То

евтин филм на ужасите. Тайнственият посетител можеше да е всеки друг, но не и Стан Юрис, който едва бе израсъл до метър и седемдесет.

Силуетът отново пристъпи напред и сега лъчите на най-близката лампа стигнаха до кръста му. Беше без колан.

Изведнъж Майк разбра. Разбра още преди сянката да заговори.

— Я, ами че туй било негрото — изрече силуетът. — Още ли замеряш народа с камъни, негро? Искаш ли да чуеш кой ти отрови скапаното псе?

Фигурата прекрачи напред. Светлината огря лицето на Хенри Бауърс. Затлъстяло лице със сбръчкана, нездраво белезникава кожа; провисналите бузи бяха обрасли с остра, прошарена четина. Три дълбоки вълнисти бръчки прорязваха челото над рошавите вежди. Други две сякаш затваряха в скоби дебелите месести устни. Малките злобни очи тънеха дълбоко в торбички от тъмна, подпухнала плът — кръвясали очи, в които не проблесваше и искрица разум. Това бе лице на човек, тласнат към преждевременна старост; изглеждаше двойно по-стар от своите тридесет и девет години. Но в същото време беше лице на дванайсетгодишно момче. По дрехите му се зеленееха петна от храсталака, където бе лежал цял ден.

— Шо не рекнеш едно здрасти бе, негро? — запита Хенри.

— Здравей, Хенри — каза Майк.

Мина му смътната мисъл, че от два дни не е слушал радио и даже е пренебрегнал най-свещения ритуал — четенето на вестници. Прекалено много неща му се струпаха. Прекалено беше зает.

И всичко си оставаше за негова сметка.

Хенри излезе от коридора между отдела за възрастни и детската читалня. Спря и се втренчи в Майк със свинските си очички. Устните му се обтегнаха в зловеща усмивка, разкривайки чудовищно прогнили зъби, каквито се срещат само в най-затънтените кътчета на Мейн.

— Гласове — каза той. — Чуваш ли гласове, негро?

— Какви гласове, Хенри?

Майк събра ръце зад гърба си като декламиращ ученик и прехвърли ножа от лявата в дясната. Старинният часовник, подарен на библиотеката от Хорст Мюлер през 1923 година, тържествено отронваше секунда след секунда в мрачното езеро на безмълвието.

— От луната — каза Хенри. После бръкна в джоба си. — Идваха от луната. Много гласове. — Той помълча, леко се навъси и тръсна глава. — Много, ама всъщност е само един. Гласът на То.

— Ти видя ли го, Хенри?

— Ми да — потвърди Хенри. — Франкенщайн. Откъсна главата на Виктор. Сигурно и вие сте чули. Изпращя като грамаден цип. После То погна Бълвоча. Бълвоча се сби с него.

— Тъй ли?

— Ми да. Затуй можах да избягам.

— Зарязал си го да мре.

— Да не си посмял да говориш тъй! — По бузите на Хенри плъзнаха тъмночервени петна. Той направи още две крачки напред. Майк имаше чувството, че лудият става все по- млад с отдалечаването от пъпната връв между библиотеката и детската читалня. Виждаше по лицето му някогашната позната злоба, ала сега можеше да различи и още нещо: детето, отгледано от смахнатия Бъч Бауърс в една чудесна ферма, която година след година е затъвала в разорение и пустош. — Да не си посмял да говориш тъй! То щеше и мен да убие.

— Нас не можа да убие.

В очите на Хенри припламна жестоко веселие.

— Засега. Обаче ще ви очисти. Стига да не ви очистя аз по-напред.

Той измъкна ръка от джоба си. Държеше тънък двайсетсантиметров инструмент с инкрустации от фалшива слонова кост. От дръжката изхвръкнаха петнадесет сантиметра остра стомана. Той подхвърли на длан автоматичния нож, после леко ускори крачка и се отправи към бюрото.

— Гледай какво си намерих — каза Хенри. — Знаех къде да потърся. — Възпаленият му клепач се присви в похотливо намигане. — Онзи от луната ми каза. — Хенри пак оголи прогнилите си зъби. — Днеска се крих. И вчера. Тая вечер излязох на стоп. Дъртак. Теглих му един тупаник. Май че умря. Зарязах колата край Нюпорт. Тръгнах пеш. Малко преди Дери пак чух онзи глас. Надникнах в дренажа. Там бяха тия дрехи. И ножът. Старият ми нож.

