То

— Ела да се разходиш с нас, Майк — предложи Бевърли.

— Не, трябва да заключа. И да запиша това-онова… да включа тая среща в летописите, ако предпочитате. Няма много да се бавя. Вървете.

Мълчаливо тръгнаха към изхода. Бил и Бевърли вървяха заедно, след тях крачеха Еди, Ричи и Бен. Бил отвори вратата пред Бевърли и тя тихо благодари. Докато излизаха на гранитните стъпала, Бил помисли, че тя изглежда поразително млада и уязвима… С отчаяние разбра, че навярно отново се влюбва в нея. Помъчи се да мисли за Одра, но Одра оставаше някъде далече. Сигурно спеше в дома им във Флит, където вече изгряваше слънцето и млекарят започваше сутрешната обиколка.

Над Дери отново се струпваха облаци и по пустите улици лазеха гъсти приземни мъгли. В далечината унило се тъмнееше високият викториански силует на хотел „Градски дом“. И онова, което обикаляше из „Градски дом“, крачеше в самота, помисли Бил. Едва удържа смеха си. Стъпките им кънтяха оглушително. Пръстите на Бевърли докоснаха ръката му и Бил с радост ги стисна.

— Започна преди да бяхме готови — каза тя.

— Д-дали и-ххи-зобщо щяхме да б-бъдем г-готови?

— Ти щеше да бъдеш, Шеф Бил.

Докосването на нейната ръка изведнъж бе станало вълшебно и необходимо. Той се запита какво ли би било да докосне гърдите й за втори път през живота си — и подозираше, че още тази нощ ще узнае отговора. Сега щяха да са по-тежки, по-зрели… и дланта му щеше да открие косъмчета, когато се плъзнеше по издутината на венериния хълм. Той помисли: Обичах те, Бевърли… и те обичам. Бен те обичаше… и те обича. Обичахме те тогава… и те обичаме сега. Трябва да те обичаме, защото вече се започна. И няма път назад.

Той се озърна през рамо и видя библиотеката. Ричи и Еди стояха на най-горното стъпало; Бен беше застанал в подножието на стълбата и гледаше подир тях. Стоеше прегърбен, с ръце в джобовете и през трептящите воали на ниската мъгла изглеждаше тъй, сякаш отново бе станал единайсетгодишен. Ако можеше да го достигне с мисъл, Бил би му казал: Няма значение, Бен. Важна е обичта, копнежът… вечното желание, а не времето. Може би това е единственото, което успяваме да отнесем, когато литваме от синевата към мрака. Слаба утеха, би казал някой, но по-добре слаба утеха, отколкото никаква.

— Баща ми знаеше — изведнъж каза Бевърли. — Един ден се прибрах у дома от Пущинака и той просто знаеше. Казвала ли съм ти някога какво говореше, когато беше ядосан?

— Какво?

— „Тревожа се за теб, Беви.“ Това казваше. „Много се тревожа.“ — Тя се разсмя и в същото време потрепера. — Мисля, че искаше да ми причини болка, Бил. Тоест… и преди ми бе причинявал болка, но онзи последен път беше другояче. Той беше… в много отношения беше странен мъж. Обичах го. Много го обичах, но…

Тя го погледна, очаквайки може би той да довърши вместо нея. Бил мълчеше; трябваше да го изговори сама рано или късно. Лъжите и самозаблужденията се бяха превърнали в баласт, в излишен лукс, който сега не можеха да си позволят.

— Но и го мразех — каза тя и в една дълга секунда пръстите й стиснаха отчаяно ръката на Бил. — Никога до днес не съм изричала това. Мислех си, че Бог ще ме убие, ако го кажа на глас.

— Повтори го тогава.

— Не, аз…

— Не се бой. Ще боли, но може би прекалено дълго е стояло в душата ти. Кажи го.

— Мразех татко — каза тя и безсилно се разрида. — Мразех го, страхувах се от него, мразех го, никога не бях толкова добро момиче, колкото искаше и го мразех, да, мразех го, но и го обичах.

Той спря и я прегърна. Ръцете й безнадеждно се вкопчиха в него. Сълзите й се стичаха по шията му. Бил усещаше с потресаваща яснота нейното гъвкаво, зряло тяло. Лекичко се отдръпна, за да не я докосва с ерекцията си… но Бевърли отново се притисна към него.

