, нито стар циганин със скапан нос, който да чака отвън, за да погали бузата на Халек и да прошепне ужасното си проклятие. Това беше първият спомагателен факт. Вторият спомагателен факт, произтичащ от първия, бе, че всичко това отвеждаше право към Хайди. За всичко бе виновна тя. Не беше я молил да прави онова, което направи, не беше й казал: „Виж какво! Защо не ме повъзбудиш малко, докато си караме към къщи, Хайди? Цели пет километра са, имаш време.“ Не. Тя просто го бе направила… и, ако се чудите, бе избрала най-неподходящия момент.

Да, вината бе нейна, но старият циганин не го знаеше и Халек бе получил проклятието, Халек бе отслабнал с общо трийсет и един килограма, а тя си стоеше там — имаше кафяви кръгове под очите и кожата й бе прекалено бледа, но кафявите кръгове нямаше да я убият, нали? Нито път бледата кожа. Старият циганин не бе докоснал нея.

Така че мигът, когато би могъл да й признае страховете си, когато просто би могъл да й каже: Мисля, че слабея, защото съм прокълнат — този миг отмина. Мигът на груба и чиста омраза, емоционалната канара, изстреляна от подсъзнанието му като от груб и примитивен катапулт, отмина заедно с него.

Слушай, бе казал той и като добра жена тя бе отговорила: Какво, Били?

— Ще се върна и ще се срещна отново с Майк Хюстън — отсече той, което нямаше нищо общо с онова, което по начало смяташе да каже. — Ще му кажа да отиде и да ми запази ред за метаболичните изследвания. Както Алберт Айнщайн обичаше да завършва „Какво толкова, по дяволите“.

— О, Били — промълви тя и протегна ръце към него.

Той се отпусна в обятията й и тъй като те го утешаваха, почувствува срам от ярката си омраза преди малко… но в следващите дни, докато пролетта във Феървю постепенно преминаваше в лято, омразата се връщаше все по-често и по-често, въпреки всичките му усилия да я спре или да я потисне.

Глава 1079

Записа се за изследвания на метаболизма си чрез Хюстън, който звучеше по-малко оптимистично, след като чу, че Халек е продължил стабилно да губи теглото си и всъщност е отслабнал деветнайсет килограма след прегледа си миналия месец.

— Все още може би има съвършено нормално обяснение за всичко това — успокои го Хюстън като се обади след три часа, за да му съобщи за кога са насрочени изследванията. За Халек това беше достатъчно. Съвършено нормалното обяснение, тази никога любима утешителна фраза на Хюстън, сега вече бе голямата му надежда.

— Аха — измърмори Халек, като гледаше към мястото, където някога бе коремът му. Никога не би и помислил, че може да му липсва издатъкът, стърчащ пред него, който накрая бе станал достатъчно голям, за да прикрива дори и върховете на обувките му — трябваше да се навежда и да наднича, за да види дали е нужно да ги лъсне. Най-малко би го повярвал, ако някой му кажеше, че това е възможно, когато се изкачваше по стълбите след порядъчно пийване и мрачно стискаше чантата си, като усещаше пот по челото си и се чудеше дали не е дошъл денят на сърдечния удар, а парализиращата болка от лявата страна на гърдите му изведнъж се отделяше и се смъкваше по лявата му ръка. Но това си бе истината — проклетият корем му липсваше. По някакъв странен начин, който дори и сега не можеше да разбере, коремът му бе приятел.

— Ако все още има нормално обяснение — продължи той, — какво е то?

— Тъкмо това ще ти кажат ония хора — отговори Хюстън. — Надяваме се.

Изследванията щяха да се направят в клиниката „Хенри Гласман“, малко частно заведение в Ню Джързи. Щяха да го задържат три дни. Предвидената цена за престоя и за тестовете накара Халек да се зарадва, че има пълна медицинска застраховка.