То

6.

Преброиха парите и откриха, че разполагат с четиридесет цента — тъкмо колкото за два големи сиропа с фруктов сладолед от дрогерията. Тъй като старият мистър Кийн беше мърморко и не разрешаваше на деца под дванайсет години да консумират на място (твърдеше, че флиперите в дъното на салона могат да ги покварят), те си взеха сладоледите в две грамадни кутии от импрегниран картон, отнесоха ги в Баси парк и се настаниха на тревата. Сладоледът на Еди беше с ягоди, на Бен — с кафе. Бевърли седеше между двете момчета със сламка в ръка и опитваше като пчеличка ту от единия, ту от другия. Отново й ставаше добре — за пръв път откакто снощи мивката бе избълвала кървавия фонтан. Беше изнемощяла физически и душевно, но се чувствуваше спокойна, умиротворена. Поне засега.

— Просто не разбирам какво му стана на Брадли — каза накрая Еди с неловък, извинителен тон. — Никога не е бил такъв.

— Ти ме защити — каза Бевърли и изведнъж целуна Бен по бузата. — Благодаря ти.

Бен пламна отново.

— Ти играеше честно — измънка той и устремно излапа половината сладолед на три чудовищни глътки. Последва оригване, мощно като изстрел на ловна пушка.

— От коя дупка беше, мой човек? — запита Еди и Бевърли безпомощно се разсмя, стискайки корема си с две ръце.

— Недейте — изкиска се тя. — Коремът ме боли. Моля ви се, недейте вече.

Бен се усмихваше. Тази вечер, преди да заспи, щеше да преживява отново и отново мига на нейната целувка.

— Сега наистина ли си добре? — запита той.

Тя кимна.

— Не беше заради него. Всъщност даже не заради онова, дето го каза за мама. Просто снощи стана нещо. — Тя се поколеба, прехвърляйки поглед от Бен към Еди и обратно. — Аз… аз трябва да кажа на някого. Или да покажа. Или… не знам. Мисля, че плаках, защото се боя, че ми хлопа дъската.

— На кой му хлопа дъската? — раздаде се нов глас.

Беше Станли Юрис. Както винаги, изглеждаше дребничък, строен и свръхестествено чист — прекалено чист за хлапе, току-що навършило единайсет. С бялата риза, спретнато затъкната от всички страни в идеално изпраните джинси, грижливо заресаната коса и безукорно чистите кецове, той приличаше на най- малкия възрастен в света. После се усмихна и илюзията изчезна.

Тя вече няма да каже онова, което се канеше да сподели, помисли Еди, защото той не беше с нас, когато Брадли нарече майка й с лошата дума.

Но след кратко колебание Бевърли започна да разказва. Защото Станли беше някак по-различен от Брадли — беше по-_реален_ от него.

Станли е един от нас, помисли Бевърли и се запита защо ли от това ръцете й изведнъж настръхнаха. Не им правя услуга с този разказ. Нито на тях, нито на себе си.

Ала беше късно. Тя вече говореше. Стан седна до тях и лицето му беше спокойно, замислено. Еди му предложи остатъка от ягодовия сладолед, но той само тръсна глава без да откъсва поглед от лицето на Бевърли. И трите момчета мълчаха.

Тя им разказа как бе чула гласовете. Как познала гласа на Рони Гроган. Знаела, че Рони е мъртва, но въпреки всичко чула нейния глас. Разказа им как бликнала кръвта и как баща й не видял нищо снощи, а майка й — тази сутрин.

Когато свърши, тя огледа лицата им едно по едно, изплашена предварително от онова, което би могла да види по тях… ала не срещна нито капчица съмнение. Ужас — да, но не и съмнение.

След дълго мълчание Бен каза:

— Хайде да видим.

7.

Влязоха през задната врата, не само защото ключът на Бевърли беше за нея, но й защото тя предупреди, че баща й ще я убие, ако мисис Болтън я види да влиза в апартамента с три момчета в отсъствие на родителите си.

— Защо? — попита Еди.

— Няма да разбереш, тъпчо — рече Стан. — Тихо сега.

Еди се накани да отговори, зърна бледото, напрегнато лице на Стан и реши, че ще е по-добре да си затваря човката.

Вратата водеше към кухнята, изпълнена с лятна тишина и ярко следобедно слънце. Чиниите от закуска искряха на сушката. Четиримата стояха на плътна групичка до кухненската маса и когато горе се затръшна врата, всички подскочиха, после нервно се разсмяха.

— Къде е? — пошепна Бен.

Усещайки как сърцето й блъска в слепоочията, Бевърли ги поведе по коридорчето. От една страна беше спалнята на родителите й, от другата — затворената врата на банята. Отвори я, бързо прекрачи вътре и щракна лампата. После пак отстъпи между Бен и Еди. Кръвта бе засъхнала на кафяви петна по огледалото, мивката и тапетите. Бевърли се втренчи в кръвта, защото изведнъж й бе станало по-лесно да гледа натам, отколкото към лицата на момчетата.

С тихичък, почти непознат за самата нея глас, тя запита:

— Виждате ли? Вижда ли някой? Има ли кръв?

Бен прекрачи напред и тя отново забеляза колко невероятно леко стъпва дебелото момче. Той докосна едно от кървавите петна; после второ; после дълга струйка по огледалото. Гласът му прозвуча глухо и уверено:

— Тук. Тук. Тук.

— Божичко! — тихо и боязливо промълви Стан. — Все едно, че някой е клал прасе.

— И всичко това е изхвръкнало от мивката? — запита Еди.

От вида на кръвта му призляваше. Почваше да се задъхва. Той се вкопчи в инхалатора.

Бевърли се силеше да удържи напиращите сълзи. Не искаше да плаче; боеше се, че ако заплаче, ще я сметнат за най-обикновено момиче и ще престанат да й обръщат внимание. Но се наложи да подири опора в дръжката на вратата, докато през тялото й прелиташе ужасяващо мощната вълна на облекчението. До този момент не бе осъзнавала колко е уверена, че полудява, бълнува или нещо подобно.

— А вашите не са я видели — учудено промърмори Бен. Той докосна една от засъхналите пръски по мивката, после отдръпна ръка и я избърса отзад в ризата си. — Леле Божке, леле Божичко.

— Не знам как ще влизам вече тук — каза Бевърли. — Да се къпя, да си мия зъбите и да… нали разбирате.

— Добре де, що не вземем да почистим? — внезапно запита Станли.

Бевърли се завъртя към него.

— Да почистим ли?

— Точно така. С тапетите може да не се справим съвсем — много са овехтели, знаеш — но другото ще почистим. Имаш ли парцали?

— Под кухненската мивка. Но ако ги изхвърлим, мама ще се чуди къде са.

— Имам петдесет цента — спокойно изрече Стан, без да откъсва поглед от кървавите пръски над мивката. — Ще почистим колкото се може по-добре, после ще отнесем парцалите в автоматичната пералня, дето я видяхме на идване. Ще ги изперем, ще ги изсушим и ще си бъдат под мивката преди да се приберат вашите.

— Мама казва, че кръвта не се изпира — възрази Еди. — Попивала или нещо подобно.

Бен се изкиска истерично.

— Няма значение дали ще се изперат — каза той. — Те не виждат петната.

Никой не запита кои са „те“.