То

— Какво да правим, ако То се появи? — запита Ричи. — Да си закрием носовете и очите, да се превъртим три пъти и да мислим за хубави неща? Да му хвърлим в лицето някакво вълшебно прахче? Да пеем стари песни на Елвис Пресли? Или какво?

Майк поклати глава.

— Ако можех да ви дам съвет, изобщо нямаше да срещнем проблеми, нали така? Знам само, че има някаква друга сила — или поне я имаше, докато бяхме хлапета — която искаше да оцелеем и да свършим работата. Може би все още я има. — Той уморено сви рамене. — Преди срещата тази вечер си мислех, че двама-трима от вас няма да дойдат. Че ще са изчезнали или мъртви. И като ви видях всички, надеждата ми възкръсна.

Ричи погледна часовника си.

— Един и петнайсет. Колко бързо лети времето, когато се забавляваш, нали, Камара?

— Бибип, Ричи — отвърна Бен и се усмихна измъчено.

— Искаш ли да повървим пеш до „Гъ-гъ-градски дом“, Бевърли? — запита Бил.

— Добре — каза тя и наметна мантото си.

Сега библиотеката изглеждаше невероятно безмълвна, сенчеста, страшна. Бил усети как последните два дни изведнъж се струпват върху плещите му като непосилен товар. Би го изтърпял, ако беше само умора, но имаше и още нещо — чувството, че откача, сънува, вижда параноични фантазии. Имаше чувството, че го дебнат. Може би изобщо не съм тук, помисли той. Може би съм в лудницата на доктор Сюърд край порутената резиденция на граф Дракула, а в дъното на коридора е Рънфилд — той с неговите мухи, аз с моите чудовища — и двамата твърдо вярваме, че веселбата продължава, затова сме се пременили, само че не със смокинги, а с усмирителни ризи.

— Ами ти, Р-р-ричи?

Ричи поклати глава.

— Аз ще се прибера в хотела с Камарата и Каспбрак. Нали, момчета?

— Дадено — каза Бен. Той хвърли поглед към Бевърли, която стоеше до Бил, и в гърдите му се впи почти забравена болка. Някакъв нов спомен потрепна в съзнанието му, почти бе готов да изплува, но сетне потъна отново.

— Ами ти, М-м-майк? — запита Бил. — Ще се поразходиш ли с н-н-нас?

Майк тръсна глава.

— Трябва да…

В този миг болезнено острият писък на Бевърли раздра тишината. Високият свод подхвана крясъка и ехото заплющя над главите им като смях на кръжащи демони.

Бил се завъртя към нея; Ричи изтърва спортното си сако, както го надигаше от облегалката на стола; раздаде се трясък на строшено стъкло — Еди неволно бе помел с ръка празното шише от джин.

Пребледняла като първокачествена хартия, Бевърли бавно отстъпваше от тях с протегнати ръце. Очите й бяха готови да изхвръкнат от възпалените клепачи.

— Ръцете ми! — изкрещя тя. — Ръцете ми!

— Какво… — започна Бил, после видя как кръвта се стича по треперещите й пръсти. Закрачи към нея и изведнъж усети пареща болка в собствените си длани. Не беше остра; по-скоро напомняше болката, която се вестява от време на време в отдавна зараснала рана.

Старите белези, които се бяха появили върху дланите му в Англия, сега кървяха широко разтворени. Озърна се настрани и видя Еди Каспбрак да гледа ръцете си като втрещен. От неговите длани също течеше кръв. Както и от дланите на Майк. На Ричи. На Бен.

— Сега окончателно сме вътре, нали? — запита Бевърли. Плачеше. Риданията също се засилваха в безмълвната пуста библиотека; сякаш самата сграда плачеше заедно с нея. Бил помисли, че ако слуша по- дълго този звук, навярно ще полудее. — Бог да ни е на помощ, сега окончателно сме вътре.

Бевърли изхлипа и от едната й ноздра протече сопол. Тя го избърса с разтреперана ръка и по пода се заръсиха нови кървави капки.

