високопоставени хора, пи по много случаи и ме остави богата вдовица, изживях с него най-хубавите години от живота си, получавала съм повече визонени палта, отколкото оргазми, така че нека всички да се махаме оттук, да отидем в някое увеселително заведение и да потанцуваме, а там някой може би ще се напие достатъчно, за да забрави, че съм правена три пъти за смях с други жени — два пъти в гадното Мексико сити и един път в гадната Германия и да посегне дори към моя гаден сутиен“. О, майната му. Защо ти казвам всичко това? Единственото, от което хора като теб разбират, е ускоряването на съдебните тъжби и залагането на игрите на професионалния футбол.
Тя отново плачеше. Били Халек, който сега разбра, че почти изпитата й чаша далеч не й беше първата за вечерта, се помести притеснено в стола си и отпи голяма глътка от собственото си питие. Тя достигна стомаха му с обезпокояваща топлина.
— Убеден е, че е рак на кожата, защото не може да повярва в нещо толкова смешно, стародомно и суеверно, толкова банално като циганско проклятие. Но аз съзрях нещо дълбоко в очите му, Били. Виждах го много пъти през последния месец. Особено нощем. Все по-ясно всяка нощ. Мисля, че това е една от причините да замине, разбираш ли? Защото забеляза, че аз го виждам… Искаш ли още малко?
Били поклати глава сковано и я проследи как отива до бара и си забърква ново мартини. Видя, че го прави изключително просто — напълва чашата с джин и добавя две маслини. След като те потънаха към дъното, изплуваха няколко мехурчета. Дори от мястото, където седеше, през цялата стая, можеше да помирише джина.
Какво му имаше на Кари Росингтън? Какво му се бе случило? Част от Били Халек съвсем определено не искаше да знае. Хюстън очевидно не беше направил връзка между онова, което се случваше с Били, и това, което ставаше с Росингтън — и защо трябваше да я прави? Хюстън не знаеше за циганите. Освен това Хюстън бомбардираше редовно съзнанието си с големи бели дози кокаин.
Лида се върна и отново седна.
— Ако се обади и каже, че се връща — спокойно се обърна тя към Били, — ще се изнеса на вилата в Каптива. Ще бъде страшно горещо по това време на годината, но ако имам достатъчно джин, почти не забелязвам температурата. Не мисля, че бих издържала да остана повече сама с него. Все още го обичам — да, по свой начин, — но не мисля, че бих издържала. Като си дам сметка, че е в съседното легло… като помисля, че би могъл… би могъл да ме докосне…
Тя потрепера. Част от джина й се разсипа. Изпи останалото наведнъж и изпръхтя като жаден кон, който току-що се е напил.
— Лида, какво му е? Какво стана?
— Стана? Стана? Ами, скъпи Били, мислех, че съм ти казала или че си научил отнякъде.
Били поклати глава. Започваше да мисли, че нищо не знае.
— Растат му люспи. На Кари му растат люспи.
Били ахна.
Лида сухо, учудено и ужасено се усмихна и малко наклони глава.
— Не, не е съвсем така. Кожата му се превръща в люспи. Станал е пример за обратна еволюция, изрод от цирковите атракции. Превръща се в риба или влечуго.
Тя изведнъж се засмя — остър грачещ писък, от който кръвта на Халек замръзна. Тя е на ръба на лудостта, помисли си и му стана още по-студено. Мисля, че каквото и да се случи, сигурно ще отиде в Каптива. Ще трябва да се махне от Феървю, ако иска да запали разсъдъка си. Да.
Лида закри уста с двете си ръце, а после се извини, като че ли бе се оригнала — или може би повърнала, — а не бе се засмяла. Били, който в момента не можеше да каже нищо, само кимна и стана да си сипе все пак още една чаша.
Изглежда й беше по-лесно да говори, докато той не я гледаше, затова умишлено се забави там, с гръб към нея.
Глава 11
Люспите на правосъдието
Кари бил вбесен — изцяло вбесен, — че старият циганин го докоснал. Отишъл да е оплаче на шефа на полицията в Рейнтрий, Алън Чокър, на другия ден. Чокър му бил другар от покера и проявил съчувствие.
