абсурдна. — Трябва да напиша номера й на гърба на чека.
Кинъл остави картината, за да извади портфейла си:
— Разбира се. Заповядайте.
Жената, която купи подложките за чинии с мотиви от „Междузвездни войни“, на път за колата си бе спряла, за да погледа сапунената опера на екрана на телевизора, стърчащ насред поляната. За миг отмести поглед към картината, която Кинъл беше подпрял на крака си, и промърмори:
— Пфу! Кому е притрябвала тази грозотия? Ако беше моя, умът ми все щеше да бъде в нея, след като нощем изгася лампите.
— Че какво лошо има в това? — невинно попита Кинъл.
Леля му Труди живееше в Уелс — градче на десетина километра от границата между Мейн и Ню Хампшир. Той напусна магистралата, потегли по локалния път, заобикалящ светлозеленато водонапорна кула с комичния надпис „ЗАПАЗЕТЕ ЗЕЛЕНИНАТА НА МЕЙН, ДОКАРАЙТЕ ПАРИ“, изрисуван с букви с височина метър и двайсет, и след пет минути вече шофираше по алеята към къщичката, наподобяваща солница. На моравата не се мъдреше телевизор, чийто крачета са подпрени на картонени пепелници, виждаха се само лехи, изпълнени с дружелюбните цветя, отглеждани от леля Труди. Кинъл изпитваше необходимост да се облекчи, но реши да не се отбива в обществена тоалетна по пътя; бързаше да се види с леля си, за да научи най-новите семейни клюки. Тя беше несравнима разказвачка. Разбира се, много държеше да й покаже новата си придобивка.
Тя излезе да го посрещне, прегърна го и обсипа лицето му с типичните си целувки, напомнящи на докосване на клюна на птиченце, които в детството го караха да настръхва.
— Искаш ли да ти покажа нещо? — попита той. — Нещо, от което ще ти падне чорапогащникът.
— Прекрасна перспектива — отбеляза леля Труди, скръсти ръце и развеселено го изгледа.
Той извади от багажника новата си картина. Рисунката наистина оказа силно въздействие върху възрастната жена, но различно от онова, което беше очаквал. Тя пребледня като платно, лицето й стана восъчнобледо — през целия си живот Кинъл не беше виждал подобна гледка.
— Ужасна е — процеди през зъби леля Труди. — Отвращава ме. Струва ми се, че разбирам защо ти е допаднала, Ричи, но онова, което ти правиш за забавление, тя върши наистина. Бъди добро момче и я прибери обратно в багажника. И още нещо — предлагам, като стигнеш до река Сако, да спреш и да изхвърлиш във водата проклетата картина.
Той зяпна от учудване. Леля Труди стискаше устните си, за да не треперят, обгръщаше с длани лактите си, сякаш да се удържи да не полети. В този момент не изглеждаше на шейсет и една години, а на деветдесет и една.
— Лельо — плахо промърмори той, озадачен от случващото се. — Леличко, какво не е наред?
— Онова. — Тя отпусна дясната си ръка и посочи картината. — Изненадана съм, че не го чувстваш, след като си надарен с богато въображение. В интерес на истината той
Първият удар бе предизвикан от факта, че картината се бе променила. Не много, но все пак промяната бе забележима. Усмивката на русокосия младеж беше по-широка и разкриваше още повече изпилените му канибалски зъби. И очите му бяха по-силно присвити, а изражението му беше още по-самодоволно и злорадо.
Разбира се, всичко това бе много субективно… човек би могъл да се излъже, пък и той не бе разгледал подробно картината, преди да я купи. Да не забравяме и досадното присъствие на госпожа Димънт, която с непрекъснатото си мърморене можеше да накара да окапе оная работа на маймуна от месинг.
Но имаше и още нещо, което не беше субективно. В мрака на багажника на аудито русокосият младеж беше обърнал лявата си ръка, подпряна на сваленото стъкло, и сега Кинъл виждаше татуировката, която преди бе скрита. Представляваше кама с окървавен връх, обвита в пълзящи растения. Под нея имаше думи. Кинъл разчете „ПО-ДОБРЕ СМЪРТ“ и си каза, че дори да не си прочут романист, ще се досетиш коя е скритата дума. „ПО-ДОБРЕ СМЪРТ ОТКОЛКОТО ПОЗОР“ бе мото, което очакваш да видиш татуирано на ръката на човек, променящ се по магия.
— Май наистина те отвращава, леличко — промърмори.
— Да — отвърна тя и стори нещо, което още повече го удиви — обърна се, преструвайки се, че наблюдава улицата (безлюдна и притихнала под горещото следобедно слънце), само и само да не гледа картината. — Всъщност леличка я ненавижда. Хайде, прибери я в багажника и влез у дома. Обзалагам се, че ти се ходи до тоалетната.
Веднага щом акварелът се озова в багажника, леля Труди възвърна своето savoire-faire. Поговориха за майката на Кинъл (живееща в Пасадина), за сестра му (жителка на Батон Руж), за бившата му съпруга Сали (понастоящем живееща в Нашуа). Сали беше вманиачена на тема извънземни; основала беше приют за бездомни животни, беше и собственичка на две списания, които излизаха всеки месец. „Оцелели“ бъкаше от астрална информация и „истински“ истории за живота в отвъдното, а „Извънземни посетители“ съдържаше разкази на хора, които са имали близки контакти със същества от други планети. Кинъл вече не посещаваше писателски конгреси, посветени на жанровете фентъзи и хорър. Казваше си, че една Сали му е достатъчна за цял живот.
Когато леля Труди го изпрати до колата, часът беше четири и половина, а той беше отказал традиционната покана за вечеря.
— Ако си тръгна сега, ще стигна до Дери по светло — обясни на любезната домакиня.
— Добре — кимна тя. — Извинявай, че се изразих така за новата ти придобивка. Естествено е да я харесваш, винаги са ти допадали… необикновените вещи и предмети. Но на мен ми подейства ужасно. Изтръпвам, като си спомня лицето на онзи. Сякаш го гледахме… а той отвръщаше на погледите ни.
Кинъл се ухили и я целуна по носа:
— Ама и твоето въображение е доста развинтено, скъпа.
— Разбира се, това е семейна черта. Сигурен ли си, че няма да отидеш до едното място, преди да тръгнеш?
Той поклати глава:
— Не за това се отбих тук, повярвай.
— Нима? Че тогава каква е причината?
Кинъл се усмихна под мустак:
— Защото винаги знаеш кой от рода е бил непослушен и кой — примерен. И не се боиш да го споделиш.
— Хайде, да те няма! — Тя го побутна по рамото, но очевидно беше поласкана. — На твое място щях да побързам да се прибера у дома. Няма да ми се иска онзи мръсник да пътува зад мен в мрака, нищо, че е в багажника. Видя ли му зъбите? Пфу!
Той се върна на магистралата, жертвайки вимето на скоростта удоволствието от живописните гледки, и едва когато стигна до спирка на междуградските автобуси, реши отново да погледне картината. Безпокойството на леля Труди го беше заразило като бацил, но не в това беше проблемът. Тревожеше го фактът, че акварелът се е променил.
На спирката имаше павилион за сандвичи и сладолед, а в дъното на паркинга беше площадката за
