Проклятието

— Какво ще стане с него?

— Не знам — отговори Били, като си мислеше: И просто между другото, какво ще стане с мене, Лида?

— Накрая, преди да се предаде и да отиде, и двете му ръце бяха като рачешки щипки. Очите му бяха две… две малки ярки искрици в онези твърди, люспести дупки. Носът му…

Изправи се и тръгна несигурно към него, като удари с крака си ъгъла на масичката за кафе достатъчно силно, за да я помести

Не го чувствува сега, помисли си Халек, но утре ще има страшно болезнен белег на бедрото си и едва ли ще си спомни къде или как го е получила.

Тя сграбчи ръката му. Очите й бяха като блестящи езера от неописуем ужас. Говореше с мрачна и задъхана поверителност, от която Били усети тръпки по врата си. Дъхът й вонеше на непогълнат джин.

— Сега прилича на алигатор — прошепна тя, като че ли съобщаваше нещо интимно. — Да, ето на какво прилича, Били. На нещо, току-що изпълзяло от блатото, което е облякло човешки дрехи. Сякаш се превръща в алигатор и аз бях доволна, че заминава. Доволна. Мисля, че ако той не беше заминал, аз щях да го направя. Щях да взема една чанта и… и…

Тя се накланяше все повече към него и Били изведнъж се изправи, тъй като повече не можеше да понася. Лида се залюля на пети и Халек едва успя да я задържи за раменете… изглежда и той бе пил прекалено много. Ако не бе успял да я хване, тя можеше да си разбие главата върху същата масичка за кафе от месинг и стъкло („Трифълс“, 587 долара плюс пощенските разноски), на която бе ударила крака си… само че вместо да се събуди с белег, би могла да се събуди мъртва. Като погледна в полубезумните й очи, Били се зачуди дали не би приветствала смъртта.

— Лида, трябва да тръгвам.

— Разбира се — съгласи се тя. — Дойде само да пиеш вода от извора, нали, скъпи Били?

— Съжалявам — промълви той. — Съжалявам за всичко, което е станало. — И без да мисли, добави — Като говориш с Кари, предай му най-добрите ми пожелания.

— Сега е трудно да се говори с него — отговори тя сякаш отдалеч. — Започнало е да става и в устата му, разбираш ли? Венците му надебеляват, езикът му се облепя. Мога да му говоря, но всичко, което той ми казва — всичките му отговори — излизат като грухтене.

Той отстъпваше в коридора, отдръпваше се от нея, искаше да се освободи от тихата й, неумолимо възпитана интонация, трябваше да се откъсне от мрачните й блестящи очи.

— Наистина става — продължаваше тя. — Превръща се в алигатор, искам да кажа. Предполагам, че скоро може би ще трябва да го сложат в резервоар… ще трябва да поддържат влажността на кожата му.

От суровите и очи се стичаха сълзи и Били видя, че наклонената й чаша плиска джин върху обувките й.

— Лека нощ, Лида — прошепна той.

— Защо, Били? Защо трябваше да блъскаш старицата? Защо трябваше да навлечеш това върху Кари и мене. Защо?

— Лида…

— Ела пак след няколко седмици — покани го тя, като все още се доближаваше, докато Били бясно търсеше зад гърба си бравата на входната врата и с огромно напрежение на волята поддържаше учтивата си усмивка. — Ела пак, за да те погледна, след като си отслабнал с още двайсет-трийсет кила. Ще се смея… и ще се смея… и ще се смея.

Той намери бравата. Натисна я. Хладният въздух благословено лъхна зачервената му и прегрята кожа.

— Лека нощ, Лида. Съжалявам…

— Спести си съжаленията! — изпищя тя и го замери с чашата си за мартини, която се удари в касата на вратата вдясно от Били и се разби. — Защо трябваше да я блъскаш, мръснико! Защо трябваше да докараш това на всички ни? Защо? Защо? Защо?

Халек се добра до ъгъла на Парк лейн и Лантърн драйв и после се стовари на пейката до автобусната спирка, където го втресе като от малария, гърлото и стомахът му горчаха от киселини, а главата му бучеше от джина.

