всичко да си върви по реда? Или какво?
Брадичката на Тараугуд клюмна към горното копче на изпоцапаното с храна сако. Веждите му се сключиха. Мълча дълго, много дълго. Навън беше зима и чувах — едва-едва — смеха и веселите крясъци на децата по пързалката на големия хълм в парка Маккарън. В тясната, претъпкана и вмирисана на лекарства стаичка тишината се проточи толкова дълго, че бях готов да повторя въпроса, когато Тараугуд отговори:
— Знаехме. Обаче ни се струваше някак незначително. Беше като с политиката. Аха, точно така. Като общинските дела. Който разбира от политика, да си гледа политиката; който разбира от общински дела, да си разчепква
— Може би просто намеквате за съдбата, но не смеете да го кажете направо? — внезапно запитах аз. Въпросът изскочи въпреки волята ми и изобщо не се надявах на отговор от стария, глуповат и неук Тараугуд… но той отговори без да се изненада.
— Аха — каза старецът. — Може и да намеквам.
Докато клиентите край бара продължавали да обсъждат идващата зима, Клод Еру неуморно въртял секирата. Стъгли Грениър най-сетне бил успял да извади „хитрия пищов“. Брадвата отново се спускала над накълцаните останки от Еди Кинг. Първият куршум на Грениър избил искри от острието и рикоширал с пронизителен вой.
Ел Катук се изправил на крака и взел да отстъпва. Все още държал тестето; най-долните карти се ръсели по пода. Клод се запътил към него. Ел Катук протегнал ръце да се защити. Стъгли Грениър стрелял отново и куршумът минал на три метра от Еру.
„Престани, Клод — рекъл Ел Катук. Тараугуд твърди, че опитвал да се усмихне. — Не бях с тях. Изобщо не съм се месил.“
Еру само изръмжал.
„В Милинокът бях — продължил Ел Катук и гласът му изтънял до писък. —
Клод вдигнал кървавата брадва и Ел Катук запокитил последните карти в лицето му. Острието изсвистяло през въздуха. Ел Катук приклекнал. Секирата се забила в дъсчената задна стена на „Сребърния долар“. Ел Катук се опитал да побегне. Клод изтръгнал брадвата от дъските и го препънал с нея. Ел Катук се проснал по очи. Стъгли Грениър пак стрелял по Еру и този път бил малко по-точен. Целел се в главата на лудия дървар; куршумът заседнал в бедрото.
Междувременно Ел Катук енергично пълзял към вратата и пред лицето му провисвали кичури коса. Озъбеният Еру избъбрил нещо неясно, завъртял секирата и след миг отсечената глава на Ел Катук се търкулнала с нелепо изплезен език по стърготините. Спряла край ботуша на един дървар — някой си Варни, който киснел в „Долара“ още от пладне и вече бил толкова наквасен, че не знаел на суша ли е или плава по море. Той я подритнал настрани без дори да погледне какво има долу и ревнал на Джоунси да донесе още една бира.
Бълвайки струи кръв от съсечената шия, Ел Катук пропълзял още цял метър, преди да разбере, че е мъртъв и да се сгърчи на пода. Оставал само Стъгли. Еру се завъртял, но Стъгли бил изчезнал в нужника и се залостил отвътре.
С безумен рев и бръщолевене Еру накълцал вратата, пръскайки слюнки навсякъде. Когато нахълтал вътре, Стъгли бил изчезнал, макар че влажното мразовито помещение нямало прозорец. Еру постоял с наведена глава, погледнал мощните си ръце, облени в кръв и пот, после надал страшен вик и дръпнал капака на дупката. Сторил го тъкмо навреме, за да види как ботушите на Стъгли се изнизват под прогнилата дъсчена стена на нужника. Омазан с лайна от глава до пети, Стъгли Грениър запищял, че го убиват и хукнал под дъжда по Ексчейндж стрийт. Той единствен оцелял от клането в „Сребърния долар“… но след три месеца непрестанни майтапи по повод хитроумното му бягство, напуснал Дери завинаги.
Еру излязъл от тоалетната и спрял пред нея като изморен бик — с наведена глава и здраво стисната секира. Пъхтял, ръмжал и бил целият в кръв.
„Затваряй вратата, Клод, тоя кенеф вони, та се не трае“ — казал Тараугуд.
