Проклятието

— Подай ми оня крем „Нивея“, Лида.

Тя го подала, останала там още малко — но картината как той маже белия крем по твърдата жълта кожа и драскащият звук на пръстите му, които я потривали, били повече, отколкото тя можела да изтърпи — побягнала към стаята си. Това било първият път, сподели тя с Халек, когато съзнателно се радвала, че имат две легла, че той няма да може да се преобърне в съня си и… да я докосне. Лежала будна часове и чувала мекото скръц-скръц от пръстите му, които се движели напред-назад по чуждата кожа.

На другата вечер й казал, че е по-добре, а на следващата твърдял, че е оше по-добре. Помислила, че вижда лъжата в очите му… и че той лъже повече себе си, отколкото нея. Дори в ужасното си състояние Кари си оставал същият самовлюбен кучи син, какъвто предполагала, че е бил винаги. Но Кари не бил виновен за всичко, добави рязко тя, все още без да се извръща от бара, където безцелно си играеше с чашите. С течение на годините тя развила собствен тип високоспециализиран егоизъм. Искала илюзията и имала нужда от нея почти колкото него.

На третата вечер влязъл в спалнята им обут само в долнището на пижамата си. Погледът му бил мек и тъжен, смаян. Тя препрочитала загадките на Дороти Сейърс — те за вечни времена си оставали любимото й четиво, — но изтървала книгата, когато го видяла. Би изпищяла, каза на Били, но й се струвало, че била останала без дъх. А Били успя да си помисли, че никое човешко чувство не е наистина единствено, макар че човек би искал да е така — Кари Росингтън очевидно бе преминал през същия период на самоизмама, следван от потресаващо събуждане, през какъвто бе минал и самият Били.

Лида видяла, че твърдата жълта кожа (люспите — нямало вече как да мисли за тях като за нещо друго) вече покривала по-голямата част от гръдния кош на Кари и целия му корем. Била грозна и силно изпъкнала като изгорена тъкан. Пукнатините вървели в зиг-заг навсякъде, където човек определено нямал желание да погледне. И макар в началото да можело да се помисли, че пукнатините са безразборно разхвърляни като улеи в яма от бомба, след миг безпомощните очи долавяли, че не било така. При всеки ръб жълтата кожа се издигала малко повече. Люспи. Не люспи на риба, а големи груби люспи на влечуго, като на гущер, алигатор или игуана.

Кафявата извивка на лявото му зърно все още се показвала, а останалата му част я нямало, била погребана под жълто-черната черупка. Дясното зърно изцяло липсвало, а извитият гребен на странната нова кожа се простирал около и под подмишниците му като изплувала посягаща лапа на някакво невероятно чудовище. Пъпът му го нямало. И…

— Той смъкна панталоните на пижамата си — добави тя. Вече пиеше третата си чаша със същите бързи птичи глътки. В очите й отново се появиха сълзи, но това беше всичко. — Тогава гласът ми отново се върна. Изкрещях му да спре и той го направи… но не преди да видя, че се бе разпростряло и към слабините му. Не бе достигнало пениса му… поне тогава… но пубическите му косъмчета ги нямаше, имаше само тези жълти люспи.

— Ти, струва ми се, каза, че се оправяло — казах му аз.

— Наистина мислех, че се оправя — отговорил той и на другия ден си уредил среща с Хюстън.

Който навярно му е разказал, помисли си Били, за момчето от колежа без мозък и за старата госпожа с третия комплект зъби. И го е попитал дали иска да си смръкне от неговото шишенце.

След една седмица Росингтън бил приет от най-добрия дерматологичен екип на Ню Йорк. Казали, че веднага им станало ясно какво му е и веднага му предписали процедура със „силно“ гама-рентгеново облъчване. Люспестата кожа продължавала да пълзи и да се разпростира. Не боляло, както споделял Росингтън, а само по границата между старата кожа и страховития нашественик се чувствувал слаб сърбеж, но това било всичко. С новата си кожа не усещал абсолютно нищо. Усмихнал се с ужасната си усмивка, която ставала единственото му изражение, и й казал, че предишния. ден си запалил цигара и я загасил върху собствения си корем… бавно. Нямало никаква болка, абсолютно никаква.

Тя запушила уши с ръце и му викнала да престане.