Помисли си: Аз я блъснах и я убих, а сега слабея и не мога да спра. Кари Росингтън проведе предварителното дело, пусна ме, без дори да ме чукне по китката, и Кари е в клиниката „Мейо“. В клиниката „Мейо“ е и ако се вярва на жена му, изглежда като беглец от комикса на Морис Сендак „Алигатори навсякъде“. Кой още беше там? Кой друг бе замесен по начин, който според стария циганин би заслужил отмъщение?

Помисли си за двете ченгета, които гонеха циганите при влизането им в града… когато смятаха, че циганите ще започнат номерата си в общинския парк. Единият от тях беше само изпълнител, разбира се. Просто патрулираш полицай, който изпълняваше…

Изпълняваше заповеди.

Чии заповеди? Ами на полицейския началник, разбира се. заповедите на Дънкан Хоупли.

Циганите бяха прогонени, защото нямаха разрешително да изпълняват номерата си в парка. Но, разбира се, биха могли да се досетят, че става дума за нещо повече от това. Ако искаш да изгониш циганите, има много наредби. Скитничество. Смущаване на обществения ред. Плюене по тротоарите. Какво ли не. Циганите се бяха споразумели с един фермер на запад от града, сърдит старец на име Арнкастър. Винаги имаше по някоя ферма, на някой кисел стар фермер и циганите винаги го откриваха. Носовете им са обучени да подушват типове като Арнкастър, помисли си Били, докато седеше на пейката и чуваше как първите капчици пролетен дъжд тропат по навеса на спирката. Проста еволюция. Нужно е само две хиляди години да бъдеш местен от място на място. Говориш с няколко души; може би мадам Азонка гледа един-два пъти безплатно на карти. Търсиш името на онзи човек от града, който притежава земя, човека, който не обича много града или градските наредби, човека, който отваря ябълковите си градини по време на ловния сезон от чист инат — тъй като предпочита сърните да изядат ябълките му вместо ловците да ударят сърните. Търсиш името му и винаги го намираш, защото винаги има поне един Арнкастър в най-богатите градове, а понякога са двама-трима, сред които можеш да избираш.

Паркираха колите и караваните си в кръг точно както предците им са подреждали фургоните и ръчните си колички преди двеста, четиристотин, осемстотин години. Получаваха разрешително за палене на огън, а нощем говореха и се смееха и без съмнение бутилка-две се предаваха от ръка на ръка.

Всичко това, продължаваше мисълта си Халек, би било приемливо за Хоупли. Така се правеше. Тези, които искаха да си купят от онова, което циганите продаваха, можеха да излязат с колите си на Уест Феървю роуд до мястото на Арнкастър; то поне беше настрани, а и по начало беше неприятна картина — фермите, които циганите намираха, винаги бяха такива. И скоро щяха да продължат пътя си към Рейнтрий или Уестпорт, а оттам далеч от погледа и от мислите ни.

Освен това, след произшествието, след като старият циганин се бе проявил като досадник по стълбите на съдебната палата, когато докосна Халек, обяснението, че „така се прави“, вече не достигаше.

Хоупли бе дал на циганите срок от два дни, спомняше си Халек, и когато те не показаха признаци, че се канят да си тръгват, той ги накара да си вървят. Първо Джим Робъртс отмени разрешителното им да палят огън. Макар че бе валяло много през всички дни от седмицата, Робъртс им каза, че опасността от пожари е нараснала, много нараснала. А между другото би могло да им се напомни, че правилата, които важат за лагерните и готварските огньове, се отнасят и за печките на газ и въглища, както и за мангалите.

След това, разбира се, Хоупли бе пообиколил няколко местни фирми, които са отпуснали кредит на Ларс Арнкастър — кредит, който обикновено бе просрочен. Сред тях би могло да бъдат железарията, магазинът за зърно на Рейнтрий роуд, кооперацията на фермерите във Феървю. Хоупли би могъл да отиде и при Закари Марчант в кънетикътската банка „Юниън“… банката, в която Арнкастър е ипотекирал имоти.

Всичко си е част от работата. Чаша кафе с този, обед на крак с онзи — понякога нещо съвсем просто като сандвич и лимонада, купени от улична количка, — бутилка бира с третия. И до края на следващия ден всеки, на когото Ларс Арнкастър дължи каквото и да е, би му се обадил и би споменал колко