Проклятието

или синовете на приятелите си пребити до смърт, ако трябва да употребим този израз, и защо… Защото бащите на момчетата, които са ги били, са изгубили малко пари в игрите на съдбата. Винаги е едно и също: идваш в града, „добрите хора“ вземат каквото им трябва, а после те изгонват. Понякога за всеки случай те изпращат да работиш една седмица в местното грахово стопанство или един месец в строежа на местния път. И най-накрая, Халек, на всичко отгоре, идва и последният камшичен удар. Най-добрият местен адвокат с три брадички от дебелина и челюсти на булдог сгазва жена ти на улицата. Тя е на седемдесет, седемдесет и пет години, полусляпа, и може би пристъпва прекалено бързо, защото иска да се върне преди да се е подмокрила, а старите й кокали се чупят лесно, старите кокали са като стъкло, и ти се въртиш наоколо и си мислиш, че този път, само този път, ще има малко справедливост… момент на справедливост заради целия ти говнян живот…

— Спри — дрезгаво го прекъсна Били Халек, — просто спри, а? — Той докосна разсеяно бузата си, защото мислеше, че много се е изпотил. Но по лицето му нямаше пот; бяха сълзи.

— Не, заслужаваш да чуеш всичко — продължи свирепо развеселен Хоупли — и няма да ти го спестя. Не ти казвам да не родължаваш, Халек — Даниъл Уебстър е успял да склони най-злонамерения съдебен състав да промени мнението си, така че по дяволите, навярно всичко е възможно. Но мисля, че ти все още храниш прекалено много илюзии. Този тип е луд, Халек. Този тип е бесен. Спокойно може вече и да е откачил и в такъв случай ще е по-добре да го търсиш в психиатрията „Бриджуотър“. Той е започнал да си отмъщава, а когато си отмъщаваш, не виждаш, че всичко наоколо е сиво в различни отсенки. Щом жена ти и децата ти са загинали при самолетна катастрофа, тебе не те интересува как електрическата верига А не е успяла да включи Б, как въздушният контрольор В бил хванал болестта Г и как навигаторът Д е избрал неподходящия момент да отиде до клозета Е. Ти искаш само да разгониш фамилията на самолетната компания със съдебни дела… или да застреляш някого с пушката си. Търсиш изкупителна жертва, Халек. Искаш да нараниш някого. Сега ние сме наранени. Лошо за нас. Добре за него. Може би тия неща ги разбирам малко по-добре от тебе, Халек.

Бавно, бавно ръката му пропълзя в малкия кръг светлина, хвърлян от настолната лампа, и го обърна така, че огря лицето му. Халек смътно дочу ахване и осъзна, че е дошло от него.

Чу как Хоупли казва: На колко увеселения мислиш, че ще бъда добре дошъл сега, след като цялото ми лице се избелва?

Кожата на Хоупли представляваше груб чуждоземен пейзаж. Злокачествени червени пъпки с размера на чаени лъжички растяха от брадичката, врата, ръцете и гърба на дланите му. По-малки обриви се простираха по бузите и челото му; носът му бе прокълната област на пъпки с черни главички. Жълтеникава гной се процеждаше и се движеше по разнопосочните улеи между набъбналите издатини на топчестата плът. Тук- таме прокапваше кръв. Груби черни косми, косми от брадата, стърчаха в объркани безредни кичури и Халек, с ужасения си претоварен ум, осъзна, че от известно време бръсненето на това набраздено и обезобразено лице е станало невъзможно. А в средата на всичко това, безпомощно потънали в сълзящото червено обкръжение, бяха взиращите се очи на Хоупли.

Те се загледаха в Били Халек като че ли безкрайно дълго, отчитайки отблъскването и онемяващия ужас, които картината предизвикваше. Накрая Хоупли кимна, сякаш бе доволен, и извърна силната лампа.

— О, Боже, Хоупли, съжалявам.

— Не съжалявай — отвърна Хоупли със същата веселост в гласа си. — Твоят случай е по-бавен, но накрая и ти ще стигнеш до същото място. Служебният ми пистолет е в третото шкафче на бюрото и ако стане много зле, ще го използувам независимо от банковата си сметка. Господ мрази страхливците, казваше баща ми. Исках да ме видиш, за да разбереш. Знам как се е чувствувал оня стар циганин. Затова не бих се занимавал с красноречиви адвокатски речи. Не бих се тревожил с логически обяснения. Бих го убил заради онова, което ми направи, Халек.

