То

Пляс! Коравата мазолеста ръка описа нова орбита. Бевърли изкрещя от болка и страх. Ужасяваше се от странното му изражение, от това, че не я поглеждаше. Нещо му ставаше. Напоследък беше вечно сърдит… Ами ако се канеше да я убие? Ами ако

(о престани Бевърли той е твой БАЩА а БАЩИТЕ не убиват ДЪЩЕРИТЕ си)

престанеше да се владее? Ако…

— Какво си им позволила да правят с теб?

— Татко? Какво…

Нямаше представа за какво я пита.

— Сваляй гащите.

Объркването й растеше. Всичките му думи изглеждаха мъгляви, несвързани. От опитите да ги разбере й прилошаваше… повдигаше й се.

— Какво… защо…?

Ръката му се надигна; тя неволно отскочи.

— Сваляй гащите, Беви. Искам да видя дали си непокътната.

В главата й изникна ново видение, по-безумно от всички останали: видя се как сваля джинсите и заедно с тях единият крак се откъсва от тялото й. Опитва се да подскача из хола на куц крак, а татко й я гони с каиша и крещи: „Знаех, че не си непокътната! Знаех си! Знаех си!“

— Татко, не разбирам какво…

Ръката му пак се стрелна напред, този път не за да удря, а за да стиска. Пръстите се впиха в рамото й с чудовищна сила. Тя изпищя. Той я дръпна нагоре и Бевърли за пръв път го погледна в очите. Видяното я накара да изпищи отново. Беше… нищо. Баща й бе изчезнал. И Бевърли внезапно осъзна, че е затворена в апартамента насаме с То — насаме с То в този сънен августовски ден. Не усещаше тежкото чувство за мощ и безпределно зло, което бе изпитала преди седмица и половина в къщата на Нийбълт стрийт — сега То някак се разреждаше в човешката същност на баща й — но все пак То бе тук и нападаше чрез него.

Той я тласна настрани. Бевърли блъсна с колене холната масичка, преметна се през нея и с вик падна на пода. Значи така става, помисли тя. Ще кажа на Бил, за да знае. То е навсякъде в Дери. И просто… просто запълва празнините, това е.

Претъркаля се. Баща й пристъпваше към нея. Тя запълзя заднешком, а косата провисваше пред очите й.

— Знам, че си ходила долу — изрече той. — Казаха ми. Не повярвах. Не вярвах, че моята Беви ще скитосва с тайфа момчетии. Обаче тая сутрин видях с очите си. Моята Беви с тайфа момчетии. И дванайсет още нямаш, а пък скитосваш с тайфа момчетии! — Последните думи сякаш го тласнаха в нов изблик на гняв; яростта трептеше в мършавото му тяло като електрическо напрежение. — И дванайсет още нямаш! — изкрещя той и стовари върху бедрото й жесток ритник. Тя проплака. Челюстите му се впиваха в този нов факт или в собствената му представа за истина със сляпа алчност, както гладно псе ръфа парче месо. — И дванайсет още нямаш! И дванайсет още нямаш! И дванайсет още НЯМАШ!

Замахна с крак. Бевърли се отметна. Бяха се озовали в кухнята. Кракът му улучи шкафчето под печката и тенджерите вътре издрънчаха.

— Не бягай от мен, Беви — каза той. — Недей да го правиш, че по-лошо ще стане. Повярвай ми сега. Повярвай на татко си. Сериозно е. Да скитосваш с момчета, да им разрешаваш да ти правят Бог знае какво — а пък още нямаш дванайсет — това е много сериозно, Господ ми е свидетел. — Той я сграбчи за раменете и с рязко дръпване я вдигна на крака. — Ти си хубаво момиче. Сума ти народ само гледа да изчука някое хубаво момиче. Сума ти момичета са навити да ги изчукат. Била ли си им уличница на ония момчета, Беви?

