— „Сигурен ли сте, че патроните ще пристигнат навреме, за да мога да изпратя всичко на Фред?“
— Фред? — Хари вдигна поглед от кредитната бланка.
По лицето му се разля усмивка:
— Ник е Фред и Фред е Ник — каза той — Никълъс Фредерик Адъмс. Това с имената си е наша шега. От детинство.
— Аха — учтиво, се усмихна той, както правят хората, неразбрали чутия виц. — Бихте ли разписали тук?
Той се разписа. Хари извади друга книга изпод тезгяха, тежка и прошнурована с метална верига в горния ляв ъгъл:
— И името и адреса ви за федералните власти. Той усети как пръстите му стягат по-силно химикалката.
— Разбира се — каза той. — Погледнете ме. Никога през живота си не съм хващал пушка и вече съм в книгите им. — Той записа името и адреса си в книгата: Бартън Джордж Доусул. „Крестолън Уест“. — Те са навсякъде.
— И на колко места още биха искали да отидат — каза Хари.
— Така е. Знаете ли какво чух по новините оня ден? Искали да приемат закон, който да задължава всеки мотоциклетист да носи защитно средство за устата. Намордник, по дяволите. Кажете, може ли правителството да ми се бърка, ако поемам риска да си строша чейнето?
— Аз казвам, че не може — каза Хари и си прибра обратно книгата под тезгяха.
— Или да вземем тази нова отсечка от магистралата, която строят в Уестърн. Някакъв смачкан земемер казва: „Оттук ще е“ и щатът изпраща купчината писма: „Съжаляваме, но оттук ще минава удължението на магистрала 784. До една година трябва да си намерите нова къща.“
— Срамота е, наистина.
— Наистина. Какво значи „въпросното жилище“ за този, който е живял в тази къща цели 20 години? Любил се е с жена си, отгледал си е детето, връщал се е отдалеч, все там. А те излизат пак с нещо от книгите със закони, съчинени от тях само за да могат да те прецакат по-добре.
— Добре ли сте? — запита Хари.
— Да. Не трябваше да ям от тези сочни сандвичи на обяд. От тях получавам страшни киселини.
— Опитайте с това — каза Хари и извади пакетче хапчета от джоба на ризата си. На него пишеше: РОЛЕЙДС.
— Мерси — каза той. Извади най-горното и го мушна в устата си, както бе с парченцето хартия върху него. — Ето ме и в телевизионна реклама. Човекът, който поглъща стомашни киселини 47 пъти колкото собственото си тегло.
— На мен винаги ми помагат — каза Хари.
— А за патроните…
— Няма проблеми. След седмица, най-много две ще са тук. Ще ви поръчам 70 броя.
— А защо не задържите пушките тук? Сложете им картонче с моето име или нещо друго. Може и да изглежда глупаво, но не ми се ще да ги държа вкъщи. Май е смешно, но…
— Всеки си има по нещо — каза Хари, не особено впечатлен.
— Добре. Нека запиша и служебния си телефон. Когато тези куршуми пристигнат…
— Патрони — поправи го Хари. — Патрони или муниции.
— Патроните — усмихна се той. — Та като пристигнат, позвънете ми. Ще дойда да ги взема и ще уредим изпращането. Ще може по въздушна поща, нали?
— Разбира се. Братовчед ви само ще трябва да се разпише като ги получи, това е цялата работа.
Той написа името си върху една от визитните картички на Хари. На нея прочете:
— Кажете — каза той, — ако вие сте Харолд, кой е Харви?
— Харви бе брат ми. Почина преди 8 години.
— Съжалявам.
— На всички ни липсва. Дойде един ден, отвори магазина, изчисти касата и падна на място от инфаркт. Бе най-милият човек, който може да се срещне. Сваляше сърна от двеста метра.
Той се протегна над тезгяха и двамата стиснаха ръце.
— Ще се обадя — обеща Хари.
— Всичко добро.
Той излезе отново навън в снега, мина край НЕСИГУРНОТО ПРИМИРИЕ ПРОДЪЛЖАВА. Вече валеше по- силно, а ръкавиците му бяха у дома.
Какво правеше там вътре, Джордж?
Щрак, релето задейства.
Докато пристигне на спирката, станалото бе вече за него като далечен спомен от нещо някъде прочетено. Нищо повече.
Улица „Крестолън Уест“ бе дълга и правеше завой в долния си край като някога от нея се виждаше добре парка и се откриваше прекрасна гледка към реката, докато прогресът, под формата на високо жилищно строителство, не се бе намесил. Сградите се бяха издигнали на Уестфийлд авеню преди две години и сега закриваха по-голямата част от гледката.
Номер 1241 бе ранчо на полуниво с гараж за една кола край него. Дворът отпред бе дълъг, сега оголял, в очакване на снега — но, истинския сняг. Пътеката до гаража бе от асфалт, с прясно покритие от миналата пролет.
Той влезе вътре и чу звука на телевизора, новия Зенит, стаен модел, който си бяха купили през лятото. На покрива сам бе монтирал автоматична антена за него. Тя бе възразила, поради предстоящото събитие, но той бе настоял. Щом като може да се качи горе, бе разсъждавал той на глас, антената ще може и да се свали, когато тръгнат да се местят. Барт, бъди разумен. Това са само още пари… и повече работа за теб. Но той бе надделял и накрая тя бе казала, че ще го
Сега тя гледаше интервюто на Мърв Грифин1 с поредната знаменитост. Този път знаменитостта бе Лорн Грийн, който разказваше за новия си полицейски сериал, „Гриф“. Лорн разказваше на Мърв как бил влюбен в това шоу. Скоро никому неизвестен чернокож певец (или негърка-певица, мислеше си той) сигурно ще излезе и ще изпее нещо. „Сърцето ми остана в Сан Франсиско“, може би.
— Здравей, Мери — подвикна той.
— Здравей, Барт.
Поща на масата. Той я прехвърли набързо. Писмо за Мери от леко болната й (душевно) сестра в Балтимор. Сметка по кредитна карта „Гълф“ за 38 долара. Известие за текущия им чеков баланс — 48 точки дебит, 9 точки кредит, баланс — 954. 48 долара. Добре, че бе използвала „Америкън ескпрес“ в