Дерматолозите казали на Кари, че донякъде са сбъркали в лечението си. Как така, попитал Кари. Нали казахте, че знаете. Казахте, че сте сигурни. Е, отговорили те, случват се такива работи. Рядко, ха-ха, много рядко, но вече ни е ясно. Всичкит тестове, обяснили му, потвърждавали новото заключение. Последвало лечение с хиповити — или мощни витамини за онези, които не познават скъпоструващите докторски приказки — и инжекции за жлезите. По същото време, когато това ново лечение започнало, първите люспести парчета започнали да се показват по врата на Кари… по долната част на брадичката… и накрая по лицето. Тогава дерматолозите признали, че са затруднени. Само за миг, разбира се. Всички подобни неща се лекуват. Съвременната медицина… диетичният режим… и дъра-бъра, дъра-бъра… както и дрън-дрън-дрън…

Кари повече не иска да я слуша, когато се опитвала да го заговори за стария циганин, разказваше тя на Халек; веднъж дори вдигнал ръка да удари… и тя видяла първото повдигане и загрубяване върху кожичката на палеца и показалеца на дясната му ръка.

— Рак на кожата! — крещял й той. — Това е рак на кожата, рак на кожата, рак на кожата! Сега, за Бога, ще спреш ли с приказките за оная стара мутра!

Разбира се, той бил човекът, който поне говорел смислено, а тя била онази, която въвличала абсурди от четиринайсетия век… и все пак знаела, че това е работа на стария циганин, който излязъл от тълпата на битпазара в Рейнтрий и докоснал лицето на Кари. Тя го знаела, а в очите му, дори и онзи път, когато й вдигнал ръка, виждала, че той също знае.

Уговорил си отпуска с Глен Петри, който бил удивен от новината, че старият му приятел, колега юрист и другар в голфа Кари Росингтън има рак на кожата.

Последвали две седмици, продължи Лида, за които тя с мъка можеше да си спомни или да говори. Кари проспивал времето си като умрял — на горния етаж в стаята им или също толкова често в големия тапициран стол в кабинета или с глава в ръцете си на кухненската маса. Сядал във всекидневната с бутилка уиски „Дж. У. Дант“ в загрубяващата си люспеста ръка и гледал първо комедийни спектакли като „Героите на Хоуган“ или „Приказки за Бевърли хилс“, после местните и националните новини, после телевизионни игри като „Дивите семейни вражди на Джоукър“, после трите часа на централната вечерна програма, следвани от още новини, следвани от филми до два-три часа сутринта. И през цялото време пиел уискито като пепси-кола, направо от бутилката.

В някои от тези нощи плачел. Тя влизала и го гледала как хлипа, докато Уорнър Андерсън от екрана на големия им телевизор „Сони“ крещял „Хайде на видеокасетата!“ с ентусиазма на човек, канещ всичките си предишни приятелки на пътешествие с него до Аруба. А в други нощи — за щастие по-малко — вилнеел някой Ахаб9 по време на последните дни на пикуотите10, тътрел се и се препъвал из къщата с бутилката уиски в ръка, която всъщност вече не била ръка, и викал, че е рак на кожата, чувала ли го тя, било шибан рак на кожата и той го бил хванал от шибаната ултравиолетова лампа, но щял да съди мръсните шарлатани, които са му докарали това, да ги съди, докато ги заграби, да разкарва копелдаците по съдилищата, докато не им остане нищо освен осрани долни фланелки, по които да стоят. Понякога в тези си настроения чупел предметите покрай себе си.

— Накрая осъзнах, че получава… тези пристъпи… вечер, след като госпожа Марли е идвала да почисти — глухо добави тя. — Качваше се в таванската стая, когато тя идваше, разбираш ли? Ако го беше видяла, би се разнесло веднага по целия град. Тъкмо във вечерите, след като тя е била тук, а той е стоял горе, мисля, че чувството му на отхвърлен човек е било най-силно. Усещал се е като чудовище.

— Така че е отишъл в клиниката „Мейо“ — поясни Били.

— Да — отговори тя и накрая го погледна. Лицето й бе пияно и ужасено. — Какво ще стане с него, Били, Какво може да стане с него?

Били поклати глава. Нямаше никаква представа. Нещо повече, откри, че вече не изпитва желание да мисли по въпроса, както не искаше да мисли и за известната снимка от вестниците на южновиетнамския генерал, който застрелва в главата предполагаем виенконгски агент. И сам не разбираше защо, но изпитваше подобно чувство.

— Нае частен самолет, за да отиде до Минесота, казах ли ти за това? Тъй като не можеше да понася хората да го гледат. Казах ли ти за това, Били?

Били отново поклати глава.