— Забравяш нещо, Хенри.

Хенри се ухили и мълчаливо поклати глава.

— Ние избягахме и ти също избяга. Щом То иска да се докопа до нас, значи търси и тебе.

— Не.

— Мисля, че да. Може да сте му свършили работа с тъпите си чутури, обаче То не признава минали заслуги, нали? То уби двамата ти приятели, а ти избяга докато Бълвоча се биеше с него. Но сега пак си тук. Мисля, че То включва и тебе в списъка на недовършените дела, Хенри. Наистина мисля така.

— Не!

— Може би ще видиш Франкенщайн. Или върколака. Вампира. Мумията. Клоуна. Или Хенри! Може би ще видиш как изглежда наистина. Ние видяхме. Искаш ли да ти разкажа? Искаш ли да…

— Млъквай! — изрева Хенри и се хвърли напред.

Майк отскочи настрани и му подложи крак. Хенри рухна на пода и се плъзна по изтърканата мозайка като хокейна шайба. Главата му срещна единия крак на масата, край която тази вечер Неудачниците бяха споделяли спомените си. За миг остана да лежи зашеметен и пръстите му отпуснаха оръжието.

Майк се метна нататък, метна се към ножа. В този момент би могъл да довърши Хенри; имаше време да забие в шията на врага подаръка от майчината си църква с надписа ИСУС СПАСЯВА, а сетне да позвъни на полицията. Щеше да има разследване и разни неприятни формалности, но не чак толкова много — в Дери подобни безумни жестокости бяха част от нормалния живот.

Спря го внезапната мисъл — дошла прекалено светкавично, за да бъде случайна — че ако убиеше Хенри, делото на То щеше да укрепне също толкова, колкото и ако Хенри убиеше него. И още нещо; другото изражение, което бе открил в лицето на Хенри — умореното, объркано изражение на изтормозено дете, тласнато по пътя на злото в името на някаква незнайна цел. Хенри бе израснал в отровната среда на лудия Бъч Бауърс; навярно бе станал жертва на То още преди и да подозира за неговото съществуване.

Затова вместо да забие ножа за книги в неподвижната шия на Хенри, Майк падна на колене и посегна към неговото оръжие. То помръдна в ръката му — сякаш по своя собствена воля — и пръстите му стиснаха острието. Отначало не усети болка; само видя как кървава струя бликва от трите пръста на дясната му ръка и облива наранената длан.

Дръпна се. Хенри се превъртя и пак сграбчи ножа. Майк се надигна на колене и двамата кръстосаха погледи. Кървяха — Майк от ръката, Хенри от носа. Лудият тръсна глава и в мрака се разлетяха тъмни капки.

— Мислехте се за много умни! — дрезгаво кресна той. — Скапани женчовци бяхте и нищо повече! В честен бой щяхме да ви смажем!

— Остави ножа, Хенри — тихо каза Майк. — Ще повикам полицията. Ще дойдат и ще те върнат в „Джунипър хил“. Ще напуснеш Дери. Ще бъдеш на сигурно място.

Хенри искаше да отговори, но не намери думи. Не можеше да каже на омразната черна маймуна, че няма сигурно място — нито в „Джунипър хил“, нито в Лос Анджилис, нито в тропическите лесове на Тимбукту. Рано или късно щеше да изгрее луната, леденостудена и бяла като кост, рано или късно щяха да прозвучат гласовете и луната щеше да се превърне в лицето на То, щеше да бъбри, да се киска, да заповядва. Той преглътна гъста смес от сополи и кръв.

— Не се биехте честно!

— Ами ти? — запита Майк.

— Мръсно, въшливо, черно, катраносано, маймунско, скапано негро! — изрева Хенри и пак се втурна към него.

Майк с лекота отскочи от сляпата, тромава атака, но изведнъж загуби равновесие и се просна по гръб. Хенри пак се блъсна в масата, отлетя назад, завъртя се и впи пръсти в рамото на негъра. Майк замахна с