Клод захвърлил секирата и изпълнил молбата му. Тръгнал към обсипаната с карти маса, подритвайки мимоходом настрани отсечените крака на Еди Кинг. После кротко седнал и се хванал за главата. Край бара пиенето и разговорите продължавали. Пет минути по-късно отвън взели да прииждат хора, между които били трима или четирима от помощниците на шерифа (главен сред тях бил бащата на Лал Мейкън, но още щом видял касапницата, той се гътнал от сърдечен удар и трябвало да го отнесат в лечебницата на доктор Шрат). Отвели Клод Еру. Когато го арестували, той тръгнал покорно, като замаян.
През тази вечер новината за клането прогърмяла из всички кръчми по Ексчейндж и Бейкър стрийт. Праведният пиянски гняв бързо се натрупвал и когато вратите на кръчмите се затворили, повече от седемдесет мъже закрачили към центъра, където били затворът и съдилището. Носели факли и фенери. Били въоръжени с пушки, секири и лостове.
Областният шериф не бил там (очаквали го да пристигне от Бангор едва по обед на следващия ден), а Гъсока Мейкън лежал в лечебницата на доктор Шрат. Двамата помощници, които играели карти в шерифската кантора, чули идващата тълпа и побързали да изчезнат. Пияниците нахълтали и извлекли Еру от килията. Той почти не протестирал; изглеждал унесен, зашеметен.
Понесли го на ръце като футболен герой; отнесли го до Канал стрийт и там го обесили на един стар бряст, надвиснал над Канала. „Толкова беше замаян, че само ритна два пъти и издъхна“ — разказва Егбърт Тараугуд. Според градските архиви това е бил единственият случай на линч в тази област на Мейн. Едва ли е необходимо да споменавам, че в „Дери нюз“ няма нито ред за произшествието. Мнозина от хората, които спокойно си пиели бирата докато Еру въртял брадвата в „Сребърния долар“, по-късно се озовали сред групата борци за спешно правосъдие. Изглежда, че към полунощ им е дошло ново настроение.
Зададох на Тараугуд последния си въпрос: видял ли е някой непознат по време на ония бурни събития? Някой, чиято външност да му се е сторила странна, неуместна, смешна или дори клоунска? Някой, който може да е пил бира в кръчмата през онзи следобед, а привечер да се е озовал сред най-буйните пияници, докато в главите им постепенно зреело решението за линч?
— Може и да е имало такъв — отвърна Тараугуд. Вече беше изморен и клюмаше, защото бе наближило време за следобедната му дрямка. — Отдавна беше, мистър. Много вода изтече.
— Но вие си спомняте нещо — казах аз.
— Спомням си, че се зачудих дали някъде към Бангор няма селски панаир — каза Тараугуд. — Онази вечер минах да пийна една бира в „Кървавата кофа“, тя беше през пет-шест врати от „Сребърния долар“. Вътре имаше един тип… смешен тип… подкачаше, премяташе се… жонглираше с чаши… правеше разни фокуси… можеше да крепи четири монети на челото си… смешен, нали разбираш…
Костеливата му брадичка отново клюмна към гърдите. Щеше да заспи пред очите ми. Мехурчета пяна забълбукаха в ъгълчетата на устата му, омачкана и сбръчкана като вехта дамска чанта.
— Подир оная вечер сегиз-тогиз съм го виждал да се навърта тъдява — добави Тараугуд. — Сигур му е било толкоз весело тогава… че е решил да се задържи по нашия край.
— Да — казах аз. — Отдавна е по нашия край.
Отговори ми само тихо сумтене. Тараугуд бе заспал на стола си край прозореца, по който бяха строени шишенца с лекарства като тъжен парад на старостта. Изключих касетофона и дълго се вглеждах в този странен пътешественик през времето, пристигнал от края на миналия век, когато не е имало автомобили, електрически лампи и самолети, а щатът Аризона още не съществувал. Но Пениуайз е бил там, за да води хората към още едно чудовищно жертвоприношение — просто още една брънка от дългата верига на насилие и кръв в Дери. Онзи случай през септември 1905 година положил началото на поредния кошмарен период, в който само след няколко месеца щяла да се включи и великденската експлозия на стоманолеярната Кичънър.
Това ни води към някои интересни (и доколкото знам, жизненоважни) въпроси. Например с какво се храни То
