Проклятието

потрепваше.

Били и Лида Росингтън се гледаха в пълно мълчание може би петнайсет секунди… и после проговориха почти едновременно:

— Лида, Кари вкъщи…

— Кари го няма, Били. Той…

Тя се спря. Той й направи знак да продължи.

— Извикаха го близките му в Минесота. Сестра му е много болна.

— Интересно — отбеляза Халек, — защото Кари няма никакви сестри.

Тя се усмихна. Опита се да го направи по благовъзпитания, присторен начин, който учтивите хора пазят за онези, които са били груби непреднамерено. Не можа да стане — беше просто обтягане на устните, повече гримаса отколкото усмивка.

— Сестра ли казах? Всичко това бе много уморително за мен — за нас. Брат му, искам да кажа. Неговият…

— Лида, Кари е единствено дете — внимателно я прекъсна Халек. — Говорихме си за роднините един следобед, докато пиехме в клуба „Хастър“. Трябва да е било… о, преди четири години. „Хастър“ изгоря скоро след това. Сега на това място е големият магазин, „Кралят в жълто“. Дъщеря ми си купува дънките оттам.

Не знаеше защо продължава; навярно се стремеше да я отпусне по този начин. Но сега, в светлината от коридора и под отблясъците на лампата от ковано желязо в двора, той видя ярката диря от сълзата, която се бе стекла от дясното й око почти до ъгълчето на устата. Нещо блесна и под лявото й око. Докато я гледаше, думите му се преплетоха и той смутено спря, а тя бързо примигна и сълзата преля. Втора ярка диря се появи върху лявата й буза.

— Върви си — прошепна тя. — Просто си върви, Били, а? Не ми задавай въпроси. Не искам да им отговарям.

Халек я погледна и видя известна непреклонност в очите й, под напиращите сълзи. Нямаше намерение да му каже къде е Кари. И с импулс, който не разбра нито тогава, нито по-късно, без предварителна мисъл или намерение да спечели нещо, той разкопча сакото си и го задържа отворено като за показ. Чу я да ахва учудено.

— Погледни ме, Лида — подкани я. — Отслабнал съм трийсет и пет килограма. Чуваш ли? Трийсет и пет килограма!

— Нямам нищо общо с това! — викна тя с нисък рязък глас. Лицето й доби болнав пръстен цвят; петънцата руж изпъкнаха на бузите й като на клоун. Очите й гледаха студено. Устните й се бяха отдръпнали от съвършено поддържаните зъби в ужасена гримаса.

— Не, но трябва да говоря с Кари — настояваше Халек. Доближи се до първото стъпало на входната врата, като още държеше сакото си отворено. И наистина е така, помисли си. Не бях сигурен преди, но вече съм. — Моля ти се, кажи ми къде е той, Лида. Тук ли е?

Тя му отговори с въпрос и за миг дъхът му спря. Посегна към перилото до вратата с изтръпнала ръка.

— Циганите ли са виновни, Били?

Накрая той успя да поеме дъх в стегнатите си дробове. Чу се като тихо хрипане.

— Къде е той, Лида?

— Отговори първо на моя въпрос. Циганите ли са виновни?

След като бяха стигнали дотук — до възможността да го каже на глас, — той откри, че му е трудно да събере сили да го направи. Преглътна — преглътна силно — и кимна:

— Да. Мисля, че е така. Проклятие. Нещо като проклятие. — Той замълча. — Не, не нещо като. Това е глупаво увъртане. Мисля, че върху мен тежи циганско проклятие.

Изчака я да избухне в предизвикателен смях — беше чувал така често тази реакция в сънищата и в догадките си, — но раменете й само се приведоха, а главата й се наклони. Беше олицетворение на унинието и тъгата и въпреки наново обзелия го страх, Халек изпита мъчително, почти болезнено съпричастие към нея — към объркването и ужаса й. Изкачи се на второто и на третото стъпало, докосна внимателно ръката й… и бе удивен от ярката омраза, изписана на лицето й, когато тя вдигна глава. Той отстъпи изведнъж, като примигваше… и трябваше да сграбчи перилото, за да не се препъне по стълбите и да падне по задник. Изразът й отразяваше точно онова, което той бе изпитвал към Хайди тогава. А това, че тя трябваше да гледа тъкмо него с такъв израз, му се струваше и необяснимо, и заплашително.

