Били погледна през тъмния процеп между вратата и касата й. Чу отново шумолящите движения, които сега се отдалечаваха по затъмненото антре. Почувствува как кожата му настръхва — по гърба, отстрани и по ръцете му — и бе почти готов да си тръгне.
Като потисна вътрешния си глас, Били хвана бравата на входната врата на полицейския шеф, отвори я и влезе.
Видя тъмен силует в далечния край на антрето. Една врата отляво се отвори и силуетът влезе там. Просветваше слабо и за миг дълга и мрачна сянка се простря през пода на антрето и достигна отсрещната стена, където на снимка в рамка се виждаше как Хоупли получава награда от ротарианския клуб на Феървю. Деформираната глава на сянката легна върху снимката като предзнаменование.
Били продължи по коридора вече уплашен — нямаше защо да се лъже. Наполовина очакваше вратата зад гърба му да се траене и да се заключи…
Осъзна, че в малката къща на Хоупли витае неприятен мирис — застоял и наситен като от бавно развалящо се месо. Застани за миг пред отворената врата. Стаята изглеждаше като кабинет или работилница, но светлината бе така слаба, че беше невъзможно да се каже със сигурност.
— Хоупли.
— Влез — прошепна хартиеният глас. Били влезе.
Беше наистина работната стая на Хоупли. Вътре имаше повече книги, отколкото Били бе очаквал, а на пода бе постлан турски килим в топли цветове. Помещението беше малко и навярно уютно и приятно при нормални обстоятелства.
В центъра имаше бюро със светъл фурнир. Върху него бе поставено мощна настолна лампа. Хоупли я бе наклонил така, че сенникът й бе само на сантиметър-два от повърхността. Тя бе огрята от малък и силно концентриран кръг светлина, а останалата част от стаята бе превърната в студената земя на сенките.
Самият Хоупли представляваше човекоподобна издатина в нещо, което би могло да е люлеещ се стол.
Били прекрачи прага. В ъгъла имаше един стол. Били седна на него и осъзна, че е избрал онова място в стаята, което бе най-далече от Хоупли. Въпреки това откри, че се напряга, за да го види по-ясно. Беше невъзможно. Не се различаваше нищо освен силует. Били почти очакваше Хоупли да завърти лампата така, че да заблести в неговите, на Били, очи. Тогава Хоупли би се навел, като ченге в черен филм от четиридесетте години, и би закрещял: „Знаем, че ти си го извършил, Макгонигал! Престани с опитите да го отричаш! Признай! Признай и ще ти дадем една цигара! Признай и ще ти дадем чаша ледена вода! Признай и ще те пуснем до тоалетната!“
Но Хоупли само седеше облегнат в люлеещия се стол. Чу се тихо шумолене, когато кръстоса крака.
— Е? Искаше да влезеш. Влезе. Кажи си приказката, Халек, и се махай. Тия дни не може да се каже, че именно ти си любимият ми човек на света.
— Не съм също така и любимият човек на Лида Росингтън — отговори Били — и, откровено казано, не ми пука какво си мисли тя, нито какво си мислиш ти. Тя смята, че вината е моя. Навярно и ти.
— Колко беше пил, когато я блъсна, Халек? Аз съм почти сигурен, че ако Том Ранджли ти беше направил алкохолна проба, балончето щеше да излети чак до небето.
— Нищо не бях пил, никакви опияти — отсече Били. Сърцето му още биеше силно, но сега се задвижваше повече от гняв, отколкото от страх. След всеки удар усещаше в главата си болезнено бодване. — Искаш ли да знаеш какво стана? А? Жена ми за първи път от шестнайсет години избра този ден, за да ми направи удоволствие с ръката си в колата. Никога не е правила нищо подобно преди това. Нямам и най-малката представа защо избра тъкмо този ден. Така че докато ти, Лида Росингтън — а навярно също и Кари Росингтън — сте обвинявали мене, защото бях зад кормилото, в това време аз обвинявах жена си, защото беше пуснала ръка в гащите ми. А може би всички трябва да обвиним провидението, съдбата или нещо подобно и да престанем да се тревожим за вината.
Хоупли изсумтя.
