Пътна мрежа

оръжейната.

— Кафето е топло — извика Мери. — Освен, ако не искаш нещо за пиене.

— Ще пийна — каза той. — Не ставай.

Още три писма. Бележка за пресрочена книга от библиотеката. „Лице в лице с лъвовете“, от Том Уикър. Преди месец Уикър бе говорил пред техния Ротъри клуб. Най-добрият оратор, който бяха имали от години.

Лично послание от Стивън Орднър, една от важните клечки сред мениджърите на Амрокоткорпорацията, която сега притежаваше почти изцяло Синята Панделка. Орднър искаше той да го посети, за да обсъдят сделката с Уотърфорд — петък добре ли ще е, или смята да заминава някъде за Деня на благодарността? Ако е така, нека се обади; ако не, нека вземе и Мери. Карла винаги се радвала, когато могат да се видят с Мери и още дрън-дрън, бла-бла и т.н. до края.

И още едно писмо от строителите на магистралата.

Той дълго стоя с поглед впит в него в сивата следобедна светлина, процеждаща се през прозорците. После остави всички писма на рафта. Направи си уиски с лед и отиде с питието в дневната.

Мърв продължаваше да си приказва с Лорн. Цветовете на новия Зенит бяха повече от добри, бяха на границата с окултизма. Ако и междуконтиненталните ни балистични ракети са с качеството на цветните ни телевизори, помисли си той, тогава, някой ден, непременно ще се получи едно голямо „бум“. Косата на Лорн бе сребриста, и то във възможно най-невъобразимите тонове на този цвят. Момче, ще ти хвръкне косата, спомни си той и се засмя. Това бе една от любимите фрази на майка му. Той не можеше да разбере защо образът на Лорн Грийн2 — плешив — му се виждаше толкова смешен. Лек пристъп на потисната истерия след случката в оръжейната, може би.

Мери погледна нагоре с усмивка на уста:

— Нещо смешно?

— Нищо — каза той. — Мисля си.

Той седна до нея и я целуна но бузата. Беше висока жена, вече на трийсет и осем и външността й изживяваше кризата на периода, когато хубостта от младежките години решава какво ще представлява на средна възраст. Кожата й бе хубава, а гърдите й — малки и непредразположени към увисване. Ядеше много, но стимулиран от лентата за бягане, метаболизмът й я поддържаше слаба. Дори и след 10 години едва ли щеше да трепери при мисълта, че ще трябва да носи бански костюм на плажа, независимо от това какво ще решат боговете да сторят с останалата част от живота й.

Това го накара да се замисли за собственото си малко шкембенце. За Бога, Фреди, всеки директор носи шкембенце. Това е символ на успеха, като Олдсмобил Делта 88. Прав си, Джордж. Внимавай само с това старо моторче и не прекалявай с раковите фунийки, пък можеш и осемдесетте да доживееш.

— Как беше днес? — запита тя.

— Добре.

— Ходи ли до новия завод в Уотърфорд?

— Днес не.

Не бе ходил в Уотърфорд от края на октомври. Орднър знаеше — някое птиче трябва да му е казало — и това обясняваше писмото. Новият завод представляваше една освободена текстилна фабрика и онзи хитър агент по недвижими имоти непрекъснато го търсеше. Трябва да приключим с това, повтаряше му той. Да не мислите, че сте единствените в Уестсайд, хванати натясно? По-бързо от това не мога да работя, отговаряше той на хитрия агент по недвижими имоти. Ще трябва търпение.

— А какво стана с онова място в Кресънт? — попита тя. — Тухлената къща?

— Нямаме шанс — каза той. — Искат 48 хиляди.

— За тази къща? — запита тя възмутено. — Пладнешки обир.

— Наистина — той отпи голяма глътка от чашата си. — Какво пише старата Бий от Балтимор този път?

— Каквото и преди. Сега се занимава с групово балнеолечение за усъвършенстване на съзнанието. Картинка, нали? Барт…

— Да, наистина — каза той бързо.

— Барт, трябва вече да направим нещо. Двайсети януари идва и ще останем на улицата.

— По-бързо от това не мога — каза той. — Трябва да сме по-търпеливи.

— Онази малката къща, „Колониъл“ на ул. „Юниън“?

— … е продадена — довърши той и пресуши чашата си.

— Е, все така се получава — каза тя, ядосано. — Това място щеше да бъде идеално за нас двамата. С парите от общината за тази къща и още малко, ние можехме да сме първи.

— Не ми харесва.

— Напоследък май нищо не ти харесва — отвърна тя изненадващо рязко. — Не му харесвала — извика тя на телевизора. На екрана, негърката-певица вече се бе появила и изпълняваше „Алфи“.

— Мери, правя всичко, каквото мога.

Тя се обърна и го погледна открито:

— Барт, зная какво е за теб тази къща…

— Не, не знаеш — прекъсна я той. — Изобщо не знаеш.

21 ноември 1973 г.

Тънка като каймак снежна покривка бе покрила земята през нощта и когато вратите на автобуса се отвориха и той слезе на тротоара, следите на хората, минали оттам преди него се виждаха добре. Зад ъгъла той сви надолу по ул. „Фър“, като чу как автобусът потегля с тигров рев напред. Край него мина Джони Уокър по втория си курс за сутринта. Джони му махна от кабината на синьобелия камион на пералнята и той му отвърна на поздрава. Беше малко след осем часа.

Денят в пералнята започваше в седем, когато Рон Стоун, бригадирът, и Дейв Реднър, началникът на перачното, пристигаха и вдигаха налягането в бойлера. Момичетата, които се занимаваха с ризите, удряха работните си карти в автоматичния часовник в седем и трийсет, а онези от парното гладене — в осем. Той ненавиждаше долния етаж от пералнята, където се вършеше грубата работа, където в ход бе експлоатацията, но незнайно защо, мъжете и жените там го харесваха. Обръщаха се към него на малко име, и с малки изключения, той също ги харесваше.

Той слезе долу през входа, където се товареха колите, провирайки се между кошовете с изпрани от снощи, но още неизгладени чаршафи. Всеки кош бе с плътно затворен капак, за да не се напрашава прането. По средата, Рон Стоун затягаше ремъка на еднокамерна стара пералня „Милнър“, а Дейв и неговият помощник, едно прекъснало колежа момче, на име Стийв Полак, пълнеха с мотелски чаршафи машините за промишлено пране „Уошекс“.

— Барт! — поздрави го Рон Стоун. Всяка негова дума излизаше от устата му с рев; всекидневното за последните трийсет години надвикване с децибелите, произвеждани от сушилни, гладачни, преси за ризи и центрофуги, бе превърнало в рев речта му. — Този проклет „Милнър“ не престава да се разваля. Програмата му е настроена на толкова силно избелване, че сега Дейв ще трябва да минава прането ръчно. И екстрактът не влиза целия в машината.

— Остават ни само поръчките на Килгалън, — успокои го той. — Още два месеца…

— И в завода в Уотърфорд?

— Ами, да — каза той, леко замаян.

— Още два месеца и ще съм готов за лудницата — каза Стоун мрачно. — А това местене… Ще бъде по- зле и от парад на полската армия.

— Работата ще ни крепи, ако не друго.

— Работата! Никой няма да може да ни открие поне три месеца. А после идва лятото.

Той кимна: не желаеше да продължава този разговор.

— С какво започвате днес?

— Холидей ин.

— Слагай по 50 кг хавлии на всяко зареждане. Нали знаеш как пищят за хавлии.

— Да, за какво ли не пищят.