късмет — парата в тръбите е нагрята до триста градуса.
— Във вестника пише, че тръбата се спукала. Какво означава това?
— Главният паропровод е свързан с гумена тръба, която захранва машината. Джордж — мистър Станър — твърди, че от котела внезапно е нахлула повече пара, или нещо подобно. Така или иначе, тръбата направо се спука по шевовете.
Хънтън, който беше изчерпал въпросите си, стана да си върви. Жената замислено промълви:
— Никога досега не сме имали неприятности с тази машина, ама напоследък зачестиха: тръбата се спука, нещастието с мисис Фроули, Бог да я прости, и други подобни инциденти. Спомням си как веднъж роклята на Еси се закачи в трансмисията. Момичето здравата щеше да си изпати, ако не беше я издърпала навреме. Болтове и различни части непрекъснато изхвърчат навън. Хърб Димънт — механикът — не смогва да я поправи. Чаршафите се задържат в автомата за сгъване. Джордж вика, че е от белината, ама преди това не се случваше. Сега момичетата се страхуват от машината. Еси се кълне, че вътре все още има парченца от Адел Фроули и че да работиш на нея е чисто светотатство. Знаете ли, струва ми се, че е урочасана. Нещо й стана, откакто Шери поряза ръката си от скобата.
— Коя Шери? — попита Хънтън.
— Шери Кюлет — хубавичко девойче, току-що завършило гимназия. Работи добре, но понякога е адски несръчна. Е, както всички млади момичета.
— Споменахте, че е порязала ръката си?
— Ами да, но това е нещо съвсем естествено. Разбирате ли, от двете страни на трансмисията има скоби. Шери ги затягаше, за да зареди повече пране… сигурно е мислила за някое гадже, защото поряза пръста си — кръвта й заля всичко наоколо. — Мисис Гилиан замислено замълча. — След този случай болтовете започнаха да изхвръкват. Онова с Адел… стана след седмица. Като че машината беше вкусила човешка кръв и я беше харесала. Е, не ми обръщайте внимание — ние жените често си фантазираме, полицай Хинтън.
— Хънтън — разсеяно я поправи той, докато се взираше над главата й с невиждащ поглед.
По странна ирония на съдбата той се бе запознал с Марк Джексън в обществената пералня, намираща се близо до домовете им. Тук полицаят и професорът по английска литература провеждаха оживени дискусии.
Днес седяха един до друг в пластмасовите столове, докато прането им се въртеше зад стъклените люкове на големите перални, които се задействаха с пускане на монета. Джобното издание на събраните съчинения на Милтън лежеше забравено в скута на Джексън, който с интерес слушаше как приятелят му преразказва историята, чута от мисис Гилиан.
Когато Хънтън свърши, той се обади:
— Веднъж не на шега те попитах дали в машината не се е вселил дяволът. Сега повтарям въпроса си.
— Не, разбира се — смутено отвърна полицаят. — Не говори глупости.
Професорът замислено се взираше във въртящите се зад люка дрехи.
— Може би ще е по-точно ако кажа, че е обладана от зъл дух. Съществуват заклинания за призоваване на демоните и такива за прогонването им, които най-подробно са описани в „Златната клонка“ на Фрейзър. Дори в древния Египет се занимавали с магии. При всички тях най-често използваното средство е кръвта на девственица. — Той многозначително изгледа Хънтън и продължи: — Мисис Гилиан споделила, че неприятностите започнали след порязването на Шери Кюлет.
— О, я престани! — прекъсна го полицаят.
— Признай, че според описанието на колежката й, Шери действително е девствена — настоя професорът.
Хънтън невесело се усмихна и заяви:
— Какво предлагаш — да изтичам до дома й? Представям си сцената: „Мис Кюлет, наричам се Джон Хънтън и разследвам случая с машината за гладене, която по всяка вероятност е обладана от зъл дух. Искам да разбера дали сте девствена!“ Как смяташ, ще имам ли време да се сбогувам със Сандра и с децата, преди да ме приберат в лудницата?