— Цяла сутрин бяхме играли долу на гоненица или нещо подобно — каза тя. — На нещо безобидно. Даже не бяхме споменали нито дума за То, поне до пладне… обаче всеки ден идваше момент, когато отваряхме дума за това. Помниш ли?

— Да — каза той. — Идваше м-м-момент. Помня.

— Беше облачно… горещо. Играхме почти цяла сутрин. Прибрах се към единайсет и половина. Мислех да си пусна един душ, после да хапна сандвич и чиния супа. А после пак да играем. Нашите трябваше да са на работа. Само че той беше там. Беше у дома. Той

2.

Долна главна улица / 11:30 ч.

я запокити през цялата стая още преди да бе прекрачила прага. Тя изпищя от смайване и веднага млъкна, когато се блъсна в стената с такава сила, че рамото й изтръпна. Рухна върху вехтото канапе и трескаво завъртя глава. Вратата към коридора се затръшна. Баща й бе чакал зад нея.

— Тревожа се за теб, Беви — каза той. — Понякога много се тревожа. Знаеш това. Казвам ти го, нали? И още как!

— Татко, какво…

Той бавно закрачи към нея през хола и лицето му беше угрижено, печално, убийствено. Тя не искаше да вижда убийственото, но то беше там като безжизнен блясък на мръсотия по застояла вода. Хапеше замислено кокалчетата на дясната си ръка. Беше облечен с тютюневия работен костюм и когато бевърли сведе очи, забеляза, че дебелите подметки на обувките му оставят следи по маминия килим. После ще трябва да пусна прахосмукачката, объркано помисли тя. Да изчистя всичко. Ако изобщо съм в състояние да чистя. Ако той…

Беше кал. Черна кал. В ума й стремглаво изскочи тревожна мисъл. Беше играла в Пущинака с Бил, Ричи, Еди и другите. Калта по обувките на татко беше черна, лепкава — също такава имаше долу, в мочурището сред Пущинака, където стърчеше призрачен белезникав гъсталак от ония растения, които Ричи наричаше „бамбук“. Когато подухваше вятър, стъблата се търкаха едно в друго и трополяха глухо като далечни туземски барабани и нима баща й бе слизал в Пущинака? Нима баща й…

ПЛЯААС!

Ръката му се стрелна като ракета в широка орбита и я зашлеви по лицето. Главата й изкънтя от удара в стената. Той пъхна палци под колана си и я огледа с убийствено, някак отвлечено любопитство. Тя усети как под лявото ъгълче на долната й устна плъзва струйка топла кръв.

— Пред очите ми си израсла — каза той и Бевърли очакваше да добави още нещо, но засега това сякаш бе всичко.

— Татко, за какво говориш? — запита тя с тих, треперещ глас.

— Ако ме излъжеш, ще те пребия до смърт, Беви.

Тя осъзна с ужас, че баща й не я гледа; гледаше над нея, към стената зад канапето, където висеше старата гравюра на Къриър и Айвис. В нов безумен завой съзнанието й се стрелна към времето, когато беше четиригодишна и седеше във ваната със синьото пластмасово корабче и детския сапун „Попай“; огромен, безкрайно любим, облечен в сиви панталони на диагонални райета и мрежеста тениска, баща й стоеше до нея с чаша оранжада в едната ръка, с другата й сапунисваше гръбчето и говореше: „Дай да видим тия ушички, Беви; знаеш ли, че на мама й трябват картофчета за вечеря?“ И тя чу собствения си детски смях, видя се как вдига очи към леко брадясалото му лице, което в онзи миг й се струваше вечно.

— Аз… аз няма да те лъжа, татко — каза тя. — Какво е станало?

Нахлулите в очите й сълзи разкъсваха образа му на парчета.

— Ходила ли си в Пущинака с момчешка тайфа?

Сърцето й замря; погледът й отново се прикова към калните обувки. Черна, лепкава кал. Ако нагазиш в нея, може да ти засмуче обувката или гуменката… а Ричи и Бил бяха убедени, че по-навътре има истинско тресавище.

— Играя там поняк…