Джексън каза:
— Това е най-често използваното средство. Всъщност…
— Възможно ли е тези елементи — който и да е от тях — да бъдат интерпретирани по-свободно?
— Например мъхът да бъде заменен от лишей, набран през нощта?
— Точно така.
— Твърде е вероятно — отвърна Джексън. — Магическите заклинания често са неясни и дават възможност за проява на въображение.
— Конското копито може да се замени с желатинов крем — промълви полицаят. — Това е един от най- любимите десерти. В деня, когато мисис Фроули загина, забелязах пълна кутийка с крем под машината за гладене. Навярно ти е известно, че желатинът се получава от конски копита?
Професорът кимна.
— Имаш ли други идеи?
— Ами… кръвта от прилеп. Помещението на пералнята е огромно, пълно с тъмни ниши и пролуки. Положително има прилепи, въпреки че собствениците ще го отрекат. Възможно е някой да е попаднал в машината.
Професорът разтърка зачервените си от умора очи.
— Съвпада… всичко съвпада.
— Така ли мислиш?
— Да. Смятам, че спокойно можем да изключим „ръката на славата“, която би могла да означава мандрагоров корен, или препарирана ръка на мъртвец. Сигурен съм, че ничия ръка не е попадала в машината преди смъртта на мисис Фроули, а беладоната изобщо не се среща по тези места.
— А пръстта от гроб?
— Ти как смяташ?
— Съвпадението би било прекалено голямо — промълви Хънтън. — Най-близкото гробище се намира на около осем километра от пералнята.
Джексън продължи:
— Помолих компютърния оператор да вкара всяка възможна комбинация от първостепенни и второстепенни елементи. Елиминирах около две дузини, които бяха напълно безсмислени. Останалите са валидни за няколко вида заклинания. Елементите, които изолирахме, се използват при едно от тях.
— И какво е то?
Джексън се усмихна.
— Елементарно. Практикува се в Южна Америка и на Карибските острови и е свързано с вуду. Според книгите, които прочетох, християнските демони са като невинни дечица в сравнение с „тежката артилерия“ като Садат и Онзи, Който не Може да Бъде Назован. Сигурен съм, че нашият демон ще избяга като кварталния хулиган.
— Но как ще го прогоним?
— Със светена вода и с причастие. Може да прочетем и от Левит. Нали виждаш — напълно безобидна магия.
— Сигурен ли си, че няма да причиним по-голямо зло?
— Невъзможно е — замислено отвърна Джексън. — Честно казано, малко се притеснявах от „ръката на славата“ — това вече е черна магия.
— И дори светената вода няма да помогне?
— Демон, повикан с помощта на „ръката на славата“ би могъл да изхруска цял куп Библии на закуска. Здравата ще загазим, ако се забъркаме в това. В такъв случай е необходимо проклетата машина да бъде разглобена на части.
— Е, щом си толкова сигурен…
— Не напълно, но почти — всичко съвпада.
— Кога ще го направим?
— Колкото е възможно по-скоро — отвърна Джексън. — Питам се само как ще влезем в пералнята. Може би ще се наложи да счупим някой прозорец.
Хънтън се усмихна, бръкна в джоба си и извади някакъв ключ.
— Откъде го взе? Гартли ли ти го даде?
— Не, инспектор Мартин.
— Той знае ли какво възнамеряваме да правим?
— Навярно предполага. Преди две седмици ми разказа странна история.
— За гладачната машина?
— Не, за един хладилник. Да вървим.
Адел Фроули беше мъртва; лежеше в ковчега си, грижливо „закърпена“ от собственика на погребалното бюро. Но може би частица от душата й беше останала в машината, може би сега тя надаваше вик, сякаш се опитваше да ги предупреди… Адел страдаше от лошо храносмилане, поради което вземаше таблетки, наречени „Е — Зет Гел“, които се продаваха без рецепта за седемдесет и девет цента. Върху опаковката им пишеше:
Сред призрачната тишина на пералнята внезапно се разнесе ужасяващ звук, напомнящ оригване. Прилеп се стрелна към гнездото си в разкъсаната изолация над центрофугите, като лудешки пляскаше с крила; слепите му очи сякаш се взираха в мрака.
Звукът наподобяваше и злобен смях. Неочаквано машината за гладене изскърца и заработи — трансмисиите забързано се втурнаха в мрака, зъбните колела зацепиха, тежките валяци се завъртяха. Беше готова за неканените гости.
Когато Хънтън вкара колата в паркинга, минаваше полунощ, луната се бе скрила зад плътните облаци. Полицаят рязко натисна спирачките и изгаси фаровете — Джексън за малко не удари главата си в таблото.
Хънтън изключи двигателя и ритмичното потракване, придружено от съскане, се дочу още по-ясно. Той бавно изрече:
— Това е машината за гладене. Включила се е сама…
Още миг поседяха мълчаливо; усещаха как страхът сковава краката им.
Най-сетне Хънтън промълви:
— Да вървим и да си свършим работата.
Излязоха от колата; когато наближиха сградата, звукът се засили. Докато отключваше задната врата, на Хънтън му хрумна, че машината диша на пресекулки като живо същество и сякаш им се заканва.
— Знаеш ли, изведнъж се успокоих, като си спомних, че съм в компанията на полицай — промълви Джексън и прехвърли кафявия плик в другата си ръка. Вътре имаше бурканче със светена вода и Библия.
Прекрачиха прага и Хънтън натисна бутоните на осветлението до вратата. Луминесцентните лампи се запалиха една след друга. В този миг машината спря.
Облак пара излизаше от валяците. Обгърната от зловеща тишина, пресата сякаш се бе притаила в очакване.
— Господи, колко е отвратителна! — прошепна Джексън.
Приятелят му отвърна:
— Да свършваме по-бързо, преди съвсем да ни е напуснала смелостта.
Приближиха се и забелязаха, че предпазният лост е спуснат над трансмисията. Хънтън протегна ръка и спря приятеля си.
— Не се приближавай повече, Марк. Дай ми онези неща и ми кажи какво да правя.
