Резултатът е точно такъв, какъвто Дънкан Хоупли е очаквал. Арнкастър отива при циганите, връща им остатъка от наема, който са му предплатили, и положително не обръща внимание на протестите им (Халек си мислеше конкретно за младежа с фигурите за боулинг, който очевидно още не е схванал предопределеността на общественото си положение). Циганите, разбира се, нямат сключен договор, който биха могли да представят в съда.
Трезвен, Арнкастър би могъл да им каже, че просто имат късмет, защото той е честен човек и им връща неизползуваната част от предплатената сума. Пиян — Арнкастър бе човек, който пиеше по осемнайсет кутии бира на вечер, — би могъл да се поразпростре. Има сили в града, които искат циганите да изчезнат, би могъл да им каже. Упражнен му е натиск, натиск, на който прост фермер, разчитащ само на двете си ръце, като Ларс Арнкастър, просто не може да се противопостави. Особено когато половината от така наречените „добри хора“ в града са на нож с него.
Не че на някого от циганите (с изключение евентуално на жонгльора, помисли си Били) ще му трябва такова подробно обяснение.
Били стана и бавно се запъти към къщи през студения, носен от вятъра дъжд. Прозорецът на спалнята светеше — Хайди го чакаше да се върне.
Не полицая от патрулната кола; на него нямаше нужда да се отмъщава. Не и Арнкастър; той можеше да спечели петстотин долара в брой, но ги бе отпратил, тъй като му се налагаше. Дънкан Хоупли?
Хоупли, може би.
А, това беше друго, нали?
Липса на проучване? По дяволите, Били, не ме карай да се смея. Липсата на проучване означава, че е извършен пропуск. Хоупли хвърли колкото можа повече кал върху всяка възможна вина. Като се започне с подозрителното отсъствие на проба за алкохол. Цялата работа си беше пълно покриване. Ти го знаеш, а и Кари Росингтън го знаеше.
Вятърът се усилваше и дъждът вече удряше по-здраво. Виждаше го как набраздява локвите по улицата. Водата изглеждаше странно лъскава под кехлибарената светлина на уличните лампи покрай Лантърн драйв. Клоните стенеха и скърцаха над него и Били Халек притеснено вдигна глава.
Нещо проблесна — нещо, което би могло да бъде искрата на някоя идея. После си помисли за упоеното и ужасено лице на Лида Росингтън… спомни си думите и
Не сега. Стигаше му за тази вечер.
— Къде беше, Били?
Тя беше в леглото — огрята от лъча светлина на нощната лампа. Остави книгата си върху завивката и Били видя тъмните кафяви кръгове под очите й. Тези кафяви кръгове не можаха да го изпълнят със съжаление… поне тази вечер.
— Никъде — отговори й. — Навън. Разхождах се. Мислих.
— Миришеш като че ли си падал в хвойновите храсти по пътя към къщи.
— Предполагам, че може и така да се каже. Само че всъщност паднах в пивницата на Анди.
— И колко джина изпи?
— Няколко.
— Миришат по-скоро като пет.
— Хайди, това кръстосан разпит ли е?
— Не, скъпи. Но бих искала да не се тревожиш толкова. Ония лекари навярно ще открият какво ти е, щом свършат с метаболичните изследвания.
Халек изсумтя.
Тя обърна сериозното си уплашено лице към него:
— Просто благодаря на Бога, че не е рак.
Той си помисли — и почти го каза, — че сигурно й е хубаво да го гледа отстрани, сигурно й е хубаво да наблюдава степените на ужаса. Не го каза, но част от чувствата му навярно са проличали по лицето му, тъй като умореният й и нещастен израз се задълбочи.
— Съжалявам — прошепна тя. — Просто… е толкова трудно да се каже нещо, което да е на място.
Съблече се, като първо изгаси нощната й лампа, и я прегърна. В началото Хайди беше стегната. Тъкмо когато започна да си мисли, че нищо няма да стане, тя се отпусна. Той чу риданието, което тя се опита да преглътне, и тъжно си помисли, че ако има нещо вярно в книжките, където се твърди, че благородството се открива в бедата, а характерът се изгражда сред скръбта, той се занимаваше с безрадостната работа едновременно да открива и да изгражда.
— Хайди, извинявай.
— Само да можех да направя нещо — проплака тя. — Само да можех да направя нещо, Били, разбираш ли?
— Можеш — промълви той и докосна гърдата й.
Любиха се. Той се замисли. Това беше за нея, но откри, че в края на краищата е било за него; вместо да вижда в мрака измъченото лице и ужасените очи на Лида Росингтън, можа да заспи.
На сутринта кантарчето показа 78 килограма.
Глава 12
Дънкан Хоупли
Беше получил отпуска по болест от кантората, за да си направи метаболичните изследвания — Кърк Пенчли бе проявил почти неприлична готовност да удовлетвори молбата му, като изправи Халек пред истината, която той би желал да избегне — искаха да се отърват от него. Без две от по-раншните си три двойни брадички, с изпъкващи за първи път от години скули и с всичките открояващи се лицеви кости, той се бе превърнал в плашилото на кантората.
— По дяволите, да! — бе отговорил Пенчли почти преди Били да успее напълно да изрече молбата си. Пенчли говореше с прекалено сърдечния тон, който хората възприемат, когато всеки знае, че нещо сериозно не е наред, но никой не иска да го признае. Наведе поглед, като се взираше към мястото, където по-рано беше коремът на Халек. — Можеш да отсъствуваш, колкото ти е нужно, Бил.
— Три дни ще стигнат — беше отговорът.
Сега се обаждаше на Пенчли от автомата в сладкарницата на Баркър, за да му каже, че може да му трябват повече от три дни. Повече от три дни, да — но може би не само за метаболичните изследвания. Идеята бе проблеснала отново в главата му. Още не беше надежда, не беше ясно оформена, но беше нещо.
