Проклятието

— Прати ми картичка с пожелания за по-бързо оздравяване — нерадостно завърши Халек и затвори телефона.

Изследването бе насрочено за 12 май — след една седмица. В дните дотогава той наблюдаваше как продължава да се смалява и се стремеше да не се поддава на паниката, която бавно прояждаше решението му да се държи като мъж.

— Татко, много слабееш — с неудобство се обади Линда по време на една вечеря. Халек с мрачна упоритост вече бе изял три дебели свински пържоли с ябълково пюре. Бе си сипал на два пъти и пюре от картофи. И сос. — Ако това е диета, мисля, че вече трябва да я оставиш.

— Приличам ли на човек, който е на диета? — попита Халек, като посочи чинията си с вилицата, от която се стичаше сос.

Говореше достатъчно спокойно, но по лицето на Линда пролича, че тя се развълнува. След миг разплакана стана от масата, като притискаше салфетка към очите си.

Халек тъжно погледна жена си и тя му отвърна със същото.

Ето така свършва светът, помисли си не на място Халек. Не с трясък, а с отслабване.

— Ще говоря с нея — надигна се той.

— Ако отидеш да я видиш във вида, в който си сега, ще я уплашиш до смърт — предупреди го Хайди, а той отново почувствува прилив на ярка омраза с металически вкус.

83. 81. 80. Като че ли някой — например старият циганин със скапания нос — го триеше с някаква щура свръхестествена гума и го заличаваше килограм след килограм. Кога за последен път бе тежал 80? В колежа? Не… навярно преди да завърши гимназия.

В една от безсънните си нощи между пети и дванайсети май бе открил, че си спомня някакво обяснение за вудуто7, което веднъж бе чел — действува, защото жертвата си мисли, че действува. Нищо кой знае колко свръхестествено, просто сугестология.

Може би, помисли си, Хюстън бе прав и аз си мисля, не съм слаб… тъй като старият циганин го искаше. Само че вече не мога да се спра. Бих могъл да спечеля милион долара, като напиша книга в отговор на Норман Винсънт Пийл… и я нарека „Силата на отрицателното мислене“.

В съзнанието си допускаше, че старата идея за силата на сугестологията, поне в този случай, бе пълна глупост. Всичко, което каза циганинът, беше „По-слаб“. Не каза „Чрез властта, която обладавам, те проклинал да отслабваш с от шест до осем килограма седмично, докато умреш“. Не каза и „Ини-мини-чили-бини, скоро щети трябва нов колан или ще нравиш възраженията си в съда по долни гащи“. По дяволите, Били, ти дори не си спомняше какво точно ти каза, докато не започна да отслабваш.

Може би тъкмо тогава съзнателно възприех какво ми е казал, отговаряше Халек. Но…

И така спорът се разгаряше.

Но дори причините да бяха психологически, дори и да отразяваха силата на сугестологията, оставяше въпросът какво да предприеме. Как можеше да се пребори? Имаше ли начин да се помисли отново за дебел? Да предположим, че отидеше при хипнотизатор — по дяволите, при психиатър! — и му обяснеше проблема. Докторът би го хипнотизирал и би го убедил сугестологично, че проклятието на стария циганин е невалидно. Можеше и да стане.

Или, разбира се, можеше и да не стане.

Две вечери преди определения му за клиниката „Гласман“ ден Били застана на кантарчето и загрижено погледна цифрите — 79 тази вечер. И докато гледаше, съвсем естествено му дойде наум — така както в съзнанието се появяват неща, обмисляни подсъзнателно дни и седмици, — че човекът, с когото наистина трябва да говори за шантавите си страхове, е съдията Кари Росингтън.