Ужасяващата фигура се размърда и се помести. Халек чу как Хоупли прекарва пръсти по бузата си, а после до него достигна неописуемият отвратителен звук на зрели пъпки, които се пукат и потичат. Росингтън се покрива с броня, Хоупли изгнива, а аз изчезвам, помисли си. Мили Боже, нека това да е сън, нека дори съм луд… но само не позволявай да е истина!

— Ще го убия много бавно — добави Хоупли. — Ще ти спестя подробностите.

Били се опита да каже нещо. Чу се само сухо грачене.

— Разбирам какво те е довело до идеята, но имам много слаба надежда в мисията ти — отекна кухо гласът на Хоупли. — Защо не обмислиш вместо това как да го убиеш, Халек? Защо…

Но Халек бе достигнал до фаниците на търпението си. Избяга от затъмнения кабинет на Хоупли и одра силно бедрото си на ръба на бюрото с налудничавата увереност, че Хоупли ще протегне една от ужасяващите си ръце и ще го докосне. Хоупли не го направи.

Халек избяга навън в нощта и застана неподвижен, като вдишваше дълбоко чистия въздух; главата му бе наведена, а бедрата му потрепваха.

Глава 1376

През останалата част от седмицата непрекъснато си мислеше да се обади на Джинели в „Тримата братя“ — мислеше за Джинели като за някакъв отговор, какъв точно, не знаеше. Но накрая отиде и постъпи в клиниката „Гласман“ и започна метаболичните изследвания. Ако беше неженен и сам като Хоупли (Хоупли се беше появил няколко пъти в съня на Били предната нощ), би отменил всичко това. Но трябваше да се мисли и за Хайди… а и за Линда — Линда, която наистина беше невинен зрител и не разбираше нищо. Така че той постъпи в клиниката, прикривайки откачените си мисли, както човек крие, че е наркоман.

Беше в последна сметка, място, където да стои необезпокояван, а в това време Кърк Пенчли и детективски услуги „Бартън“ щяха да се погрижат за делата му. Надяваше се.

Така че почнаха да го бодат и мушкат. Пи отвратителен бариев разтвор с вкус на тебешир. Правиха му рентгенови снимки, катаболични наблюдения, ЕЕГ, ЕКГ и пълно метаболично изследване. Водиха при него гостуващи лекари, като че ли беше рядък експонат в зоологическа градина. Гигантска панда или може би последната птица додо, мислеше си Били, докато седеше в солариума с непрочетено списание „Нашънъл джиографик“ в ръце. Имаше лейкопласт и по двете си ръце. Бяха го боцкали с множество игли.

На втората си сутрин в „Гласман“, докато го подлагаха на нова серия мушкане, оглеждане и почукване, той за първи път забеляза, че му се броят ребрата. Откога ли не бе му се случвало… от гимназията? Не, никога. Кокалите му издаваха присъствието си, хвърляха сенки върху кожата му, триумфално се подаваха. Не само гънките над бедрата му ги нямаше, издадените кости на ханша му също ясно се виждаха. Като ги докосна, усети, че са грапави — като лоста за скоростите на първата му собствена кола, понтиак модел 1957. Позасмя се, а после усети, че му припарват сълзи. Всичките му дни сега бяха такива. Променливо, неустановено време, възможни са превалявания.

Ще го убия много бавно, чу думите на Хоупли. Ще ти спестя подробностите.

Защо, мислеше си Били, докато лежеше, без да може да заспи, на болничното си легло. Ти не ми спести нищо друго.

По време на тридневния си престой в „Гласман“ Халек отслабна три килограма. Не много, помисли с особената си веселост на осъден на смърт. Не много, по-малко от тежестта на средно голяма опаковка захар. С това темпо няма да се стопя до… ура! Почти до октомври!

76, при пяваше умът му. 76 — ако беше боксьор, щеше да излезеш от тежката категория и да попаднеш в средната… би ли искал да пробваш в полусредната, Били? Или в леката? Категория петел? А най-леката категория?

Дойдоха цветя — от Хайди, от кантората. Пристигна и малка китка от Линда, на картичката беше написано с равния й разкрачен почерк: Моля ти се, оправяй се скоро, татко — обичам те, Лин. Бил Халек се разплака от думите й.

На третия ден отново го облякоха и той се срещна с тримата си лекуващи лекари. Чувствуваше се по- малко уязвим по дънки и в тениска с надпис ЩЕ СЕ ВИДИМ ВЪВ ФЕЪРВЮ; учудващо беше наистина какво голямо значение имаше да не си облечен в проклетите болнични дрехи. Слушаше какво говорят, мислеше си за Лида Росингтън и едва сдържаше мрачната си усмивка.