бюра, използувани от фирмата, открие нещо.
Вместо това набра един нюйоркски номер, който едва успя да намери на гърба на тефтерчето си. Не се досещал с неудобство за името на Ричард Джинели сегиз-тогиз още откакто всичко започна — вече бе дошло времето да му се обади.
За всеки случай.
— „Тримата братя“ — съобщи един глас в слушалката. — Специалното ни меню тази вечер включва телешко с червено вино и известното наше блюдо „Алфредо“.
— Казвам се Уилям Халек и бих искал да говоря с господин Джинели, ако е някъде там.
След пауза за размисъл гласът запита:
— Халек?
— Да. Чу се щракане. Били смътно дочуваше тропането на чинии и прибори. Псуваше се на италиански. Някой се смееше. Както и всичко останало в живота му тия дни, нещата изглеждаха много далечни.
Накрая някой вдигна слушалката:
— Уилям! — На Били му дойде наум, че Джинели е единственият човек в света, който го нарича така. — Как си, пейзан?
— Отслабнал съм.
— А, това е добре — възкликна Джинели. — Ти беше прекалено голям, трябва да се признае, прекалено голям. Колко си отслабнал?
— Десет кила.
— Хей! Браво! А и сърцето ти ще е благодарно. Трудно се отслабва, а? Не ми разправяй на мене, аз го знам. Проклетите калории просто ти се лепят. На ирландци като тебе провисват пред колана им. А жабарите като мене откриват, че панталоните им се късат на задника всеки път, когато се наведат да си вържат обувките.
— Всъщност изобщо не ми беше трудно.
— Е, — ела да се видим в „Братята“, Уилям. Ще ти приготвя собствения си специалитет. Пиле по неаполитански. С едно ядене ще си върнеш цялото тегло, което си загубил.
— Това може и да ме съблазни — поусмихна се Били. Виждаше се в огледалото върху стената на кабинета и изведнъж му се стори, че в усмивката, му имаше прекалено много зъби. Прекалено много и прекалено издадени. Спря да се усмихва.
— Е, добре, наистина те каня. Липсваш ми. Отдавна не сме се виждали. А животът е кратък, пейзан. Искам да кажа, животът е кратък, прав ли съм?
— Да, сигурно е така.
Гласът на Джинели стана по-нисък и по-сериозен:
— Чух, че си имал някакви неприятности там в Кънетикът. — Изговори Кънетикът, като че ли се намираше някъде в Гренландия, помисли си Били. — Съжалявам.
— Как си чул за това? — искрено изненадан запита Били. Имаше кратко съобщение за злополуката във вестника на Феървю „Рипортър“ — благоприличие, без да се споменават имена — и това беше всичко. В нюйоркските вестници не се появи нищо.
— Гледам да съм осведомен — отговори Джинели.
— Това нещо ми създава някои неприятности — започна Били, като подбираше внимателно думите си. — Те нямат… нямат правен характер. Жената — знаеш ли за жената?
— Да, чух, че била циганка.
— Циганка, да. Тя имаше и мъж. Той ми… създаде някои неприятности.
— Как му е името?
— Мисля, че Лемке. Опитвам се да се справя с всичко това сам, но се чудех… дали не мога…
— Разбира се, разбира се. Просто ми се обади. Може би ще мога да направя нещо, а може би не. Нали знаеш, приятелите са си приятели, а бизнесът си е бизнес — разбираш ли ме?
— Разбирам.
— Понякога приятелите и бизнесът се смесват, понякога остават отделни, прав ли съм?
— Да.
— Да не би този тип да се опитва да те нападне?
Били се поколеба:
— Не ми се разпростира много в момента, Ричард. Случаят е доста особен. Но да, той ме напада по свой начин. И то доста яростно.
— Е, по дяволите, Уилям, трябва да говорим сега!
От гласа на Джинели ясно личеше, че той е много разтревожен. Били усети, че сълзи напират по клепачите му и грубо прекара ръка по бузата си.
— Наистина оценявам това. Но искам първо да се опитам да се справя сам. Не съм дори напълно сигурен какво бих искал да направиш ти.
— Ако искаш да се обадиш, Уилям, ще ме намериш тук. Окей?
— Окей. И благодаря.
Той се поколеба.
— Кажи ми нещо, Ричард — ти суеверен ли си?
— А? Да питаш стар италианец като мен дали е суеверен? Израснал съм в семейство, в което майка ми, баба ми и всичките ми лели викаха само „Аве Мария“ и се молеха на всички светии, за които си чувал, и на още толкова, за които никога не си чувал, където огледалата се покриваха, щом някой умре, а на гаргите и на черните котки се показваше знакът срещу урочасване. И ти задаваш на мене такъв въпрос?
— Да — потвърди Били и се поусмихна против волята си. — Задавам ти такъв въпрос.
Гласът на Джинел и отново долетя — равен, твърд и без всякаква веселост:
— Вярвам само в две неща, Уилям. Оръжие и пари — ето в какво вярвам. И можеш да ме цитираш. Суеверен? Не и аз, пейзан. Взел си ме за някой друг жабар.
— Това е добре — отговори Били, още по-широко усмихнат. Беше първата истинска усмивка по лицето му от почти месец насам и тя го накара да се почувствува страшно добре.
Тази вечер, тъкмо след като Хайди се бе прибрала, звънна Пенчли.
— Твоите цигани се оказаха много трудни за откриване — съобщи той. — Сметката ти при бюрото вече наближава десет хиляди долара, Бил. Дали не е време да спрем търсенето?
— Кажи ми първо какво са открили — настоя Били. Ръцете му се бяха изпотили.
Пенчли започна да докладва със сухия си глас на старши държавен служител.
Циганската тайфа отишла първо в Грийно, кънетикътски град на около петдесет километра северно от Милфорд. Една седмица след като ги изхвърлили от Грийно, се озовали в Потикът, близо до Провидънс, Роуд айланд. След Потикът били в Атълбъро, Масачусетс. Там един от тях бил арестуван за смущаване на реда, но бил пуснат под малка гаранция и се измъкнал.
— Изглежда, че е станало така — заобяснява Пенчли. — Някакъв градски кавгаджия загубил десет долара, като играл с двайсет и пет цента на колелото на съдбата. Казал на циганина, че има измама и че ще си го върне. След два дни забелязал, че циганинът излиза от денонощния магазин. Разменили си обиди и се сбили на паркинга. Няколко свидетели — не местни жители — казали, че гражданинът предизвикал боя. А други неколцина от местните хора твърдели, че циганинът го предизвикал. Така или иначе циганинът бил арестуван. Когато го пуснали условно и той не се върнал, местните ченгета били повече от доволни. Спестили си разноските по съдебното разглеждане на случая и се отървали от циганите.
— Така става обикновено, нали? — измърмори Били.
Лицето му изведнъж се загря и пламна. Някак си беше сигурен, че мъжът, който е бил арестуван в Атълбъро, е същият младеж, който жонглираше с фигурите за боулинг в градския парк на Феървю.
— Да, общо взето — съгласи се Пенчли. — На циганите им е известно, че местните ченгета са доволни, когато някой от тях изчезне. Няма окръжни бюлетини, няма издирване. Също, като че ли нещо ти е влязло в окото. Тогава мислиш само за прашинката. След като тя се измие и вече не те дразни, никой вече не се интересува къде е отишла, нали?
— Прашинка — повтори Били. — Това ли е бил той?
— За полицията в Атълбъро е бил точно това. Сега искаш ли да ти кажа останалата история, Бил, или
