продължаваше да поглъща ръката му.
Механикът се обърна и хукна към котелното помещение, писъците на Станър го преследваха като обезумели призраци. Във въздуха се носеше отвратителната миризма на кръв, примесена с пара.
Върху лявата стена се намираха три големи шкафа, където бяха всички бушони. Димънт трескаво отвори вратичките и като обезумял заизважда цилиндричните бушони, като ги хвърляше зад гърба си. Лампите на тавана изгаснаха, сетне се изключи въздушният компресор, накрая с прегракнал вой — самият котел.
Но експресната гладачна машина продължаваше да работи. Станър вече не крещеше, само тихичко стенеше.
Погледът на механика попадна върху брадвичката, закачена до пожарогасителя зад стъклената преграда. Грабна я, издаде задавен звук и се втурна обратно. Ръката на Станър беше погълната почти до рамото. Още няколко секунди и предпазният лост щеше да прекърши врата му.
— Не мога! — промърмори Димънт и вдигна брадвата. — Господи, Джордж, не мога…
Гледката наподобяваше кланица. Автоматът за сгъване избълва парчета от ризата на Станър, от плътта му, един пръст. Надзирателят нададе нечовешки рев; Димънт стовари брадвата върху изчезващата в машината ръка. Сетне повтори. И потрети.
Посинял, Станър рухна в безсъзнание на пода. Кръвта бликаше като фонтан от ръката му, ампутирана почти до рамото. Машината засмука онова, което беше останало в нея… и спря.
Ридаейки, Димънт свали колана си и пристегна отрязаната ръка.
Хънтън говореше по телефона с инспектор Роджър Мартин. Джексън го наблюдаваше, докато търпеливо търкаляше напред-назад топката към тригодишната Пати Хънтън.
— Извадил всички бушони, така ли? — питаше Хънтън. — И бутонът за изключване не работел?… Успели ли са да спрат машината?… Прекрасно… Моля?… Не, не извършвам официално разследване… — Полицаят се намръщи и погледна към Джексън. — Все още ли ви напомня за онзи хладилник?… Да. Аз също. Дочуване.
Затвори телефона и се обърна към Джексън:
— Налага се да посетим онова момиче, Марк.
Шери Кюлет живееше в самостоятелен апартамент под наем (колебливият, но все пак собственически жест, с който ги покани да влязат, подсказа на полицая, че девойката има жилището отскоро).
Шери въведе посетителите в обзаведена с вкус мъничка всекидневна и им направи знак да седнат, а тя се настани срещу тях. Изглеждаше доста неспокойна.
— Позволете да ви се представим — аз съм полицай Хънтън, а мистър Джексън е мой сътрудник. Идваме във връзка с нещастния случай в пералнята.
Докато говореше, Хънтън осъзна, че се чувства крайно неловко в присъствието на това тъмнокосо, хубавичко момиче.
— Какъв ужас! — промърмори Шери Кюлет. — Не съм работила на друго място. Мистър Гартли ми е чичо. Работата ми харесваше, успях да си намеря апартамент под наем, сприятелих се с момичетата. Но сега… тръпки ме побиват…
— Известно ли ви е, че комисията по охрана на труда е забранила експлоатирането на машината до приключване на разследването? — прекъсна я Хънтън.
— Да. — Тя въздъхна и неспокойно се размърда на стола. — Не знам какво да правя…
— Мис Кюлет — намеси се Джексън, — доколкото разбрах, вие също сте пострадала?
— Да, порязах си пръста. — Лицето й внезапно помръкна. — Всички неприятности започнаха оттогава. — Тя тъжно ги изгледа. — Понякога ми се струва, че момичетата вече не ме обичат… сякаш за всичко съм виновна аз.
— Налага се да ви задам неудобен въпрос — бавно изрече Джексън. — Страхувам се, че няма да ви хареса. Навярно ще ви се стори много личен и без връзка със случилото се, но повярвайте, че е точно обратното. Отговорите няма да бъдат записани в полицейското дознание.
Момичето изплашено заекна:
— Н-н-направила ли съм нещо нередно?
Джексън се усмихна и поклати глава. Шери се отпусна.
„Слава Богу, че Марк е с мен“ — помисли си Хънтън. Професорът продължи:
— От отговора ви зависи дали да запазите хубавия си апартамент и да се върнете на работа… с една дума — всичко да бъде както преди.
— Бих дала мило и драго за това.
— Шери, девствена ли сте?
Тя го изгледа втрещено, сякаш някакъв свещеник й беше ударил шамар, след което й бе дал причастие. Вдигна очи, обгърна с ръка скромната всекидневна, сякаш питаше дали това би могло да бъде гнездо на порока, сетне простичко отговори:
— Пазя се за съпруга си.
Хънтън и Джексън мълчаливо се спогледаха; в този миг полицаят прозря страшната истина — някакъв демон се бе вселил в стоманения корпус на машината за гладене и я превръщаше в одушевено същество.
— Благодаря ви — тихо изрече Джексън.
— Какво ще правим сега? — мрачно попита Хънтън, когато седнаха в колата. — Може би трябва да повикаме свещеник, за да прогони злия дух?
Професорът презрително изсумтя:
— Свещеникът положително ще те накара да прочетеш няколко поучителни памфлета, докато телефонира в лудницата. Налага се ние да свършим всичко, Джими.
— Мислиш ли, че ще успеем?
— Може би. Проблемът е в следното: знаем, че в машината има нещо, но не ни е известно
— Защо? — рязко попита Хънтън. — Предлагам да изберем няколко заклинания и да ги изпробваме.
Професорът студено го изгледа.
— За Бога, Джими, това не е игра на стражари и апаши! Ритуалът за прогонване на злия дух е безкрайно опасен — донякъде напомня контролирана ядрена реакция. Всяка грешка би довела до гибелта ни. Засега демонът е впримчен в машината. Но ако му дадем възможност да…
— Излезе?
— Това ще му достави огромно удоволствие — мрачно заяви Джексън. — При това той е кръвожаден и ще убива с наслада.
Когато на следващата вечер Джексън пристигна в дома му, Хънтън беше изпратил жена си и дъщеря си на кино. Двамата приятели бяха сами в цялата къща. Това караше полицаят да се чувства по-спокоен — все още не можеше да повярва, че се е забъркал в тази история.
— Отложих лекциите си и през целия ден четох най-ужасните книги, които можеш да се представиш — заяви професорът. — Следобед вкарах в компютъра над трийсет заклинания за извикване на демони. Получиха се изненадващо малко сходни елементи.
Той показа списъка на Хънтън: кръв на девственица, пръст от гроб, „ръката на славата“, кръв от прилеп, набран през нощта мъх, конско копито, жабешко око. Изредени бяха и други елементи, но те бяха второстепенни.
— Конско копито… — замислено произнесе полицаят. — Много странно…
