Проклятието

— Ям така вече цял месец — продължи Халек — и в този месец съм отслабнал с трийсетина килограма. Сега би ли могла да ми обясниш как подсъзнанието ми се е справило с това? Да губя около кило на ден, като поемам към шест хиляди калории на двайсет и четири часа?

— Аз… не знам… но Майк… Майк казва…

— Ти не знаеш и аз не знам. — Били гневно захвърли салфетката в чинията си — стомахът му се огъваше и се въртеше под тежестта на храната, с която го бе натъпкал. — И Майкъл Хюстън също не знае.

— Ами ако е проклятие, защо нищо не ми се случва на мене? — викна му тя изведнъж и макар че очите й гневно блестяха, той забеляза, че в тях се събират и сълзи.

Засегнат, уплашен и временно загубил контрол над себе си, Халек й изкрещя в отговор:

— Защото не е знаел, ето защо! Това е единствената причина! Защото не е знаел!

Разплакана, тя бутна стола си, като почти се препъна, и се махна от масата. Ръката й беше притисната до страната на лицето, като че току-що бе получила ужасно главоболие.

— Хайди! — извика той и стана така бързо, че преобърна стола си. — Хайди, върни се!

Стъпките й по стълбата не се забавиха. Той чу, че една от вратите се тресна — но не на спалнята им. Много по-надолу по горния коридор. Стаята на Линда или стаята за гости.

Халек предполагаше, че е стаята за гости. Беше прав. Тя спеше отделно от него през седмицата преди той да напусне къщата.

Тази седмица — последната седмица — оставаше като объркан кошмар в съзнанието на Били, когато по-късно се опитваше да си я спомни. Времето беше станало горещо, потискащо и задушно, като че августовските горещници тази година бяха дошли по-рано. Дори свежата и хладна Лантърн драйв, с двойната редица дървета, изглеждаше поувяхнала. Били Халек ядеше и се потеше, потеше се и ядеше… а теглото му бавничко намаляваше. В края на седмицата, преди да си наеме кола от агенцията „Авис“ и да замине по щатското шосе 95 към Ню Хампшир и Мейн, беше отслабнал с нови пет килограма и тежеше 70.

През тази седмица лекарите от клиниката „Гласман“ непрекъснато се обаждаха. Непрекъснато се обаждаше и Майкъл Хюстън. Хайди гледаше Били с подпухналите си очи, пушеше и не казваше нищо. Когато той спомена, че иска да се обади на Линда, тя каза с примрелия си несигурен глас единствено:

— Предпочитам да не го правиш.

В петък, деня преди да тръгне, Хюстън отново се обади.

— Майкъл — започна Били със затворени очи. — Вече престанах да отговарям на лекарите от „Гласман“. Ще престана да отговарям и на теб, ако не спреш с тия глупости.

— Все още не бих направил това — отговори Хюстън. — Искам да ме изслушаш много внимателно, Били. Това е важно.

Били изслуша новите укори на Хюстън, без наистина да се учуди, като само изпитваше дълбокото, смътно и гневно чувство, че е предаден. Но не беше ли го очаквал в края на краищата?

Хайди отново беше ходила. Имала дълга консултация с Хюстън, която завършила с още сълзи. Хюстън провел и дълъг разговор с триото магьосници от клиниката „Гласман“ („Няма защо да се тревожиш, Били, всичко това е лекарска тайна.“). После Хюстън отново се видял с Хайди. Всички мислели, че за Били може би ще бъде от полза серия психиатрични изследвания.

— Искам да ти предложа най-настоятелно да направиш тия изследвания доброволно — завърши Хюстън.

— Разбира се, че настояваш. Бас държа освен това, че знам къде би искал да си направя изследванията. В клиниката „Гласман“, нали? Печеля ли наградата?

— Ами мислехме, че това е най-логичното…

— О, аха, ясно. И докато ми изследват мозъка, предполагам, че бариевите клизми ще продължат?

