Били сковано поклати глава.
— Така че… бих могъл да си живея тук и това просто… просто би продължило. Както продължава и в момента — всеки ден и всяка нощ. И това ме плаши, защото не е правилно човек да продължава да живее така. Всеки ден не се самоубивам и всеки ден просто си седя тук в тъмното и гледам телевизионни игри и коментарни предавания, а оня стар цигански гад ми се подиграва.
— Кога… той кога…
— Ме докосна? Преди около пет седмици, ако има някакво значение. Бях отишъл до Милфорд да видя майка си и баща си. Заведох ги на обед. Бях изпил няколко бири преди това и още няколко на обеда и реших да отида до тоалетната преди да си тръгнем. Вратата беше заключена. Почаках, тя се отвори и отвътре излезе той. Стар дядка със скапан нос. Докосна бузата ми и каза нещо.
— Какво?
— Не го чух — отвърна Хоупли. — Тъкмо тогава някой в кухнята изтърва цял куп чинии на пода. Но всъщност нямаше и нужда да чувам. Всичко, което трябваше да направя, беше да се погледна в огледалото.
— Сигурно не си знаел, че лагеруват в Милфорд.
— В интерес на истината проверих това в полицията в Милфорд следващия ден — обясни Хоупли. — Можеш да го наречеш и професионално любопитство — познах стария циганин; такова лице няма как да се забрави, нали?
— Да — съгласи се Били.
— Лагерували четири дни на някаква ферма в източната част на Милфорд. Същата спогодба, каквато имаха с оня глупак Арнкастър. Полицаят, с когото говорих, каза, че ги е наблюдавал отблизо и че изглежда са си тръгнали още същата сутрин.
— След като старецът те докосна?
— Да.
— Мислиш ли, че е очаквал да те намери там? Специално в този ресторант?
— Никога не съм водил там родителите си преди това — каза Хоупли. — Това е старо заведение, което току-що е било ремонтирано. Обикновено ходим в едно италианско ресторантче на другия край на града. Това го предложи майка ми. Искала да види как са подменили мокета, облицовката или нещо подобно. Нали ги знаеш жените?
— Не отговори на въпроса ми. Мислиш ли, че е очаквал да те намери там?
Последва дълга пауза за размисъл от облегнатата фигура в люлеещия се стол.
— Да — отсече накрая Хоупли. — Мисля, че да. Нова лудост, Халек, така ли е? Добре, че никой не ги брои, нали?
— Сигурно е така — съгласи се Били. От гърлото му се откъсна странен малък кикот. Звучеше като съвсем тих писък.
— Кажи сега какво си намислил ти, Халек? Напоследък не спя особено добре и по това време вечер обикновено започвам да се въртя в леглото.
Помолен да изрече думите, за които само би мислил в тишината на собственото си съзнание, Били откри, че се чувствува абсурдно — идеята му бе слаба и глупава, изобщо не беше идея, а само мечта.
— Правната фирма, за която работя, ползува услугите и на един следователски екип — започна той. — Детективски услуги „Бартън“.
— Чувал съм за тях.
— Предполага се, че са най-добрите в работата си. Аз… тоест… Почувствува как нетърпението на Хоупли се излъчва на вълни, макар че Хоупли изобщо не помръдваше. Събра цялото достойнство, което му бе останало, като си казваше, че той положително знае толкова за онова, което се случва, колкото и Хоупли, че има същото право да говори; в края на краищата това се случваше и на него.
— Искам да го намеря — поясни той. — Искам да застана лице в лице с него. Искам да му кажа какво се е случило. Аз… аз предполагам, че искам да бъдем напълно наясно. Макар че допускам — щом може да ни причинява тия неща, сигурно така или иначе ги знае.
— Да — следеше мисълта му Хоупли. Окуражен донякъде, Били продължи:
— Но все пак искам да му обясня и своята гледна точка. Че беше моя вина, да. Би трябвало да мога да спра навреме — ако всичко беше нормално, бих спрял навреме. Че вината бе на жена ми — заради онова, което ми правеше. Че вина имаше и у Росингтън, защото мина всичко отгоре-отгоре, и у тебе, че не проведе пълно разследване, а после ги изгони от града.