Най-сетне тя разбра какво е вмъкнало То в главата му… но дълбоко в душата си разбираше, че мисълта навярно е съществувала отдавна; То просто си бе послужило с тази мисъл като с инструмент, който лежи и чака някой да го поеме.

— Не, татко. Не, татко…

— Видях те да пушиш! — изрева той.

Този път дланта му удари толкова жестоко, че тя се люшна като пияна и грохна по гръб върху кухненската маса, едва усещайки острата болка в гръбнака. Солницата и пиперницата полетяха на пода. Пиперницата се строши. Пред очите на Бевърли разцъфваха и чезнеха черни цветя. Звуците ставаха плътни и глухи. Видя лицето му. Нещо странно в лицето му. Той гледаше гърдите й. Изведнъж тя осъзна, че блузата й е изхвръкнала от джинсите, че няколко копчета са се откъснали, а отдолу не носи сутиен… засега имаше само един, слагаше го от време на време за да свиква. С нов отскок мислите й се стрелнаха към онзи момент в къщата на Нийбълт стрийт, когато бе взела тениската на Бил. Тогава бе усетила как предизвикателно стърчат гърдите й под тънкия памучен плат, но срамежливите, престорено небрежни погледи на момчетата не я смущаваха; изглеждаха напълно естествени. А погледът на Бил изглеждаше повече от естествен — струваше й се топъл и желан, макар и изпълнен с някаква дълбока заплаха.

Към ужаса започваше да се примесва чувството за вина. Дали пък баща й не беше прав? Не й ли идваха

(била си им уличница)

мисли? Лоши мисли. Мисли за онова, непознатото, за което говореше той.

Не е същото! Не е същото като този негов

(била си уличница)

поглед сега! Не е същото!

Тя се изправи и затъкна блузата си в джинсите.

— Беви?

— Татко, ние просто играем. Нищо повече. Играем. Ние… ние не правим нищо такова… нищо лошо. Ние…

— Видях те да пушиш — повтори баща й, пристъпвайки към нея. Погледът му се плъзна по гърдите й, по тънките, почти момчешки бедра. Изведнъж той затананика с писклив, хлапашки глас, от който я обзе още по-дълбок ужас: — Щом момиче дъвче дъвка, значи пуши! Щом момиче пуши, значи пие! А щом момиче пие, всички знаят какво прави такова момиче!

— НИЩО НЕ СЪМ ПРАВИЛА! — изкрещя тя, докато ръцете му слизаха към раменете й. Сега не щипеха, не удряха. Само докосваха нежно. И кой знае защо, тъкмо това беше най- страшно.

— Бевърли — изрече той с непоклатимата, безумна логика на маниак, — видях те с момчета. Обясни ми сега какво може да прави едно момиче с момчетата в храсталака, ако не е онуй, дето се прави по гръб?

— Остави ме! — извика тя. Гневът изригна от дълбини, за които не бе и подозирала. Яростта пламтеше в главата й със синьо-жълтеникав огън. Вече не можеше да мисли нормално. Спомни си колко пъти я е плашил; колко пъти я е карал да се срамува; колко пъти й е причинявал болка. — Просто ме остави на мира!

— Недей да говориш така на татко си — изумено промърмори той.

 — Не съм правила онова, за което говориш! Никога!

— Може. Може и да не си. Сега ще те проверя. Знам как. Свали си гащите.

— Не!

Очите му се разшириха, разкривайки жълтата роговица около небесносините ириси.

— Какво рече?

— Рекох не. — Тя впи поглед в него и може би той различи пламъка на гнева, жарката стихия на бунта. — Кой ти каза?

— Беви…

— Кой ти каза, че играем там? Не беше ли непознат? Не беше ли облечен в оранжево и сребристо? Не носеше ли ръкавици? Не приличаше ли на клоун, дори и да не е бил клоун? Как се казваше?

— Беви, престани да…

— Не, ти престани — натърти тя.

Той отново замахна и този път ръката му бе свита в юмрук, готов да троши кости. Бевърли приклекна.