Проклятието

— Колко време? — попита Пенчли.

— Не съм сигурен — отвърна Халек. — Може би две седмици. Възможно е и месец.

За миг телефонът заглъхна и Халек се досети, че Пенчли усеща в думите му подтекст: Това, което наистина имам предвид, Кърк, е, че никога няма да се върна. Накрая определиха диагнозата ми като рак. Сега следва кобалтът, болкоуспокояващите лекарства, интерферонът, ако можем да го намерим, маскарадът, ако се измъкнем и решим да тръгнем към Мексико. Като ме видиш следващия път, Кърк, ще бъда в дълъг сандък с копринена възглавничка под главата си.

И Били, който почти не бе изпитвал друго чувство, освен страх в последните шест седмици, усети първите пристъпи на гняв: Не казвам това, по дяволите. Поне не още.

— Няма страшно, Бил. Ще трябва да прехвърлим делото Худ на Бон Бейкър, но всичко останало мисля, че може да почака.

Ще почака друг път. Ще започнеш да прехвърляш всичко на другите още днес следобед, а колкото до жалбата на Худ, ти я даде на Рон Бейкър още миналата седмица — той ми се обади в четвъртък следобед да ме пита къде е сложила Сали идиотските показания за газоснабдяването. Колкото до чакането, Кърк, сладурче, ти чакаш само да дойде време за печеното на скара пиле, когато стигнеш до вилата си във Върмонт. Така че недей да пързаляш майстора по пързалянето.

— Ще му пратя преписката — обеща Били и добави, защото не можа да се сдържи: — Мисля, че показанията за газоснабдяването са вече при него.

Докато смели чутото, Кърк Пенчли замислено замълча. После се опита да завърши:

— Е… ако има нещо друго, което мога да направя…

— Има — прекъсна го Били. — Макар че звучи малко шантаво.

— Какво е то? — Гласът му сега бе предпазлив.

— Помниш ли неприятностите ми тази пролет? Нещастния случай?

— Даа…

— Жената, която блъснах, беше циганка. Знаеше ли?

— Имаше го във вестника — неохотно отвърна Пенчли.

— Тя принадлежеше към една… една… Какво? Тайфа, би могло да се каже. Тайфа цигани. Лагеруваха тук, във Феървю. Бяха се споразумели с един местен фермер, на когото му трябвали пари…

— Почакай, почакай малко — намеси се Кърк Пенчли с известна острота в гласа, която ярко се разграничаваше от предишния му тон на платен оплаквач. Били се позасмя. Познаваше втората интонация и много повече я харесваше. Представяше си как Пенчли, който беше четиридесет и пет годишен, плешив и едва метър и петдесет и нещо висок, грабва жълтия си бележник и една от любимите си химикалки „Флер“. Когато беше във форма, Кърк бе един от най-умните и най-стабилните хора, които Халек познаваше. — Добре, продължавай. Кой беше този местен фермер?

— Арнкастър. Ларс Арнкастър. След като блъснах жената…

— Името й?

Халек затвори очи и напрегна паметта си. Смешно… след всичко това не си бе помислял за името й от предварителното дело насам.

— Лемке — отсече той накрая. — Името й беше Сузана Лемке.

— Л-е-м-п-к-е?

— Без П.

— Добре.

— След нещастния случай циганите разбраха, че вече не са добре дошли във Феървю. Имам основание да мисля, че са продължили към Рейнтрий. Искам да знам къде са отишли след това, ако можеш да ги откриеш. Искам да знам и къде са в момента. Ще платя разноските по проучването от собствения си джоб.

— Разбира се, че ще платиш — развесели се Пенчли. — Е, ако са тръгнали на север в Нова Англия, навярно можем да ги открием. Но ако са отишли на юг или оттатък, в Джързи, не знам. Били, някакъв граждански иск ли те тревожи?

— Не, но трябва да говоря със съпруга на онази жена. Ако й е съпруг.