Били преглътна.
— А после ще му кажа, че вина имаше и у нея. Да. Тя пресичаше безразсъдно, Хоупли. Добре, това не е престъпление, за което те осъждат на газова камера, но причината да бъде противозаконно е, че може да те убият, както тя бе убита.
— Искаш да му кажеш това?
— Не искам, а ще го кажа. Като излезе между двете паркирани коли, тя не погледна наникъде. Човек го учат как да пресича още в трето отделение.
— Не ми се вярва тази малка циганка да е посещавала часове по безопасността на движението в трето отделение — отбеляза Хоупли. — Не ми се вярва, че дори е учила в трето отделение.
— Въпреки това — настояваше Били — просто от здрав разум…
— Халек, ти сигурно си търсиш наказанието — се откъсна от сянката, каквато представляваше Хоупли. — Сега отслабваш — не искаш ли да се опиташ да вземеш и голямата награда? Може би следващия път ще ти спре движението в червата, ще ти нагрее кръвта някъде докъм четиридесет и три градуса или…
— Нямам намерение просто да си седя във Феървю и да оставя това да се случи! — разпали се Били. — Възможно е той да може да си оттегли проклятието, Хоупли. Мислил ли си някога за това?
— Четох доста за тия неща — отвърна Хоупли. — Струва ми се, че знаех какво става още откакто първата пъпка се появи над едната ми вежда. Точно там, където пристъпите на акне започваха, когато бях в гимназията, а пък аз, ще знаеш, получавах някои лоши пристъпи от пъпки по онова време. Така че съм чел по въпроса. Както казах, обичам да чета. И трябва да добавя, Халек, че има стотици книги за отправянето на заклинания и проклятия, но много малко за оттеглянето им.
— Е, възможно е да не може. Възможно е. Дори навярно не може. Но мога все пак да отида при него, по дяволите. Мога да го погледна в очите и да кажа „Ти не отряза достатъчно парчета торта, старче. Трябваше да отрежеш едно за жена ми и едно за твоята жена и щом става дума за това, старче, какво ще кажеш за едно парче и за себе си? Къде беше ти, докато тя излизаше на улицата, без да гледа къде минава? Ако не е знаела какво е градското движение, ти би трябвало да го познаваш. Ти къде беше тогава? Защо те нямаше там, за да я вземеш за ръка и да я преведеш през пешеходната алея на ъгъла? Защо…“
— Стига толкова — отсече Хоупли. — Ако бях съдебен заседател, щеше да ме убедиш, Халек. Но ти забравяш най-важния фактор в случая.
— И кой е той? — неотстъпчиво запита Били.
— Човешката природа. Ние може и да сме жертви на свръхестественото, но това, с което имаме работа, е човешката природа. Като полицай — извинявай, бивш полицай — няма нищо, в което да съм по-дълбоко убеден от това, че в живота не съществува абсолютно добро и абсолютно зло; има само някаква сивота, преливаща се от едното в другото, от по-светлото към по-тъмното или обратно. Но ти не мислиш, че нейният мъж ще се хване на тази въдица, нали?
— Не знам.
— Аз знам — продължи Хоупли. — Аз знам, Халек. Този тип ми е така ясен, че понякога го виждам как ми изпраща мисловни радиосигнал и. Целия си живот е бил в движение, гонен отвсякъде веднага щом „добрите хора“ са получили толкова марихуана или хашиш, колкото искат, веднага щом са загубили всичките монети, които могат да прежалят, на колелото на съдбата. През целия си живот е бил наричан мръсен циганин. „Добрите хора“ си имат произход, той няма никакъв. Този тип, Халек, е виждал как платнените им палатки се подпалват през трийсетте и четиридесетте години и може би в някои от тези палатки е имало бебета и старци, които са изгаряли. Видял е как нападат и може би изнасилват неговите дъщери или дъщерите на приятелите му, защото всички тези „добри хора“ знаят, че циганите се онождат като зайци и че от още един път няма да има вреда, а дори и да има, никой не дава пет пари. Може би е видял синовете си