Циганите дошли в Рейнтрий направо от Феървю, казал той на Кари. Чокър ги очаквал да си тръгнат сами. Стояли в Рейнтрий вече пет дни, а обикновено три дни им стигали — достатъчно време, за да се гледа на карти на всички заинтересувани дечурлига от града и за да могат неколцината отчаяно импотентни мъже и горе-долу толкова жени в отчаяна критична възраст да пропълзят до лагера под прикритието на мрака и да си купят помади, пенкилери и странни мазни кремове. След три дни интересът към пришълците винаги избледнявал в града. Чокър накрая решил, че чакат неделния битпазар. Това било ежегодно събитие в Рейнтрий, което привличало тълпи от четирите околни града. Вместо да прави въпрос от продължаващото им присъствие — циганите, казал на Кари, можели да се озлобят като оси, ако ги ръчкаш прекалено — той решил да ги остави да обработят тръгващите си от битпазара тълпи. Но ако не си отидели до понеделник сутринта, щял да ги притисне да си тръгнат.
Но нямало нужда. В понеделник сутринта мястото сред полето, където циганите лагерували, било празно, ако не се броят следите от колела и празните бутилки от бира и газирана вода (циганите очевидно не се интересували от новата кънетикътска наредба за предаване на празните бутилки и буркани), почернелите остатъци от няколкото малки готварски огъня и три-четири толкова гнусни одеяла, че помощникът на Чокър, изпратен да провери мястото, само ги побутнал с пръчка — с дълга пръчка. По някое време между залеза и изгрева циганите били напуснали полето, Рейнтрий, общината Патчин… напуснали, както Чокър казал на стария си другар от покера Кари Росингтън, и планетата, доколкото това му влизало в работата. И слава Богу.
В неделя следобед старият циганин докоснал лицето на Кари, в неделя вечерта си тръгнали, в понеделник сутринта Кари отишъл при Чокър да подаде оплакване (какви правни основания е можел да има за оплакването Лида Росингтън не знаеше), във вторник сутринта неприятностите започнали. След като взел душа си, Кари слязъл на закуска облечен само по хавлия и казал: „Виж това.“
„Това“ се оказало, че е парче втвърдена кожа малко над слънчевото му сплитане. Парчето било малко по-светло от кожата наоколо, която имала приятен тен като кафе с мляко (от голф, тенис, плуване и ултравиолетови нагревки през зимата). Парчето й изглеждало жълтеникаво, както понякога, в много сухо време, изглеждали и петите на краката й. Тя го докоснала (тук гласът й малко трепна) и после бързо дръпнала пръста си. Тъканта била груба, почти зърниста, и учудващо твърда. Бронирана — това била думата, която неканена изплувала в съзнанието й.
— Мислиш ли, че проклетият циганин ме е заразил с нещо, а? — разтревожено я попитал Кари. — Тения, импетиго или някаква подобна гадост?
— Докосна лицето ти, а не гърдите ти, мили — отговорила Лида. Сега облечи се колкото можеш по- бързо. Имаме козуначени кифли. Сложи си тъмносивия костюм и червената вратовръзка, издокарай се за мен, моля ти се. Колко си сладък.
След две вечери той я извикал в банята и гласът му така приличал на писък, че тя изтичала при него. (Всичките си най-лоши разкрития правим в банята, помисли си Били). Кари стоял със смъкната риза, електрическата самобръсначка бръмчала забравена в ръката му, а той се взирал ококорено в огледалото. Парчето твърда, жълтеникава кожа се било разпростряло — приело едра, напомняща дърво форма, която отивала до вдлъбнатината между гърдите му и надолу, вече по-широка, към пъпа. Тази променена кожа била издигната над нормалната плът на гърдите и корема му почти с пет милиметра и тя видяла, че през нея минават дълбоки пукнатини; няколко изглеждали достатъчно дълбоки, за да прекараш през тях ръба на монета. За първи път си помислила, че започвал да изглежда… е, люспест. И се отвратила.
— Какво е това? — почти й изкрещял той. — Лида, какво е това?
— Не знам — отговорила тя, като се насилила да запази гласа си спокоен, — но трябва да отидеш при Майкъл Хюстън. Това поне е ясно. Утре, Кари.
— Не, не утре — възпротивил се той, като все още се взирал в огледалото, в повдигнатата подобно на стрела издутина от груба жълта кожа. — Утре може да съм по-добре. Вдругиден, ако остане все така. Но не утре.
— Кари…
