Пътуващото зло се отправя на север

Задряма още под душа, след като изсипа шампоан върху косата си — облегнал бе гръб на стената, топлата вода обливаше гърдите му. Отново се озова в двора, в който се провеждаше разпродажбата, телевизорът, стъпил в картонените пепелници, работеше, Джуди Димънт беше на екрана. Главата й си беше на мястото, но грубият шев, направен от съдебния лекар, опасваше шията й като кошмарна огърлица.

— А сега последни новини от Нова Англия — каза тя, а Кинъл, чийто сънища винаги бяха много ярки, видя как шевовете на шията й се свиват и разпускат, докато тя говори. — Боби Хастингс изгори всичките си картини, включително и вашата, господин Кинъл… а тя е вечно ваша, както, предполагам, се досещате. Видяхте табелката с надписа, че закупени вещи не се приемат обратно. Имате късмет, че приех чека ви.

„Разбира се, че е изгорил всичките си картини — помисли си Кинъл в съня си под душа. — Не е издържал онова, което му се случва, така е написал в предсмъртното си писмо; стигнеш ли до този момент от празненството, не спираш да помислиш дали наистина искаш да го направиш. Но защо именно тази картина е оцеляла на кладата? Вложил си нещо по-особено в нея, нали, Боби Хастингс? Може би е станало съвсем случайно. От пръв поглед личи, че си бил талантлив, но талантът няма нищо общо със случващото се с това платно.“

— Някой вещи притежават способността да оцеляват — заяви Джуди Димънт от екрана на телевизора. — Връщат се, независимо от усилията ви да се отървете от тях.

Той занатиска бутоните на дистанционното устройство, за да смени каналите, но очевидно всички станции излъчваха предаването на Джуди Димънт.

— Все едно е пробил дупка в избата на вселената — каза тя. — За Боби Хастингс ми е думата. И ето какво изпълзя от там. Прекрасно е, нали?

В този момент Кинъл се подхлъзна; не падна, но се изтръгна от съня.

Отвори очи и на мига потръпна от болка — шампоанът се беше стекъл на гъсти белезникави вадички по лицето му; той поднесе шепи под душа, за да измие пяната. Наплиска се веднъж, а когато втори път протегна ръце под водата, чу нещо. Звук, напомнящ на задавено ръмжене.

„Глупости! — каза си. — Чуваш само плющенето на водата. Останалото е плод на въображението ти. На глупавото ти, прекалено развинтено въображение.“

Само че не беше.

Той спря водата.

Ръмженето продължаваше, приглушено и мощно. Идваше отвън.

Кинъл излезе от душ-кабината и както беше гол, прекоси спалнята, без да забелязва, че оставя мокра диря. Косата му, намазана с шампоан, изглеждаше така, сякаш е побеляла, докато е спал и е сънувал кошмара с участието на Джуди Димънт.

„Защо изобщо се отбих да разгледам онази разпродажба?“ — запита се, но не можа да си отговори.

Ръмженето се усили, когато той се приближи до прозореца с изглед към алеята — онази алея, виеща се нагоре по склона и блестяща през лунните летни нощи като видение от стихотворение на Алфред Нойз.

Дръпна завесата, погледна навън и внезапно осъзна, че мисли за бившата си съпруга Сали, с която беше се запознал през 1978 година на Световния конгрес на писателите на фентъзи. Сали, която сега живееше във фургон и издаваше две списания, носещи названията „Оцелели“ и „Извънземни посетители“. Докато Кинъл гледаше алеята, заглавията се сляха в съзнанието му като двойно изображение на стереоптикон.

Имаше посетител, който определено притежаваше способността да оцелява.

Мощният двигател на колата работеше на празни обороти, от двойния ауспух излизаше белезникав дим и се извиваше към нощното небе. Надписът на задницата беше съвършено четлив. Вратата откъм шофьора беше отворена… нещо повече — светлината, обливаща верандата, подсказваше, че входната врата на къщата е отворена.

„Забравих да я заключа — помисли си Кинъл и избърса шампоана от челото си, като машинално забеляза, че ръката му е станала безчувствена. — Забравих да включа и алармата… не че това щеше да попречи на този тип.“

Е, може би го е принудил да заобиколи градчето на леля Труди, което не беше малко, но в момента изобщо не го успокояваше.

Оцелели.

Заслуша се в ръмженето на двигателя, който вероятно беше поне 442 кубика, с впръскване на горивото.

Бавно се обърна, защото и краката му бяха като парализирани — гол мъж с коса, побеляла от шампоана — и най-ужасяващото му предчувствие се сбъдна. Сега картината беше окачена над леглото му. На нея се виждаше как мощният автомобил стои на алеята, а от двойният ауспух излизат облачета изгорели газове. От този ъгъл Кинъл виждаше и отворената входна врата на къщата, както и сянката на мъж, простираща се по коридора.

Оцелели.

Оцелели и извънземни посетители.

Чу тежките стъпки на някого, който се изкачваше по стълбището. Без да го види, Кинъл знаеше, че русокосият носи ботуши като на мотоциклетист. Хора, на чийто ръце е татуирано „По-добре смърт отколкото позор“, неизменно носят мотоциклетистки ботуши, също както неизменно пушат цигари „Камъл“ без филтър. Тези подробности са като неписан закон.

Ами ножа! Русокосият носи нож, остър като бръснач… всъщност оръжието повече прилича на мачете, с което с един удар можеш да отсечеш човешка глава.

И сигурно широко се усмихва, показвайки заострените си канибалски зъби.

Кинъл знаеше всичко това. В края на краищата нали е надарен с въображение — не е необходимо да му го нарисуват, за да го проумее.

— Не — прошепна и внезапно осъзна, че е гол и премръзнал. — Не, моля те, иди си.

Ала стъпките безмилостно продължаваха да се приближават, което беше съвсем естествено. Не можеш да заповядаш на подобно същество да си отиде. Няма да подейства, краят на разказа е друг.

Кинъл го чуваше как тича нагоре по стълбището. Навън мощната кола продължаваше да ръмжи под лунната светлина.

Стъпките проехтяха в коридора, износени токове потракваха по дървения под.

Кинъл с усилие се изтръгна от ужасяващата парализа и се спусна да заключи вратата на спалнята, ала се подхлъзна в локвичка от шампоана; този път падна по гръб, а онова, което видя, докато лежеше гол на студения под, бе картината над леглото му, на която Пътуващото зло стоеше пред къщата му, вратата откъм шофьора беше отворена.

Видя още, че предната дясна седалка е подгизнала от кръв.

„Свършено е с мен“ — помисли си и затвори очи.

,

Информация за текста

© 1999 Стивън Кинг

© 2002 Весела Прошкова, превод от английски

Stephen King

The Road Virus Heads North, 1999

Сканиране, разпознаване и редакция: meduza, 2008 г.

Последна редакция: NomaD, 2008 г.

Издание: Стивън Кинг. Всичко е съдбовно — 14 мистерии. ИК Плеяда, 2002