Проклятието

— Добре ми е, доколкото е възможно, предполагам. Защо?

— Защото за миг изглеждаше… необичаен.

Така ли? Така ли наистина? Защо този ден, Хайди? Защо избра този ден да ми бръкнеш е гащите след всичките порядъчни години, когато всичко ставаше на тъмно?

— Ами предполагам, че вече непрекъснато се чувствувам малко необичайно — отговори Били, но си мислеше: Трябва да спреш това. приятелю. Няма смисъл. Каквото станало, станало.

Но беше трудно да се спре. Трудно, след като тя си седеше там, пушеше цигара след цигара, но изглеждаше напълно добре и…

Но наистина ще спреш, Били. Помогни ми.

Хайди се извърна и загаси цигарата си в един кристален пепелник.

— Второто нещо е… че ти криеш нещо от мен, Били. Нещо, свързано с това. Понякога говориш в съня си. Излизаш вечер. Бих искала да знам. Заслужавам да знам. — Тя вече се разплакваше.

— Искаш да знаеш? — попита Халек. — Наистина ли искаш да знаеш? — Той усети, че по лицето му се появява странна суха усмивка.

— Да! Да!

Така че Били й каза.

Хюстън му се обади на следващия ден и след дълго и безсмислено встъпление стигна до същината. Хайди беше при него. Той и Хайди говорили дълго (предложи ли й нещо за носа, мислеше си да го попита Халек, но реши, че е по-добре да не го прави). Крайният резултат от дългия им разговор бил просто такъв — двамата мислели, че Били е луд за връзване.

— Майк — започна Били, — старият циганин съществуваше. Докоснал ни е тримата — мене, Кари Росингтън, Дънкан Хоупли. Аз напълно приемам, че човек като тебе не вярва в свръхестественото. Но ти сто на сто вярваш в дедуктивната и индуктивната логика. Така че трябва да виждаш възможностите. И тримата сме докоснати от него, и тримата имаме загадъчни физически заболявания. Сега, за Бога, преди да решиш, че съм полудял, поне помисли за логическата връзка.

— Били, няма никаква връзка.

— Аз само…

— Говорих с Лида Росингтън. Каза, че Кари е в „Мейо“ и се лекува от рак на кожата. Процедурите са напреднали и лекарите смятат, че ще се оправи. Освен това каза, че не те е виждала от коледното парти у Гордън.

— Лъже!

Хюстън замълча… а дали дочу, че Хайди плаче край апарата? Ръката на Били стисна слушалката, така че кокалчетата му побеляха.

— Ти лично ли говори с нея или само по телефона?

— По телефона. Не че разбирам каква разлика има.

— Ако я беше видял, щеше да разбереш. Изглежда като полумъртва от ужас.

— Е, когато е открила, че мъжът й има рак на кожата и че болестта е доста напреднала…

— Говори ли с Кари?

— Той е в реанимацията. На хората там не им разрешават телефонни разговори освен при най-крайни обстоятелства.

— Аз тежа седемдесет и пет кила — отбеляза Били. — Това е обща загуба на четиридесетина килограма и е, според мене, доста крайно обстоятелство.

От другата страна нямаше отговор. Освен звука, който може би беше плачът на Хайди.

— Ще говориш ли с него? Ще опиташ ли?

— Ако лекарите му разрешат да се обади и ако той няма нищо против, да. Но, Били, тази твоя халюцинация…

— НЕ Е НИКАКВА ИДИОТСКА ХАЛЮЦИНАЦИЯ!

— Не крещи, за Бога, не го прави.

Били затвори очи.

— Добре, добре — успокоително каза Хюстън. — Тази идея. Това по-добра дума ли е? Исках само да кажа, че тази идея няма да ти помогне да се оправиш. Всъщност тя може да е в основата на твоята психоанорея, ако това наистина е болестта ти, както мисли доктор Йънт. Ти…

— Хоупли — прекъсна го Били.

Лицето му се бе изпотило. Подсуши челото си с носна кърпа.

За малко му се мярна Хоупли, лицето, което всъщност вече не беше лице, а релефна карта на пъкъла. Ужасни възпаления, стичаща се влага и звукът, неописуемият звук, когато прокара нокти по бузата си.

Откъм Хюстън последва дълго мълчание.

— Говори с Дънкан Хоупли. Той ще потвърди…

— Не мога, Били. Дънкан Хоупли се самоуби преди два дни. Направил го, докато ти беше в клиниката „Гласман“. Застрелял се със служебния си пистолет.

Халек здраво затвори очи и се заклати. Чувствуваше се като при опита си да пуши. Ощипа силно бузата си, за да не припадне на място.

— Тогава знаеш — продължи той все оше със затворени очи. — Ти или някой друг, някой го е видял.

— Гранд Лолър го е видял — каза Хюстън. — Обадих му се преди няколко минути.

Гранд Лолър. За миг обърканият, уплашен ум на Били не разбра — помисли, че Хюстън употребява думата „гранд“ в значението й „голям“. После се досети. Гранд Лолър беше общинският следовател по смъртните случаи.

Объркването го накара да се захили не на място. Натисна с длан слушалката, като се надяваше Хюстън да не чуе кикота; ако чуеше, Хюстън вече със сигурност щеше да си помисли, че е луд.

А ти наистина ви искал да мислиш, че съм луд, нали, Майк? Защото ако съм луд и реша да дрънкам за шишенцето и за лъжичката ти от слонова кост, какво толкова, никой така или иначе няма да ми повярва, нали? Разбира се, че не.

Спря да се хили.

— И го пита…

— За някои подробности около смъртта? След историята на ужаса, която жена ти ми разказа, напълно прав си, че го питах. — Гласът на Хюстън за миг стана строг. — Ти трябва много да се радваш, че когато той ме попита защо се интересувам, не загубих самообладание.

— Какво каза той?

— Че кожата на Хоупли била в лошо състояние, но това няма нищо общо с ужасите, които си разказал на Хайди. Описанието на Гранд ме навежда на мисълта, че е било лош пристъп на акне в напреднала възраст, за което съм лекувал Дънкан от време на време още откакто за първи път го прегледах през 1974. Пристъпите го потискаха твърде много и това не ме учудва — трябва да ти кажа, че младежките пъпки в напреднала възраст, когато са в лоша форма, са едно от най-тежките в психологическо отношение несмъртоносни заболявания, които познавам.

— Мислиш, че е бил потиснат заради външния си вид и се е самоубил.

— Общо взето, да.

— Нека се разберем — предложи Били. — Ти смяташ, че това е горе-долу обикновен пристъп на младежки пъпки в напреднала възраст, каквито той е имал години наред… но в същото време смяташ, че се е убил заради онова, което е виждал в огледалото. Това е странна диагноза, Майк.

— Никога не съм казвал, че причината е само кожният пристъп — уточни Хюстън. В гласа му се чувствуваше отегчение. — Най-лошото нещо, свързано с проблемите, е, че те изглежда идват по два, по три и на цели групи, никога един по един. Сред десет хиляди члена на професията най-много самоубийства има при психиатрите, но полицаите не са много по-назад. Навярно е имало някаква комбинация от фактори — последният пристъп може да е бил камъчето, което е обърнало колата.

— Трябваше да го видиш — мрачно измърмори Били. — Това не беше камъче, а беше нещо голямо като идиотския Световен търговски център.