После той си помисли, че дори и бебетата имат власт — те могат да плачат докато на човек просто му писне и трябва да стори нещо, за да ги утеши.
— Бен? — отново го погледна Бевърли. — Езика ли си глътна?
— А? Не. Мислех за силата. Силата на сребърните топчета.
Бил го изгледа втренчено.
— Тъ-тъ-то… — започна Бил, после млъкна. По лицето му плъзна неясно, замислено изражение.
— Наистина трябва да бягам — каза Бевърли. — Пак ще се видим, нали?
— Дадено, отскочи утре насам — каза Стан. — Ще чупим и другата ръка на Еди.
Всички се разсмяха. Еди шеговито замахна с инхалатора срещу Стан.
— Довиждане тогава — каза Бевърли и се измъкна от къщичката.
Бен погледна Бил и видя, че той не се е присъединил към общия смях. Лицето му си оставаше замислено и Бен знаеше, че сега човек трябва да го повика три-четири пъти преди да чуе. Знаеше за какво мисли Бил; сам щеше да мисли за същото през идващите дни. Разбира се, не през цялото време. Щеше да простира и прибира прането на майка си, щеше да играе на гоненица и престрелка в Пущинака, а през първите дъждовни дни на август седмината щяха да подхванат в дома на Ричи Тозиър лудешка игра на „Не се сърди човече“, пълна с бесни гонитби, засади, връщания и спорове за точното тълкуване на зара, докато зад прозорците монотонно ромолят сиви водни струи. Майка му щеше да заяви, че според нея Пат Никсън е най-красивата американка и щеше да изпадне в ужас от неговите предпочитания към Мерилин Монро (той смяташе, че ако не беше червенокоса, Бевърли би била точно копие на Мерилин Монро). Щеше да има време за неограничени количества шоколадчета, вафли и хот-дог. Дълги часове щеше да седи на задната веранда, увлечен в „Лъки Стар и луните на Юпитер“. Щеше да има време за всички тия неща, докато раната на корема му бавно заздравява и почва да сърби, защото на единайсет години животът изглежда безкраен — и макар да беше извънредно умен за възрастта си, той нямаше чувство за перспектива. Споменът за къщата на Нийбълт стрийт не му пречеше да живее. В края на краищата, светът беше пълен с чудеса.
Но от време на време щяха да идват странни моменти, в които отново да вади въпросите от дъното на душата си и да размишлява над тях:
Струваше му се, че за всички тях тия неща могат да бъдат въпрос на живот и смърт. Една вечер докато заспиваше, а дъждът скучно барабанеше по прозорците и покрива, той изведнъж помисли, че има и друг въпрос, може би
Ала какво бе властта
12.
През следващите две седмици не се случи нищо особено.
Дери:
Четвърта интерлюдия
Знаете ли какво ще ви кажа, приятели и съседи — тази вечер съм пиян. Пиян-залян. Ръжено уиски. За разгрявка първо отскочих до Уоли, после наминах в магазинчето на Сентър стрийт половин час преди да затворят и се сдобих с бутилка ръжено уиски. Знам какво правя. Утре ще ме навести онзи с големия чук. И тъй, гледайте го кърканото негро — седи си по тъмно в затворената общинска библиотека, драска в бележника и час по час посяга към шише „Олд Кентъки“. „Кажи си истината, та да посрамиш дявола“ — тъй обичаше да казва мама, обаче сигурно е забравила да уточни, че понякога няма как да посрамиш рогатия симпатяга на трезва глава. Ирландците знаят това, но разбира се, те са белите негри на добрия дядо Господ и сигурно имат едни гърди преднина по въпроса.
Сега се каня да пиша за пиенето и дявола. Помните ли „Островът на съкровищата“ и стария морски вълк адмирал Бенбоу? „Тепърва ще им видим сметката, Джеки!“ Бас държа, че горкият дъртак си е вярвал на думите. Накъркаш ли се с ром — или ръжено уиски — всичко става възможно.
Пиенето и дяволът. Добре.
Понякога се забавлявам с пресмятане колко ли ще изтрая, ако публикувам нещичко от това, което драскам в потайна доба. Ако измъкна някой скелет от гардероба на Дери. Библиотеката има управителен съвет. С единадесет настоятели. Единият е седемдесетгодишен писател, който преди две години преживя мозъчен удар и сега при всяко заседание се нуждае от помощ, за да открие името си в отпечатания дневен ред (а понякога съм го виждал как вади от косматите си ноздри грамадни засъхнали сополи и грижливо ги прибира на съхранение в ухото си). Има и една припряна госпожа, която пристигна от Ню Йорк със съпруга си лекар и вечно се увлича в страдалчески монолози колко провинциално градче е Дери, как никой от местните не разбира ЕВРЕЙСКОТО БИТИЕ и как трябвало да ходи чак до Бостън, за да си купи що-годе прилична пола. Последният ми разговор без посредници с тази кльощава кобила се състоя по време на библиотечното коледно празненство преди година и половина. Беше се натоварила с джин до козирката и ме запита дали някой в Дери разбира НЕГЪРСКОТО БИТИЕ. Аз също си бях подложил солидно и отговорих: „Мисис Гладри, евреите може да са голяма загадка, обаче негрите цял свят ги разбира.“ Тя едва не се задави с питието, врътна се толкова рязко, че изпод късата й пола надникнаха гащичките (скучна гледка, между нас казано; де да беше Керъл Данър) и така завърши последният ми неформален разговор с мисис Рут Гладри. Много важно.
Другите в управителния съвет са потомци на богаташите от дърводобива. Подкрепата за общинската библиотека е наследствен акт на покаяние; те са обезчестили горите, а сега полагат грижи за нашата книжнина както някой застарял развратник внезапно решава да обезпечи състояние на копелетата, които е наплодил в буйните млади години. Именно техните деди и прадеди са разчекнали бедрата на горите северно от Дери и Бангор, за да изнасилят тия зелени девици с топори и триони. Секли, кълцали и дълбали просеки без да им мигне окото. Започнали да лишават от девственост тия необятни гори още по времето на
