Пътуващото зло се отправя на север

Стивън КингПътуващото зло се отправя на север

Сигурно ще ви се стори странно, но всъщност притежавам картината, описана в този разказ. Съпругата ми решила, че я харесвам (или поне че ми е направила впечатление), затова ми я подари… по случай рождения ми ден? Или май беше за Коледа? Не си спомням. Спомням си обаче, че и трите ми деца не я харесаха. Окачих я в кабинета си, а те твърдяха, че шофьорът ги следи с поглед, докато прекосяват помещението (като съвсем малък Оуен изпитваше същия страх от снимката на Джим Морисън); обичам да чета за картини, които се променят, затова най-сетне написах разказ за моята картина. Спомням си, че само още веднъж получих вдъхновение за разказ, свързан с картина, съществуваща в действителност — графика на Крис ван Олсбърг — който се нарича „Къщата на Мейпъл Стрийт“ и е включен в сборника „Кошмари и съновидения“. В романа ми „Роуз Мадър“, който според мен е сред най-добрите ми творби, и още не е филмиран, също се разказва за променяща се картина. В него пътуващото зло се нарича Норман.

Ричард Кинъл не се изплаши, когато за първи път видя картината на разпродажба на употребявани вещи в Роузуд.

Беше запленен от нея, помисли си, че има късмет, задето е попаднал на подобна находка, но изпита ли страх?

Не, разбира се. Едва по-късно („когато вече бе прекалено късно“, както би написал в някой от своите зашеметяващо успешни романи) си даде сметка, че в младостта си бе почувствал същото влечение към определени забранени наркотици. Предприел бе пътуване до Бостън, за да участва в конференция на Международната асоциация на поетите, драматурзите и романистите, посветена на темата „Заплахата от популярността“. Кинъл отдавна бе открил, че големите клечки в асоциацията са майстори на измислянето на подобни теми; според него популярността не бе опасна, напротив — действаше му успокояващо. Предпочете да пропътува с кола вместо със самолет четиристотинте километра от Дери до Бостън, тъй като докато пишеше последната си книга, изпадна в творческо безсилие; каза си, че докато шофира, ще размишлява върху сюжета и положително ще намери най-подходящото разрешение.

По време на конференцията участва в обсъждания, по време на които непознати му досаждаха с въпроси откъде черпи идеи за книгите си и дали някога се е случвало сам да се изплаши от написаното. Най-сетне настъпи моментът да се отправи обратно към дома си. Излезе от града по моста Тобин и пое по шосе №1. Никога не пътуваше по магистралата, когато имаше да обмисля нещо; при шофирането по магистралата изпадаше в състояние, напомнящо на сомнамбулизъм. Безсъмнено му действаше успокояващо, но не помагаше на творческия процес. Натовареното движение по крайбрежния път, при което ту удряше спирачки, ту потегляше, действаше като песъчинка, попаднала в мидата — причиняваше усилена мисловна дейност, от която понякога излизаше истински бисер.

Всъщност литературните критици едва ли биха използвали тъкмо тази дума. В един миналогодишен брой на „Искуайър“ Брадли Саймън започваше рецензията си за „Градът на кошмара“ така: „Ричард Кинъл, който пише по същия начин, по който Джефри Даръм готви, е получил нов пристъп на обилно повръщане. Поредният му бълвоч носи заглавието «Градът на кошмара»“.

Пътувайки по шосе №1, мина през Ревъри, Малдън, Евърет и Нюбърипорт; китното градче Роузуд се намираше южно от границата между Масачусетс и Ню Хампшир. Пътят минаваше през центъра, на около два километра по-нататък Кинъл зърна множество наглед евтини и безвкусни предмети, наредени на моравата пред двуетажна къща. Върху електрическа печка с цвят на авокадо беше подпряна табела с надпис: „РАЗПРОДАЖБА НА УПОТРЕБЯВАНИ ВЕЩИ“. Колите, паркирани от двете страни на шосето, създаваха задръстване, от което шофьорите, непроявяващи интерес към разпродажбите, бързаха да се измъкнат. Кинъл обаче си падаше по тези мероприятия, най-много се интересуваше от кашоните с книги, в които понякога откриваше истински находки. Премина задръстването, паркира аудито си на челно място на колоната от коли, спрели в платното по посока на Мейн и Ню Хампшир, и се върна пеша.

