Проклятието

— Не е оставил бележка, така че навярно никога няма да научим, нали?

— За мене са важни — отговори Били. — Много са важни.

— Според мене, съзнанието ти е погодило лош номер, Били. Изпълнило те е с чувство за вина. На тебе ти е влязла тази… тази муха за циганските проклятия и когато си отишъл при Дънкан Хоупли оная вечер, просто си видял нещо, което го е нямало. — Сега гласът на Хюстън зазвуча приятелски и доверително: — Не се ли отби в пивницата на Анди да изпиеш едно-две преди да отидеш при Дънкан? Просто да се подготвиш малко за срещата, нали?

— Не.

— Сигурен ли си? Хайди казва, че прекарваш доста време при Анди.

— Ако беше така — заяде се Били, — жена ти щеше да ме е видяла там, нали?

Последва дълго мълчание. После Хюстън изрече с равен тон:

— Това беше гаден удар под кръста, Били. Но тъкмо такъв тип забележка бих очаквал от човек под силно психическо напрежение.

— Силно психическо напрежение. Психологическа анорексия. Хората от твоя бранш навярно имат име за всичко. Но ти трябваше да го видиш. Трябваше… — Били замълча, като си мислеше за зачервените пъпки по бузите на Дънкан Хоупли, за процеждащата се гной, за носа, който бе станал почти незабележим сред мрачния, рушащ се пейзаж на измъченото лице.

— Били, не виждаш ли, че умът ти търси логическо обяснение за онова, което става с теб? Чувствуваш вина за циганката, така че…

— Проклятието е завършило, когато той се е застрелял — чу думите си Били. — Може би затова не е изглеждал толкова зле. Това е като във върколашките филми, които гледахме като деца, Майк. Когато накрая убиват върколака, той отново става човек!

Объркването, което бе изпитал при новината за самоубийството на Хоупли и за, общо взето, обикновеното му кожно заболяване, се замени с възбуда. Умът му започна да се спуска по тази нова писта, като я проучваше набързо и отмяташе различните възможности.

Къде отива проклятието, след като прокълнатият накрая умре? По дяволите, със същия успех би могло да се попита къде отива последният дъх на умиращия. Или душата му. Заминава. Отива си. Надалече, надалече, надалече. А може би има начин да се принуди да си отиде?

Росингтън — това беше първото нещо. Росингтън, там в клиниката „Мейо“, който отчаяно се крепеше за мисълта, че има рак на кожата, тъй като другата възможност бе много по-лоша. Когато Росингтън умре, ще се превърне ли в…

Осъзна, че Хюстън е замълчал. А оттам се чуваше шум, неприятен, но познат… Плач? Хайди ли плачеше там?

— Защо плаче? — рязко запита Били.

— Били…

— Нека ми се обади.

— Били, ако можеше да се чуеш…

— По дяволите, нека ми се обади!

— Не. Няма да ти я дам. Не докато си в това състояние.

— Защо, ти евтин малък смъркач на кокаин…

— Били, спри!

Крясъкът на Хюстън беше достатъчно силен, за да накара Били за миг да отдалечи слушалката от ухото си. Когато отново я върна, плачът бе спрял.

— Слушай сега — отново започна Хюстън. — Няма такива неща като върколаци и цигански проклятия. Дори се чувствувам глупаво, като ти го казвам.

— Виж, не разбираш ли, че това е част от проблема? — тихо запита Били. — Не схващаш ли, че тъкмо така тия хора са успели да се измъкват със своите тайнствени умения през последните двайсетина века?

— Били, ако върху тебе лежи проклятие, то е наложено от собственото ти подсъзнание. Старите цигани не могат да те прокълнат. Но собственото ти съзнание, прикриващо се като стар циганин, може.

— Аз, Хоупли и Росингтън — глухо изброи Халек, — всички по едно и също време. Ти си слепецът, Майк. Аритметиката ти куца.

— Аритметиката показва съвпадение и нищо повече. Колко пъти трябва да се въртим около една и съща тема, Били? Върни се в „Гласман“. Нека там ти помогнат. Престани да подлудяваш жена си.

За миг изпита изкушението просто да се предаде и да повярва на Хюстън — здравият смисъл и рационалността в гласа му, колкото и да бяха пресилени, успокояваха.

После си спомни как Хоупли извърна силната настолна лампа, така че лицето му ярко се освети. Помисли си как Хоупли му каза: Ще го убия много бавно — ще ти спестя подробностите.

— Не — отсече той. — Не могат да ми помогнат в „Гласман“, Майк.

Хюстън въздъхна дълбоко:

— Кой тогава може? Старият циганин?

— Ако го намеря, може би — допусна Халек. — Може би. Имам и още един познат, който би могъл да ми помогне. Прагматик като тебе.

Джинели. Името бе изплувало в съзнанието му, докато говореше.

— Но най-вече мисля, че трябва сам да си помогна.

— Това ти казвам и аз.

— О, аз пък останах с впечатлението, че ме съветваш да постъпя отново в клиниката „Гласман“.

Хюстън въздъхна:

— Мисля, че умът ти също отслабва. Питал ли си се какво причиняваш на жена си и на дъщеря си? Мислил ли си изобщо за това?

Хайди каза ли ти какво ми правеше, когато стана нещастният случай, за малко не изтърси Били. Каза ли ти вече. Майки? Не? О, ти би трябвало да я попиташ… Да, разбира се.

— Били?

— Хайди и аз ще го обсъдим — промълви Били,

— Но ти няма ли…

— Мисля, че беше прав поне за едно нещо, Майк.

— О? Това е добре. И кое е то?

— Достатъчно се въртяхме около една и съща тема — отсече Били и затвори телефона.

Но не го обсъдиха.

Били опита няколко пъти да подхване темата, но Хайди само клатеше глава, лицето й беше бледо и сериозно, а очите й го обвиняваха. Отговори му само веднъж.

Беше три дни след телефонния разговор с Хюстън, когато Хайди плачеше като акомпанимент към думите на доктора. Тъкмо завършваха вечерята си. Халек беше погълнал обичайното си дърварско ядене — три сандвича (с цели хлебчета и подправки), четири кочана царевица (с масло), четвърт пържени картофки, две чаши гъст нектар от праскови. Все още почти нямаше апетит, но с безпокойство бе открил, че ако не яде, отслабва повече. След разговора — или спора — на Били с Хюстън Хайди се бе прибрала бледа и мълчалива, лицето й бе подпухнало от сълзите в кабинета на Хюстън. Самият Били беше разтревожен и нещастен и затова пропусна обеда и вечерята си… а когато се претегли на другата сутрин, видя, че е отслабнал с нови два килограма и бе станал 74.

Взря се в цифрата, като усети пърхащо въртене на молци в стомаха си. Две кила, помисли си. Две кила само за един ден! Боже!

Оттогава вече не пропусна нито едно ядене.

Сега посочи празната си чиния — с остатъците от царевицата, сандвичите, салатата, картофките и десерта.

— Това прилича ли ти на анорексия нервоза, Хайди? Прилича ли?

— Не — без желание промърмори тя. — Не, но…