Росингтън беше мераклия за цици, като се напиеше, но като трезвен проявяваше съчувствие и разбиране… поне донякъде. Освен това беше сравнитеяно дискретен. Възможно бе, допускаше Халек, при някое събиране на чашка (а като всички останали постоянни величини във физическата вселена — изгрева от изток, залеза на запад, периодичното появяване на Халеевата комета — някъде в града след девет часа вечерта хората се наливаха с коктейли манхатън, вадеха зелени маслини от мартинито си и, доста вероятно, сграбчваха циците на чуждите жени) съдията да се разприказва за параноичните мисли на стария Били Халек относно циганите и проклятията; предполагаше обаче, че Росингтън би се поколебал да се впусне в тази история дори и да е на градус. Не че бе извършено нещо незаконно на предварителното дело; бе наистина обикновена процедура в градския съд, но не бяха призовани свидетели, нито бях поискани допълнителни показания. Въпреки това подобни дела криеха потенциална опасност и старите кримки като Кари Росингтън избягваха разискването на подобни случаи. Винаги беше възможно — малко вероятно, но все пак възможно — да се повдигне въпросът защо Росингтън не се е оттеглил от това дело. Или факта, че полицията не е направила алкохолна проба на Халек на място, след като е станало ясно кой е водачът (и коя е жертвата). Нито пък Росингтън бе запитал от председателското място защо тази важна съставка от процедурата е била пренебрегната. Имаше и други проучвания, които би могъл да направи, но не го е сторил.

Да, Халек мислеше, че Кари Росингтън ще запази тайната около разказа му, поне докато историята с циганите се позабрави… до пет или, да кажем, седем години. Но сега Халек се тревожеше за тази година. При неговото темпо, преди края на лятото щеше да изглежда като беглец от концентрационен лагер.

Облече се бързо, слезе на долния етаж и взе едно леко сако от гардероба.

— Къде отиваш? — попита Хайди, която излизаше от кухнята.

— Навън — отговори Халек. — Ще се върна скоро.

Лида Росингтън отвори вратата и изгледа Халек, като че ли никога не го бе виждала — лампата от коридора зад нея освети изпитите й, но аристократични скули, черната коса, която бе силно пристегната назад и сред която личаха първите бели кичурчета (Не, помисли си Халек, не бели, сребърни… У Лида не може да има нещо толкова плебейско като бяла коса), тревистозелената рокля „Диор“, скромна рокличка, която навярно не е струвала повече от хиляда и петстотин долара.

Погледът й го накара да почувствува силно неудобство. Дали съм отслабнал толкова, че вече дори да не ме познава, запита се той, но въпреки отскорошното му параноично отношение към външния му вид, това му се видя малко вероятно. Лицето му бе по-слабо, около устата му имаше нови бръчици от притеснение, а под очите му от безсъние се бяха образували безцветни торбички, но иначе си беше същият стар Били Халек. Декоративната лампа от другата страна на предния двор на Росингтънови (копие от ковано желязо на нюйоркска улична лампа от осемдесетте години на миналия век, колекцията „Хоршоу“, 687 долара плюс пощенските разноски) светеше съвсем слабо насам, а и той беше със сако. Наистина не би могла да види колко много е отслабнал… или можеше?

— Лида? Аз съм Бил. Бил Халек.

— Разбира се. Здрасти, Били.

И все пак ръката й се въртеше под брадичката, наполовина свита в юмрук, и докосваше горната част на шията й с въпросителен, замислен жест. Макар че чертите и бяха забележително гладки за петдесет и деветте й години, пластичните операции на лицето не бяха успели да подобрят много шията й — кожата там бе отпусната и малко провиснала.

Може да е пияна. Или… Помисли си за Хюстън, който деликатно смъркаше боливийския си кокаин. Наркотици? Лида Росингтън? Трудно е да се повярва това за някои, който при висока игра на покер ще тегли една карта при двата си ниски чифта… и ще спечели. А след всичко това си каза: Тя е уплашена. Отчаяна. Какво е това? И дали не е някак свързано с преживяваното от мен?

Това бе лудост, разбира се… и все пак той изпитваше почти отчаяна нужда да знае защо устните на Лида Росингтън са така здраво стиснати, защо — дори в слабата светлина и въпреки най-добрата козметика, каквато можеше да се намери — кожата под очите й изглеждаше почти толкова провиснала и обезцветена колкото неговата собствена, зашо ръката, която сега си играеше с деколтето на роклята й „Диор“, леко