— Обзалагам се, че си способен да изтърсиш нещо подобно — отвърна Джексън без да се усмихне. — Говоря съвсем сериозно, Джони. Страхувам се до смърт от тази машина, а дори не съм я виждал…
Хънтън го прекъсна:
— Все пак ми е интересно да науча кои са другите средства за извършване на заклинания?
Професорът сви рамене.
— В момента ми е трудно да ги изброя. В повечето англосаксонски магически формули фигурират пръст от гробище, или жабешко око. В европейските заклинания често се споменава „ръката на славата“, което може да се интерпретира буквално като ръка на мъртвец, но е и название на халюциноген, използван при сборище на вещици — обикновено беладона, или… Навярно съществуват и други…
— Нима смяташ, че всичко това е попаднало в машината за гладене? Господи, Майк, обзалагам се, че в радиус от осемстотин километра не можеш да намериш беладона. Или пък мислиш, че някой е отрязал ръката на чичо си Фред и я е пуснал в автомата за сгъване?
— Ако седемстотин маймуни печатат на пишеща машина в продължение на седемстотин години…
— …една от тях може да сътвори произведение на Шекспир — кисело довърши Хънтън. — По-добре престани с глупостите си и потърси монети, за да пуснем прането в центрофугата.
Странно как ръката на Джордж Станър попадна в пресата. В седем сутринта, половин час преди започване на работното време, в пералнята „Синята панделка“ бяха само Станър и Хърб Димънт — механикът. Двамата смазваха лагерите на машината за гладене (което се правеше два пъти годишно) преди започването на смяната. Димънт стоеше в далечния край на гладачната машина, работеше върху четирите допълнителни лагера и си мислеше, че напоследък от нея го побиват тръпки. Внезапно моторът й заработи.
В този момент механикът повдигаше четирите брезентови трансмисии. Изведнъж те се раздвижиха в ръцете му, смъкнаха кожата от дланите му и го повлякоха. Димънт успя да се освободи с конвулсивно движение секунда преди ръцете му да попаднат в автомата за сгъване.
— За Бога, Джордж, какво правиш? — извика той. — Спри проклетата машина!
Джордж Станър закрещя.
Кошмарният му, смразяващ кръвта писък изпълни помещението, отекна сред стоманените перални машини, сред раззинатите челюсти на парогладачките; празните люкове на огромните центрофуги тъпо се взираха с полумрака. Станър с мъка си пое дъх и отново изкрещя:
— О, Боже, Исусе Христе, хвана ме! Хвана ме!
От валяците заизлиза пара. Автоматът за сгъване скърцаше и потракваше. Моторът и лагерите ревяха като разярени животни.
Димънт се спусна към другия край на машината.
Първият валяк вече се обагряше в зловещ червен цвят. Механикът изстена и се задави. Машината виеше, тракаше И съскаше. Ако наблюдателят беше глух, отначало би му се сторило, че Станър просто се е навел малко повече, но в следващия миг положително щеше да забележи мъртвешки бледото му лице, изцъклените очи, устата, раззината в неспирен вик. Ръката на Станър бе промушена под предпазния лост и вече изчезваше под първия валяк, ръкавът на ризата му се беше разпрала до рамото и горната част на ръката му се издуваше като балон от изтласкваната назад кръв.
— Изключи я! — изкрещя надзирателят. Дочу се пращене — лакътят му се счупи.
Димънт натисна бутона за изключване.
Машината продължи да бръмчи, да ръмжи… и да работи.
Смаян, механикът натисна повторно копчето с всичка сила, но моторът не спря. Обтегнатата кожа върху ръката на Станър лъщеше — скоро щеше да се разцепи от налягането на валяка, но той все още беше в пълно съзнание и продължаваше да крещи. За миг Димънт си представи карикатурата на премазан от валяк човек, от когото е останал само силует.
— Бушоните! — прегракнало извика Станър. Главата му се свеждаше все по-ниско, докато машината
