Проклятието

Знаеха точно какво му е; у тях изобщо нямаше съмнения. Напротив, бяха така възбудени, че можеха дори да си подмокрят гащите. Е… можеше да се добави и нотка на предпазливост. Може би още не знаеха точно какво му е, но положително беше една от две възможности (или навярно три). Едната възможност беше рядка болест, свързана с отслабване, която никога не е откривана извън Микронезия. Другата възможност беше рядка метаболична болест, която засега не бе пълно описана. Третата — да се има предвид, че е само предположение — беше, че е психологическа форма на анорексия нервоза, но тя е толкова рядка, че макар да е подозирана отдавна, никога не е била реално доказана. Били съдеше по блясъка в очите им, че разчитаха именно на третата — така имената им щяха да попаднат в медицинските справочници. Но при всяко положение Били Халек определено беше рядка птица и лекарите му приличаха на деца, които очакват коледните си подаръци.

Резултатът бе, че искаха той да остане в „Глисман“ още седмица-две (или навярно три). Щяха да определят какво не му е наред. Щяха да го определят окончателно. Предвиждаха за начало серия мегавитамини (определено!) плюс протеинови инжекции (разбира се!) и още много тестове (без съмнение!).

Чу се професионалното съответствие на изумен вой — и беше почти буквално вой, — когато Били спокойно им заяви, че им е благодарен, но ще трябва да си тръгне. Те протестираха, възразяваха и му изнасяха лекции. А на Били, който напоследък все по-често чувствуваше, че сигурно полудява, лекарското трио започна зловещо да му прилича на трио магьосници. Почти очакваше да ги види как започват да припяват и да се хвърлят един срещу друг, като пристъпват из богато обзаведения кабинет с развети бели престилки, чупят предмети и крещят с бруклинско произношение.

— Вие без съмнение се чувствувате доста добре сега, господин Халек — занарежда единият. — В края на краищата, както показва картонът ви, вие сте тежали значително над нормата. Но трябва да ви предупредя, че това, което сега чувствувате, може и да ви подведе. Ако продължавате да слабеете, може да се очаква, че в устата ви ще се появят ранички, ще възникнат и кожни неприятности…

Ако искаш да видиш истински кожни неприятности, трябва да отидеш при шефа на полицията във Феървю, помисли си Халек. Извинявам се, бившия шеф.

Реши, просто в момента и без всякакъв повод, да започне отново да пуши.

— … болести като скорбут или бери-бери — продължаваше неумолимо докторът. — Ще станете много податлив към инфекции, към всякакви заболявания от простуди и бронхит до туберкулоза. Туберкулоза, господин Халек — повтори той внушително. — А ако останете тук…

— Не — отсече Били. — Моля ви да разберете, че дори не допускам такава възможност.

Един от другите лекари допря внимателно пръсти до слепоочията си, като че ли изведнъж бе получил силно главоболие. Според Били, навярно беше тъкмо така — тъкмо той лансираше идеята за психологическата анорексия нервоза.

— Какво да кажем, за да ви убедим, господин Халек?

— Нищо — отговори Били.

Образът на стария циганин се появи неканен в съзнанието му — отново почувствува внимателното, галещо докосване на пръстите му върху бузата си, подраскването на твърдите мазоли. Да, помисли си, ще започна отново да пуша. Нещо наистина силно като „Камъл“, „Пал мал“ или „Честърфилд“. Защо не? Щом тримата проклети доктори са започнали да ми приличат на трио магьосници, значи е време да се направи нещо.

Помолиха го да почака малко и излязоха заедно. Били изпитваше достатъчно удовлетворение, така че можеше да почака. Чувствуваше, че най-накрая е достигнал цезурата в тази луда пиеса, попаднал е в центъра й и това го радваше… това и мисълта, . че скоро ще пуши, може би по две цигари наведнъж.

Върнаха се с мрачни лица, но с някак си приповдигнат вид — като хора, които са решили да направят последната жертва. Казаха, че няма да му искат пари за лечението; трябвало да — заплати само лабораторните изследвания.

— Не — търпеливо започна Били. — Вие не разбирате. Проверих, че всичко това, така или иначе, се покрива от основното, медицинско осигуряване. Работата е, че си тръгвам. Просто си тръгвам. Махам се.

Загледаха го с неразбиране, като започваха да се ядосват. Били помисли да им каже колко много харесва триото магьосници, на които приличаха, но реши, че това е изключително лошо хрумване. Би усложнило нещата. Тези хора не бяха свикнали с предизвикателства, не понасяха, когато магиите им се отхвърлят. Помисли си, че не е невъзможно да повикат Хайди, за да обсъдят заедно способността му да взема решения. И Хайди би ги изслушала.

— Ще платим и за изследванията — добави единият с тон, какъвто използуват търговците, когато казват „това е последната ми цена“.

— Тръгвам си — повтори Били. Говореше много тихо, но видя, че най-накрая му повярваха.

Може би самият му тих тон най-после ги убеди, че не ставаше дума за пари, а че той беше истински луд.

— Но защо? Зашо, господин Халек?

— Защото — завърши Били, — макар да мислите, че можете да ми помогнете… ъъ… господа, вие не можете.

И като гледаше невярващите им и неразбиращи лица, Били си помисли, че никога през живота си не се е чувствувал толкова самотен.

По пътя към къщи той спря при един магазин за цигари и си взе пакет дълги „Честърфилд“. От първите три смуквания се замая и му прилоша, така че ги изхвърли.

— Толкова с този експеримент — изрече на глас в колата, като едновременно се смееше и плачеше. — А сега обратно към блокчетата за рисуване, деца.

Глава 1470

Линда я нямаше.

Хайди, чиито нормално дребни бръчици около очите и ъгълчетата на устата сега се бяха задълбочили от напрежение (тя пушеше като локомотив, както видя Били — цигара след цигара), каза на Халек, че е изпратила Линда при леля й Роуда в общината Уестчестър.

— Пратих я по няколко причини — обясни Хайди. — Първата е, че… че й трябва да си почине от тебе, Били. От онова, което става с тебе. Тя почти не е на себе си. Докарала се е дотам да не мога да я убедя, че нямаш рак.

— Би трябвало да говориш с Кари Росингтън — измърмори Били и влезе в кухнята да си направи кафе. Пиеше му се много — силно, без мляко и захар. — Изглежда са сродни души.

— Какво? Не те чувам.

— Нищо. Само ме остави да си сложа кафето.

— Отразява й се на съня — продължи Хайди, когато той се върна. Тя с безпокойство въртеше ръце. — Разбираш ли?

— Да — отговори Били и наистина разбираше… но все пак се чувствуваше, като че ли някъде в него имаше трън.

Чудеше се дали Хайди разбира, че Линда му е нужна и на него, че дъщеря му е част от поддържащата го система. Но независимо от това той нямаше право да подкопава доверието й, да нарушава психологическото и равновесие. Хайди имаше право за това. Имаше право, колкото и да му струваше на него.

Той усети как в сърцето му отново се прокрадна ярка омраза. Мама бе откарала дъщеря му у леля й веднага щом Били се бе обадил и бе казал, че си идва. И как така? Че защо — бащата-плашило си идваше вкъщи! Недей да пищиш и да бягаш, миличка, това е само слабият човек…

Но защо е този ден? Защо трябваше да избере този ден?

— Били? Да не ти е лошо? — В гласа на Хайди се чувствуваше странно колебание.

Господи! Глупава кучка! Женена е за невероятния смаляващ се човек, а единственото, което й идва наум да попита, е дали не ми е лошо.