Хюстън красноречиво замълча.

— Ако кажа не?

— Законът осигурява права на Хайди — внимателно каза Хюстън. — Разбираш ли?

— Разбирам — отговори Били. — Казваш, че ти, Хайди и триото магьосници от клиниката „Гласман“ можете да се съберете и да ме изпратите в лудницата „Сънивейл“, където специалитетът е плетене на кошници.

— Това е доста мелодраматично, Били. Тя се тревожи и за Линда, не само за тебе.

— И двамата се тревожим за Линда — поясни Били. — Аз се тревожа също така и за Хайди. Разбира се, има случаи, когато така й се ядосвам, че ме заболява коремът, но преди всичко още я обичам. Така че се тревожа. Тя донякъде те е подвела, разбираш ли, Майк?

— Не знам за какво говориш.

— Ясно ми е, че не знаеш. И аз няма да ти кажа. Тя би могла, но предполагам, че няма да го направи — тя иска единствено да забрави цялата история, а ако ти каже някои подробности, които е пропуснала първия път, това само би й попречило. Нека кажем засега, че на Хайди й предстои да се пребори със собствената си вина. Пушенето й, между другото, е нараснало от пакет на два пакета и половина на ден.

Дълга пауза… а после Майк Хюстън се върна към темата си:

— Както и да е, Били, трябва да разбереш, че тия изследвания са от полза за всеки от…

— Довиждане, Майк — промълви Халек и внимателно затвори телефона.

Глава 15Два телефонни разговора

Били прекара останалата част от следобеда в неспокойно обикаляне на хладната от климатичната инсталация къща, като съзираше отраженията на новата си външност в огледалата и в лъскавите предмети.

Това, как се възприемаме, зависи повече от предварителните схващания за физическия ни облик, отколкото обикновено си мислим.

В това съждение не откри абсолютно нищо успокояващо.

Чувството за собствената ми стойност се определя от количеството околно пространство, което измествам, докато ходя. Боже, каква унизителна мисъл. Някой тип, господин Т., може да вдигне човек като Айнщайн и да го мъкне цял ден под мишница като… като учебник или нещо такова. А така става ли господин Т. някак по-добър и по-важен?

Натрапчив спомен от стих на Томас Елиът зазвуча в главата му като прощален звън на неделна камбана: Не това имам аз предвид, изобщо не това. И наистина не беше това. Мисълта, че обемът на човека е функция на добродетелта или на интелигентността, или доказателство за Божията любов, го бе напуснала горе-долу по времето, когато мощно поклащащият се Уилям Хауард Тафт бе отстъпил президентството на женствения — почти нищожен на вид — Удроу Уилсън.

Възприемането на действителността зависи много повече от съзнанието за физическия ни обем, отколкото обикновено си мислим.

Да, действителността. Това беше много по-близо до същината на въпроса. Когато виждаш как чезнеш килограм след килограм, като сложно уравнение, което изтриват от черната дъска ред след ред и изчисление след изчисление, това се отразява на чувството ти за действителност. Собствената ти лична действителност и действителността изобщо.

Преди беше дебел — не наддал, не няколко кила по-тежък, а направо дебел като свиня. После беше едър, после горе-долу на нормата (ако наистина съществуваше такова нещо — триото магьосници от клиниката „Гласман“ все пак мислеше, че съществува), а после слаб. Но сега слабостта му започваше да преминава в ново състояние — мършавост. Какво идваше след това? Съсухряне навярно. А след това — нещо, което едва потрепваше извън границите на въображението му.

Не беше сериозно разтревожен, че наближава отиването му на оня свят; тази работа нямаше да стане бързо. Но последният разговор с Хюстън ясно му показа колко далече са отишли нещата и колко невъзможно е някой да му повярва — сега или някога. Искаше да се обади на Кърк Пенчли — желанието беше почти непреодолимо, макар да знаеше, че Кърк сам ще му се обади, когато някое от трите детективски