— Ти си виновен! — изсъска тя. — За всичко си виновен! Защо трябваше да блъскаш оная глупава циганска путка с колата си? Ти си виновен за всичко!

Погледна я, без да може да каже нещо. Путка? Замисли се объркано. Дали добре чух, че Лида Росингтън казва „путка“? Кой би могъл да помисли, че тя дори знае тази дума? Втората му мисъл беше: Ти не си разбрала, Лида, това беше Хайди, а не аз… а тя е голяма работа. Върховна е. Знае какво прави. Пренебрегва всичко. Взема…

Тогава лицето на Лида се промени — тя погледна Халек със спокойно и учтиво безразличие.

— Влез — покани го.

Донесе му мартинито, за което бе помолил, в свръхголяма чаша — две маслини и две миниатюрни лукчета бяха нанизани на пръчицата за разбъркване, която представляваше умалена позлатена сабя. Или може би беше чисто злато. Мартинито беше много силно, срещу което Халек изобщо не възразяваше… макар да знаеше от пиенето си през последните три седмици, че ако не го пие полека, ще грохне; способността му да пие се бе смалила заедно с теглото му.

Все пак той отпи голяма глътка за начало и благодарно затвори очи, когато усети топлината от питието в стомаха си. Джин, чудесен висококалоричен джин, помисли си.

— Той наистина е в Минесота — каза глухо тя, като отпи от собственото си мартини. То беше дори по- голямо от онова, което беше дала на Били. — Но не е при роднините си. В клиниката „Мейо“ е.

— „Мейо“…

— Убеден е, че е рак — продължи тя. — Майк Хюстън не откри нищо ненормално, както и дерматолозите в града, при които беше, но той все пак е убеден, че е рак. Знаеш ли, в началото си мислеше, че е херпес? Мислеше, че аз съм хванала херпес от някого.

Били смутено наведе очи, но не беше нужно да го прави. Лида гледаше над дясното му рамо като че ли говореше на стената. Често отпиваше като птица от чашата си. Равнището на питието там спадаше бавно, но непрекъснато.

— Изсмях му се, когато накрая ми го каза. Изсмях се и добавих: „Кари, ако мислиш, че това е херпес, тогава знаеш по-малко за венерическите болести, отколкото аз разбирам от термо-динамика“. Не трябваше да се смея, но това беше начин… малко да се облекчи напрежнението. Напрежението и възбудата. Възбуда ли? Ужасът.

Майк Хюстън му предписа кремове, които не помагаха, дерматолозите му предписаха кремове, които не помагаха, после му биха инжекции, които не помагаха. Аз бях тази, която си спомни за стария циганин, оня с полуизядения нос, който излезе от тълпата на битпазара в Рейнтрий следобеда след предварителното ти дело, Били. Излезе от тълпата и го докосна… докосна Кари. Сложи ръка на лицето му и каза нещо. Попитах Кари тогава, попитах го и след това, когато бе започнало да се разпространява, но той все не искаше да ми каже. Само клатеше глава.

Халек отпи втората си глътка тъкмо когато Лида оставяше празната си чаша на масичката до себе си.

— Рак на кожата — подхвана отново тя. — Убеден е, че е рак на кожата, тъй като той може да се излекува в деветдесет процента от случаите. Знам как се движи мисълта му — би било смешно, ако не знаех, нали, след като съм живяла с него двайсет и пет години, гледала съм го как седи на пейката и прави имуществени спогодби, как пие и прави имуществени спогодби, как гони чуждите жени и прави имуществени спогодби и… О, по дяволите, седя си тук и се чудя какво бих казала на погребението му, ако някой ми даде доза пентатол8 един час преди службата. Предполагам, че ще излезе нещо като „Купи много кънетикътска земя, вече превърната в търговски центрове, и се срещна с много