— Добре, татко — отвърна тя, макар да не бе разбрала нито дума.
Постоя пред затворената врата на банята, опитвайки да се подготви за гледката вътре.
4.
Утрото бе доста натоварено за Бевърли. Поднесе на баща си закуска — портокалов сок, бъркани яйца и препечена филийка както я разбираше Ал Марш (хлябът горещ, но в никакъв случай препечен). Барикадиран на масата зад страниците на „Дери нюз“, той излапа всичко до последната троха.
— Къде е беконът?
— Няма, татко. Изядохме го вчера.
— Изпържи ми кюфте.
— Останала е съвсем малко кайма и…
Вестникът изшумоля и слезе надолу. Синият му поглед падна върху нея като непосилен товар.
— Какво каза? — тихо запита той.
— Казах, че веднага ще го изпържа, татко.
Той я погледа още секунда. После вестникът пак се вдигна и Бевърли хукна към хладилника за каймата.
Изпържи му кюфте, като предварително размачка с всичка сила дребното късче кайма, за да изглежда по-голямо. Той го изяде, улисан в спортната страница на вестника, а Бевърли му приготви обяда — два сандвича с фъстъчено масло, голям резен от кейка, който майка й бе донесла снощи от „Фермата на Грийн“ и термос горещо кафе с много захар.
— Да кажеш на майка си, че днес искам да почисти къщата — рече той, взимайки тенекиената кутия. — На кочина е заприличало. Дявол да го вземе! По цял ден чистя мръсотия из болницата и не ми се прибира в кочина. Чу ли ме, Бевърли?
— Да, татко, ще й кажа.
Той я целуна по бузата, прегърна я грубовато и излезе. Както винаги, Бевърли изтича в стаята си да го види през прозореца как се отдалечава. Пак както винаги, усети облекчение когато той зави зад ъгъла… и ненавист към себе си за това долно чувство.
Изми чиниите, после седна да почете книжка на стъпалата към задния двор. От съседния блок дотърча Ларс Тирамениъс, развял дългата си руса коса, която сякаш сияеше със собствена мека светлина — искаше да се похвали с новото си камионче и новите драскотини по коленете си. Бевърли отдели необходимата възхита и на двете забележителности. После майка й я повика.
Оправиха леглата, измиха пода и лъснаха линолеума в кухнята. Майка й се зае с банята, за което Бевърли бе дълбоко благодарна. Елфрида Марш беше дребна женица с прошарена коса и мрачна физиономия. Бръчките по лицето й сякаш говореха, че отдавна е на тоя свят и не смята скоро да го напуска. Говореха още, че досега никак не е било лесно и в близко време не се очаква положителна промяна.
— Ще избършеш ли прозорците в хола, Беви? — запита тя когато се върна в кухнята. Беше облякла сервитьорския си костюм. — Трябва да намина в Бангор при Черил Тарънт. Снощи си счупи крака.
— Да, ще ги избърша — каза Бевърли. — Какво е станало с мисис Тарънт? Спънала ли се е?
Черил Тарънт беше една от колежките на Елфрида.
— Снощи катастрофирали с некадърния й мъж — мрачно отвърна майка й. — Бил пиян. Всяка вечер да благодариш на Бога, че баща ти не пие, Беви.
— Да, мамо — каза Бевърли. Наистина го правеше.
— Сигурно ще си загуби работата, а пък онзи никъде не го щат. — В гласа на Елфрида се вмъкнаха нотки на мрачен ужас. — Сега навярно ще ги поемат областните власти.
Това бе най-страшното според Елфрида Марш. В сравнение с него беше просто песен да загубиш дете или да узнаеш, че имаш рак. Може и да си беден; може цял живот, както казваше тя, „да свързваш двата края“. Но най-долу, по-ниско даже от уличните канавки, беше времето, когато се налага
— Като измиеш прозорците и изхвърлиш боклука, можеш да си поиграеш. Довечера баща ти е на боулинг, тъй че няма да готвиш вечеря, но искам да се прибереш по светло. Знаеш защо.
— Добре, мамо.
— Боже мой, колко бързо растеш — каза Елфрида. Позагледа се в издутините под фланелата на Бевърли. Погледът беше любящ, но безмилостен. — Чудя се какво ли ще правя като се задомиш.
— Сигурно цяла вечност ще се мотая наоколо — усмихна се Бевърли.
Майка й я прегърна набързо; целуна я с топли, сухи устни.
— Аз си знам — каза тя. — Но те обичам, Беви.
— И аз те обичам, мамо.
— Внимавай да не останат следи по стъклата — заръча Елфрида докато си взимаше чантичката и тръгваше към вратата. — Ако баща ти зърне петно, пак ще ядеш пердах.
— Ще внимавам. — Когато майка й отвори вратата, Бевърли се помъчи да придаде на гласа си небрежен тон: — Видя ли нещо странно в банята, мамо?
Леко навъсена, Елфрида извърна глава.
— Странно ли?
— Ами… снощи видях паяк. Изпълзя от мивката. Татко не ти ли каза?
— Татко ти ядоса ли се снощи, Беви?
— Не! Ъ-ъ! Казах му, че ме е страх от паяка дето изпълзя от мивката, а той рече, че в старата гимназия понякога намирали удавени плъхове в тоалетните. От каналите. Не ти ли разказа за паяка?
— Не.
— А. Нищо де, няма значение. Просто се питах дали не си го видяла.
— Никакъв паяк не видях. Де да можехме да си позволим нов линолеум за банята. — Майка й се озърна към синьото безоблачно небе. — Казват, че който убие паяк, докарва дъжд. Не си го убила, нали?
— Не — каза Бевърли. — Не го убих.
Майка й пак я огледа, стиснала устни толкова плътно, че устата й се превърна в тясна цепка.
— Сигурна ли си, че татко ти не се ядоса снощи?
—
— Беви, той докосва ли те понякога?
— Какво? — Бевърли се втренчи в майка си с дълбоко недоумение. Господи, та баща й я докосваше
— Няма нищо — отсече Елфрида. — Да не забравиш боклука. А пък само да има петна по прозорците, ще си изпатиш
— Няма
(
да забравя.
— И да се прибереш по светло.
— Непременно.
(
(
Елфрида излезе. Бевърли пак изтича в стаята си и я проследи как изчезва зад ъгъла. Когато се увери, че майка й е на път към автобусната спирка, тя взе изпод кухненската мивка кофа, препарат за миене на стъкла и няколко парцала. Мина в хола и се зае с прозорците. Апартаментът изглеждаше странно тих. Бевърли трепваше при всяко пращене на пода или далечно затръшване на врата. Когато в горния апартамент избуча тоалетната, тя едва не изпищя.
И през цялото време се озърташе към затворената врата на банята.
Най-сетне тръгна натам, отвори я и надникна вътре. След чистенето тази сутрин повечето разляна кръв под мивката бе изчезнала. Порцелановият ръб също беше чист. Но вътре в самата мивка все още имаше