— И ли искаш да ти кажа как съм молил на колене Том Ранджли да не ми прави алкохолна проба — нито на дъха, нито на кръвта? Как съм плакал на рамото ти да смекчиш разследването и да изриташ циганите от града?
Този път Хоупли дори не изсумтя. Беше само една тиха приведена фигура в люлеещия се стол.
— Не сме ли малко закъснели за всички тия игри? — попита Били. Гласът му бе прегракнал и той с известно учудване осъзна, че всеки момент може да се разплаче. — Жена ми си играеше в гащите ми, вярно е. Аз блъснах старицата и я убих, вярно е. Самата тя беше поне на петдесет метра от най-близката пешеходна алея и излезе между две коли, вярно е. Ти смекчи разследването и ги натири извън града веднага щом Кари Росингтън набързо замаза работата, също е вярно. И нищо от тези неща не е измислено. Но ако ти наистина искащ да си седиш тук в тъмното и да разпределяш вината, приятелю, не забравяй да отделиш и за себе си една пълна порция.
— Страхотно заключително слово, Халек. Страхотно. Гледал ли си някога Спенсър Трейси в оня филм за маймунския процес? Сигурно си го гледал.
— Майната ти — изръмжа Били и стана. Хоупли въздъхна:
— Седни.
Били Халек се изправи несигурно, като разбираше, че част от него иска да използува гнева за не толкова благородните си цели. Тази част искаше да го изведе оттук заради набързо скалъпена сръдня просто защото тъмната приведена фигура в люлеещия се стол го плашеше до смърт.
— Не бъди такъв лицемерен глупак — каза Хоупли. — Седни, за Бога.
Били седна с чувството, че устата му е изсъхнала и че някои мускулчета в слабините му подскачат и се въртят без контрол.
— Разглеждай го както си искаш, Халек. Аз приличам повече на тебе, отколкото си мислиш. И пет пари не давам за приказките след събитието. Прав си — не размишлявах, просто го направих. Това не е първата тайфа скитници, които съм изгонил от града, а съм правил и други козметични нещица, когато някой запален фукльо от града се е забърквал в нещо. Разбира се, не бих могъл да направя нищо, ако въпросният фукльо е направил бъркотията извън границите на Феървю… но ще се учудиш, ако разбереш колко много от местните ни първенци така и не са се научили, че не бива да серат, където ядат. Или може би няма да се учудиш.
Хоупли се засмя задъхано и хриптящо, от което кожата по ръцете на Били настръхна.
— Всичко е част от службата. Ако нищо не се беше случило, никой от нас — ти, аз, Росингтън — днес дори не би си спомнял, че онези цигани изобщо съществуват.
Били отвори уста, за да се противопостави разгорещено, да каже на Хоупли, че ще помни онзи болезнен двоен удар до края на живота си… и тогава си спомни за четирите дни с Хайди в Моухонк — как двамата се бяха смели заедно, ядяха като разпрани, скитаха, любеха се всяка. нощ, а понякога и следобед. Колко време след случката беше това? Две седмици? Той отново затвори уста.
— Каквото е станало, станало. Предполагам, че единствената причина изобщо да те пусна беше, че е добре да знаеш, че и някой друг вярва във всичко това, колкото и безумно да звучи. Или може би те пуснах просто защото съм самотен. И аз съм уплашен, Халек. Много уплашен. Крайно уплашен. Ти уплашен ли си?
— Да — простичко отвърна Били.
— Знаеш ли какво ме плаши най-много? Че мога да живея така доста време. Това ме плаши. Госпожа Калгий ми пазарува и идва два пъти седмично да почисти и да изпере. Имам си телевизора и обичам да чета. Спестяванията ми са нараснали доста в течение на годините и ако съм умерено пестелив, навярно бих могъл да продължа така за неопределено време. А пък и какви ли са изкушенията на човек в моето положение да харчи пари? Яхта ли ще си купя, Халек? Може би ще си наема самолет и ще отлетя с любимата си за Монте Карло да гледаме надбягването „Гран при“ следващия месец? На колко увеселения мислиш, че ще бъда добре дошъл сега, след като цялото ми лице се избелва?