— Бъ-ххъ-ързо! — възкликна Бил и сграбчи ръката на Еди.

— Какво…

 — Бързо!

Той протегна другата си ръка и след миг Бевърли я хвана. Продължаваше да плаче.

— Да — каза Майк. Изглеждаше замаян като от упойка. — Да, така трябва, нали? Всичко започва отначало, нали, Бил? Всичко започва отначало.

— Д-д-да, ми-ххи-исля, ч-че…

Майк се хвана за Еди, а Ричи стисна другата ръка на Бевърли. Няколко секунди Бен ги гледа изумено, после като насън вдигна кървавите си длани и пристъпи между Майк и Ричи. Стисна ръцете им. Кръгът се затвори.

(Ах Чюд това е ритуалът Чюд и Костенурката не може да ни помогне)

Бил се помъчи да изкрещи, ала от гърлото му не излетя нито звук. Видя как Еди килна глава назад и жилите по шията му се изпънаха. Бедрата на Бевърли двукратно се разтърсиха, сякаш я пронизваше оргазъм, кратък и оглушителен като пистолетен изстрел. Устата на Майк се кривеше нелепо, сякаш опитваше да се смее и да плаче едновременно. Сред библиотечната тишина затрещяха врати и грохотът се търкулна по коридорите като грамадна топка за боулинг. В читалнята за периодика безплътен ураган завъртя купища списания. В кабинета на Керъл Данър пишещата машина IBM оживя с тихо бръмчене и започна да трака:

троши

стоборастрясък

сухипаккрещичесрещнал

духтрошистоборастрясъксухипак

Печатащата глава се заклещи. Претоварената машина изцвърча, нададе глух електронен вопъл и млъкна. Във Втори отдел лавицата с окултна литература изведнъж се прекатури, разсипвайки безредно по пода Едгар Кейс, Нострадамус, Чарлс Форт и „Апокрифите“.

Бил усещаше опияняващ прилив на мощ. Смътно долови, че има ерекция и всички косми по главата му са настръхнали право нагоре. Чувството за сила в затворения кръг беше неописуемо.

Всички врати на библиотеката се затръшнаха едновременно.

Старинният часовник зад бюрото удари веднъж.

После всичко свърши мигновено, сякаш някой бе изключил енергията.

Те отпуснаха ръце и се спогледаха замаяно. Никой не каза нищо. Докато чезнеше чувството за мощ, Бил усети как в душата му се прокрадва ужасяваща обреченост. Огледа белите, изнурени лица, после сведе очи към дланите си. По тях имаше кървави петна, но раните, които им бе нанесъл Стан Юрис със счупено шише от Кока Кола през август 1958, отново се бяха затворили, оставяйки само криви бели чертички като оплетени конци. Бил си помисли: Тогава за последен път бяхме седмината заедно… в деня, когато Стан наряза дланите ни сред Пущинака. Стан не е тук; мъртъв е. И сега за последен път сме шестимата заедно. Знам го, усещам го.

Бевърли се притискаше към него и трепереше цялата. Бил я прегърна. Всички го гледаха с огромни, блестящи в сумрака очи, а сред малкото островче светлина стоеше дългата маса, отрупана с празни бутилки, чаши и препълнени пепелници.

— Стига толкова — дрезгаво каза Бил. — Достатъчно се забавлявахме тая вечер. Ще отложим балните танци за друг път.

— Спомних си — каза Бевърли. Погледна Бил с широко разтворени очи над мокрите бели бузи. — Спомних си всичко. Как баща ми узна за вас. Как бягах. Бауърс, Крис и Хъгинс. Какво бягане падна. Тунелът… птиците… То… Спомням си всичко.

— Да — каза Ричи. — И аз.

Еди кимна.

— Помпената станция…

— А сега, Еди… — започна Бил.

— Сега се прибирайте — прекъсна го Майк. — Починете си. Късно е.