Десетина души обикаляха моравата пред двуетажната къща, боядисана в синьо-сиво. Вляво от циментираната алея стърчеше голям телевизор на крачета, поставени в картонени пепелници, които изобщо не предпазваха моравата. Отгоре се мъдреше табелка с надпис: „ПРЕДЛОЖИ ЦЕНА — ОЧАКВА ТЕ ПРИЯТНА ИЗНЕНАДА“. От телевизора се проточваше шнур, свързан с удължение, което се губеше в коридора на къщата. Някаква дебелана седеше на шезлонг, опънат до приемника, под сянката на рекламен чадър на „Чинциано“. От другата й страна стоеше масичка, върху която имаше кутия от пури и още една табелка с надпис, направен на ръка: „ПРОДАЖБИ САМО В БРОЙ. ЗАКУПЕНА ВЕЩ НЕ СЕ ПРИЕМА ОБРАТНО“. Телевизорът работеше, излъчваха някаква сапунена опера, на екрана красив младеж и красива девойка всеки миг щяха да се впуснат в безразсъден полов акт, без да вземат необходимите предпазни мерки. Дебеланата погледна Кинъл, сетне извърна очи към телевизора. След миг обаче отново се загледа в новодошлия и зяпна от изумление.

„Попаднах на почитателка“ — помисли си той, докато се оглеждаше за кашона с книги, който неизменно присъстваше на подобни разпродажби.

Не видя книги, но зърна картината, облегната на дъска за гладене и придържана от два пластмасови коша за пране… и дъхът му секна. В този миг разбра, че трябва да я притежава.

Приближи се с престорено нехайна походка и приклекна да разгледа платното, което беше нарисувано с акварел, и то от добър художник. Ала Кинъл не се интересуваше от техническите похвати (както бе отбелязал един критик във връзка с романите му). Интересуваше го съдържанието — търсеше възможно най-нестандартното. По отношение на този критерий картината държеше палмата на първенството. Той коленичи между пластмасовите кошове за пране, пълни с какви ли не джунджурии, и докосна стъклото, покриващо картината. Огледа се за подобни произведения на изкуството, но остана разочарован — зърна само обичайните кичозни изображения на руменобузи момченца, молитвено сключили длани и палави кученца.

Отново се загледа в акварела; вече си представяше как премества куфара си на задната седалка на аудито, за да пъхне внимателно картината в багажника.

На нея беше изобразен младеж, седнал зад волана на скъпа кола — марката не се виждаше, но със сигурност возилото беше с люк на покрива — пътуваща по залез слънце по моста Тобин. Люкът беше отворен, поради което автомобилът приличаше на странен модел с гюрук. Младежът облягаше лявата си ръка на сваленото стъкло, с дясната небрежно стискаше волана. Небето напомняше на синина от удар — сивкавожълто, прорязано от розови жилки. Правата руса коса на младежа почти закриваше ниското му чело. Той зловещо се усмихваше, измежду устните му проблясваха заострени зъби… кучешки зъби.

„Може би нарочно са наточени — помисли си Кинъл. — Може би той е канибал.“

Идеята му допадна — представи си как един канибал прекосява моста Тобин, седнал зад волана на луксозен автомобил. Знаеше, че повечето присъстващи биха си казали: „О, да, картината е тъкмо за Ричард Кинъл, вероятно ще бъде негов източник на вдъхновение, средство, чрез което той ще принуди уморения си стомах да изхвърли поредната доза бълвоч“ — но повечето от тях бяха невежи най-малко по отношение на творбите му; нещо повече — ценяха невежеството си, отнасяха се към него с необяснимата обич, която понякога хората изпитват към глупавите и зли кученца, лаещи всички минувачи и хапещи вестникарчето. Харесваше картината не защото беше автор на разкази на ужаса; пишеше разкази на ужаса, тъй като харесваше подобни произведения на изкуството. Почитателите му изпращаха подаръци — предимно картини — повечето от които той изхвърляше не защото бяха нескопосани, а заради баналността им. Читател от Омаха му изпрати керамична скулптурка на маймуна, пищяща от ужас и подаваща глава от хладилник, която той запази. Беше непохватно изработена, но оригиналното съпоставяне разпали въображението му. Акварелът притежаваше същото качество, ала въздействието му бе далеч по-силно.

Тъкмо когато посегна към него, изпитвайки неудържимо желание да го пъхне под мишница и да заяви, че го купува, зад него някой се обади:

— Не сте ли Ричард Кинъл?

Той стреснато подскочи и се обърна. Дебеланата стоеше на сантиметри от него, туловището й почти