— О — възкликна Пенчли и Халек още веднъж можа да долови мислите му, като че ли ги бе казал на глас: Били Халек си подрежда нещата, тегли им чертата. Може би иска да даде чек на стария циганин, а може би иска само да застане пред него, да се извини и да му даде възможност да му удари един юмрук в окото.

— Благодаря, Кърк.

— Няма нищо — каза Пенчли. — Ти само гледай да се оправяш.

— Окей — Били затвори телефона. Кафето му бе изстинало.

Не се учуди особено, когато разбра, че Ранд Фоксуърт, заместник-началникът, ръководи работата в полицейското управление на Феървю. Той поздрави достатъчно сърдечно Халек, но видът му бе напрегнат, а опитното око на Халек прецени, че купът от входящи книжа е много по-голям в сравнение с изходящите. Униформата на Фоксуърт беше безупречна… но очите му бяха налети с кръв.

— Дънк е хванал грип — отговори той на въпроса на Били — в думите му се чувствуваше отегчението, което идва от прекомерно повтаряне на едно и също. — Не е идвал на работа последните няколко дни.

— О — вметна Били. — Заради грипа.

— Точно така — отвърна Фоксуърт, докато очите му предизвикваха Били да разбере нещо повече от това.

Телефонистката каза на Били, че при доктор Хюстън в момента има пациент.

— Спешно е. Моля ви, предайте му, че имам да му кажа само една-две думи.

Лично би било по-лесно, но Халек не бе искал да кара колата през целия град. Затова бе седнал в една телефонна будка (нещо, което не би могъл да направи до не много отдавна) срещу полицейското управление. Накрая Хюстън се обади.

Гласът му бе хладен, далечен и доста раздразнен. Халек, който или ставаше много добър в четенето на мисли, или бе наистина много параноичен, усети в хладния глас ясното съобщение: Ти не си ми вече пациент, Били. Подушвам в тебе някаква непоправима дегенерация, която много, много ме изнервя. Дай ми нещо, на което мога да поставя диагноза и за което мога да предпиша лекарства — само това искам. Ако не можеш да ми предложиш това, нямаме основа за връзки помежду си. Играли сме доста добре голф заедно, но едва ли някой от нас би казал, че сме били приятели. Имам сигнална инсталация „Сочи“, диагностично оборудване за 200 000 долара и такъв богат избор от лекарства, че… е, ако компютърът им направи разпечатка, листът ще се простре от входната врата на местния клуб по целия път до пресечката на Парк лейн и Лантърн драйв. След като имам всичко това. се чувствувам. важен. Чувствувам се полезен. Тогава идваш ти и ме караш да изглеждам като лекар от седемнайсетия век с шишенце пиявици за високо кръвно налягане и с длето за трепанации при главоболия. А не искам да се чувствувам така, уважаеми Бил. Изобщо не искам. В това няма нищо сладичко. Така че разкарай се. Измивам си ръцете от теб. Ще дойда да те видя в ковчега ти… разбира се, ако сигналната ми инсталация не звънне и не ми се наложи да си тръгна.

— Съвременната медицина — промърмори Били.

— Какво, Бил? Говори малко по-високо. Не искам да те притеснявам, но личният ми адвокат се разболя и съм страшно зает тая сутрин.

— Само един въпрос, Майк — настоя Били. — Какво му е на Дънкан Хоупли?

Мълчанието от другата страна продължи почти десет секунди, последвано от:

— Защо мислиш, че му има нещо?

— Няма го в управлението. Ранд Фоксуърт казва, че има грип, но Ранд Фоксуърт не може да лъже.

Дойде нова дълга пауза.

— Като на адвокат, Били, няма нужда да ти казвам, че питаш за нещо поверително. От това бих могъл да си изпатя.

— Ако някой се досети какво държиш в малкото шишенце в бюрото си, също можеш да си изпатиш. И то така, че и на цирков изпълнител върху трапец би му се завило свят от височината.

Ново мълчание. Когато Хюстън отново заговори, гласът му бе изпълнен с гняв… но имаше и нотки на страх: