— Заплашваш ли ме?
— Не — отегчено отговори Били. — Само не ми се превземай, Майк. Кажи ми какво му е на Хоупли и толкоз.
— Защо се интересуваш?
— О, за Бога. Ти си живото доказателство, че човек може да е толкова глупав, колкото си иска, знаеш ли това, Майк?
— Нямам никаква представа какво…
— Видял си три странни заболявания във Феървю през последния месец. Не си ги свързал по никакъв начин. В известен смисъл това е понятно, тъй като са различни по външните си белези. От друга страна всички си приличат именно поради необикновеността си. Чудя се дали друг лекар — такъв, който не е открил удоволствието да вкарва петдесетдоларови дози кокаин в организма си всеки ден например — не би направил връзката въпреки различните симптоми.
— Хей, почакай малко!
— Не, няма. Попита ме защо ме интересува и, за Бога, ще ти кажа. Аз отслабвам постоянно — продължавам да губя от теглото си всеки ден, дори и да наблъсквам в гърлото си по осем хиляди калории. Кари Росингтън е получил някакво загадъчно кожно заболяване. Жена му казва, че е започнал да се превръща в цирково страшилище. Отишъл е в клиниката „Мейо“. Искам да знам сега какво не е наред с Дънкан Хоупли и, второ, искам да знам имал ли си и други необясними случаи.
— Били, съвсем не е така. Говориш като че ли си си наумил нещо налудничаво. Не знам какво…
— Не, разбирам. Но искам отговор. И ако не го получа от теб, ще науча по друг начин.
— Почакай за минутка. Ако говорим за това, искам да отида в кабинета си. Там съм малко по- уединен.
— Добре.
Чу се щракане, докато Хюстън се преместваше. Били седеше потен в телефонната будка и се чудеше дали Хюстън не е решил да се отърве от него по този начин. После отново се щракна.
— Били, на телефона ли си?
— Да.
— Окей — въздъхна Хюстън, а нотката на разочарование в гласа му беше безспорна и някак си комична. — Дънкан Хоупли страда от прогресиращи младежки пъпки, акне.
Били се изправи на крака и отвори вратата на будката. Изведнъж му стана прекалено горещо.
—
— Пъпки. Черни. Бели. Това е всичко. Щастлив ли си?
— Някой друг?
— Не. И, Били, аз не смятам пъпките за кой знае колко страшни. Преди малко думите ти бяха започнали да звучат малко като от романите на Стивън Кинг, но случаят не е такъв. Дънк Хоупли има временно смущение във функциите на жлезите си и това е всичко. Той е имал проблеми с кожата си още от ученическите си години.
— Много логично. Но ако прибавиш към уравнението Кари Росингтън с неговата алигаторска кожа и Уилям Дж. Халек с неговата несъзнателна анорексия нервоза, започва отново да звучи малко като Стивън Кинг, нали?
Хюстън търпеливо обясни:
— Ти имаш метаболични проблеми, Бил. Кари… не знам.
Видял съм някои…
— Странни неща, да, знам — прекъсна го Били. Наистина ли този смъркащ кокаин дърдорко е бил семейният му лекар в продължение на десет години? Боже, Господи, така ли беше? — Виждал ли си Ларс Арнкастър напоследък?
— Не — нетърпеливо отговори Хюстън. — Той не е мой пациент. Ти ми каза, мисля, че имаш само един въпрос.
Разбира се, че не е твой пациент, замаяно си помисли Били, той не си плаща сметките навреме, нали? А човек като тебе, човек със скъпоструващи вкусове, наистина не може да си позволи да чака, така ли е?
— Този наистина е последният — отсече Били. — Кога видя Дънкан Хоупли за последен път?
— Преди две седмици.
— Благодаря.
— Следващия път си определи час, Били — недружелюбно завърши Хюстън и затвори телефона.
Хоупли, разбира се, не живееше на Лантърн драйв, но работата на полицейския шеф се плащаше добре и той имаше спретната двуетажна къща в новоанглийски стил на Рибънмейкър лейн.
Привечер Били остави колата на паркинга, отиде до вратата и позвъни. Нямаше отговор. Позвъни отново. Никакъв отговор. Натисна звънеца продължително. Все още без отговор. Отиде до гаража, заслони лице с дланите си и надникна. Колата на Хоупли, старомодно кафеникаво волво, беше вътре. Регистрационният номер беше ФВУ 1. Втора кола нямаше. Хоупли беше ерген. Били се върна при вратата и започна да тропа. Това продължи три минути и ръката му беше започнала да се уморява, когато един дрезгав глас се провикна:
— Махай се! Разкарай се!
— Пусни ме! — викна Били в отговор. — Трябва да говоря с тебе!
Нямаше отговор. След малко Били отново затропа. Отвътре не се чуваше нищо… но когато изведнъж спря, до него долетя шумът от някакво движение. Изведнъж си представи как Хоупли е застанал там — свил се е там — и чака неканения, настойчив посетител да си отиде и да го остави на мира. Мир или каквото можеше да мине за мир в света на Хоупли тия дни. Били отпусна пулсиращия си юмрук.
— Хоупли, мисля, че си там — промълви той. — Не трябва да казваш нищо, само слушай. Аз съм Били Халек. Преди два месеца бях замесен в един нещастен случай. Имаше една стара циганка, която пресичаше неправилно…
Сега зад вратата определено се чу движение. Шумолене от влачене на крака.
— Блъснах я и я убих. Сега слабея. Не съм нито на диета, нито нищо; просто слабея. Трийсет и няколко кила досега. Ако това скоро не спре, ще заприличам на човешкия скелет от панаирджийските представления. Кари Росингтън — съдията Росингтън — председателствуваше предварителното дело и обяви, че няма да има обвинение. Появила му се е някаква странна кожна болест…
На Били му се стори, че дочу тихо учудено ахване.
— … и сега е отишъл в клиниката „Мейо“. Лекарите му казали, че не е рак, но не знаят какво е. Росингтън би предпочел да мисли, че е рак, отколкото да знае какво е наистина.
Били преглътна. В гърлото му нещо болезнено щракна.
— Циганско проклятие е, Хоупли. Знам колко налудничаво звучи, но това е истината. Имаше един старец. Той ме докосна, когато излизах от предварителното дело. Докоснал и Росингтън, когато той и жена му били на битпазара в Рейнтрий. Докосна ли и тебе, Хоупли?
Последва дълга, дълга пауза… а после една дума долетя до ушите на Били през процепа за писмата, като пълно с лоши новини писмо от къщи:
— Да…
— Кога? Къде?
Нямаше отговор.
— Хоупли, къде отидоха циганите, след като си тръгнаха от Рейнтрий? Знаеш ли?
Никакъв отговор.
— Трябва да говоря с теб! — отчаяно каза Били. Хрумна ми нещо, Хоупли. Мисля…
— Нищо не можеш да направиш — прошепна Хоупли. — Отишло е прекалено далече. Разбираш ли, Халек? Прекалено… далече.
Отново онази ужасяваща въздишка, като от скъсана хартия.
— Това е някаква възможност! — ядосано повиши глас Халек. — Толкова далече ли си стигнал, че вече не те интересува?
Нямаше отговор. Били чакаше и се мъчеше да се сети за нови думи, нови аргументи. Не можа да открие никакви. Хоупли просто нямаше да го пусне. Беше започнал да се обръща, когато вратата щракна.
