изплъзне, докато писъците на Хартуел (все по-глухи с всеки нов пръст, натъпкан в устата му) огласяли мрака и подплашвали горските птици. Няма как да узнаем със сигурност, но последната хипотеза ми допада най- много.
Клод Еру се превърнал в призрак. Явявал се в някой дърварски лагер, заставал с другите работници на опашка пред кухненската барака, взимал паница яхния, изяждал я и пак изчезвал преди някой да разбере, че е чужд. След седмица-две изниквал в някоя кръчма, агитирал за профсъюзите и се кълнял, че ще отмъсти на ония, които убили другарите му — най-често споменавал имената на Хамилтън Тракър, Уилям Мюлер и Ричард Бауи. И тримата живеели в Дери; изящните им къщи с кулички над стръмните покриви си стоят и до днес на Западния булевард. След години те и техните потомци щели да опожарят „Черното петно“.
Няма съмнение, че някои хора силно желаели да се отърват от Клод Еру, особено след като през месец юни започнали горските пожари. Но макар да го виждали често, Еру бил бърз и притежавал животински нюх за опасностите. Доколкото успях да установя, никога не е била издавана официална заповед за издирването му и полицията не се намесвала. Може би някои хора се опасявали от онова, което би казал, ако го изправят пред съда за подпалвачество.
Каквато и да е причината, през цялото лято около Дери и Хейвън бушували горски пожари. Изчезвали деца, зачестили побоища и убийства, а когато човек застанел на Горната миля, освен мириса на пушек долавял и тежкия дъх на страх.
На първи септември най-сетне заваляло и дъждовете продължили цяла седмица. Както често ставало, центърът бил наводнен, но големите къщи по Западния булевард се издигали високо над града и в някои от тия големи къщи хората сигурно са въздъхнали с облекчение. Нека смахнатият канадец се крие цяла зима из горите, щом му е скимнало, казвали са си те. Свърши се вече лятната суша, а до другия юни все ще го спипаме някак.
И тогава дошъл 9 септември. Не мога да обясня станалото; Тараугуд също не може; доколкото знам, никой не е в състояние да го обясни.
„Сребърният долар“ бил претъпкан с дървари, които пиели бира подир бира. Здрачът гъстеел навън. Придошлите мътносребристи води изпълвали руслото на Кендъскиг от бряг до бряг и според Егбърт Тараугуд „дуеше шантав ветар — от оноя дека се глее да ти са пъъне през некоя дупка у гащите и да ти бръкне баш у гъзо.“ Улиците приличали на тресавища. На една маса в дъното на кръчмата неколцина мъже играели карти. Били от хората на Уилям Мюлер. Мюлер владеел част от областната железопътна линия, както и милиони декари превъзходна дървесина, а мъжете, които през оная вечер играели покер върху покритата с мушама маса, били наполовина дървари, наполовина железничари и сто на сто негодници. Двама от тях — Тинкър Маккъчън и Флойд Калдърууд — знаели как изглежда небето на квадратчета. Заедно с тях били Латроп Раундс (прякорът му Ел Катук си остава също тъй необясним, както и прозвището на хотела „Плаващото куче“), Дейвид Грениър по прякор Стъгли и Еди Кинг — брадат мъжага с дебели очила и дебело шкембе. Правдоподобно е да допуснем, че всички те са били сред хората, които през последните два месеца и половина търсели Клод Еру под дърво и камък. Също тъй вероятно изглежда — макар да няма и помен от доказателства — че са взели участие в последната нощна разходка на Хартуел и Бикфорд през месец май.
Тараугуд разказва, че кръчмата била претъпкана; десетки мъже стояли рамо до рамо, пиели бира, дъвчели безвкусни мезета и водата от мокрите им дрехи капела по обсипания със стърготини под.
Вратата се отворила и влязъл Клод Еру. Носел двуостра дърварска секира. Размахвайки лакти, той си пробил път до бара. Егбърт Тараугуд стоял вляво от него; казва, че Еру вонял на яхния от пор. Кръчмарят подал на новодошлия халба бира, солница и две твърдо сварени яйца в паничка. Еру платил с банкнота от два долара и прибрал рестото — долар и осемдесет и пет — в широкия джоб на дърварското си яке. Посолил яйцата и ги изял. Посолил бирата, изпил я и се оригнал.
„Май навън има повече място, отколкото вътре, Клод“ — рекъл Тараугуд спокойно, сякаш не знаел, че цяло лято сума ти наемни убийци са обикаляли северен Мейн по дирите на Еру.
„Знаеш ли,
Поръчал си още една халба, пресушил я и пак се оригнал. Народът край тезгяха продължавал да бъбри; не настанала тишина като в каубойските филми, когато добрият или лошият герой бута летящата врата и заканително се отправя към бара. Няколко души поздравили Еру. Той кимал, размахвал ръка, но не се усмихвал. Тараугуд казва, че приличал на човек, който не знае буден ли е или сънува. На масата в дъното покерът продължавал. Ел Катук раздавал картите. Никой не си направил труда да уведоми картоиграчите, че Клод Еру е в кръчмата… макар че е трудно да си представим как са могли да продължат играта без да усетят убийственото присъствие на Еру, когато той стоял само на пет-шест метра от тях и разни познати неведнъж изричали гръмогласно неговото име. Изглежда невероятно, но такива са фактите.
След като допил втората бира, Еру казал на Тараугуд, че има да свърши една работа, взел секирата и тръгнал към масата, където хората на Мюлер играели покер. После започнала касапницата.
Флойд Калдърууд тъкмо си бил налял чаша уиски и оставял бутилката, когато Еру налетял и съсякъл ръката му над китката. Калдърууд погледнал и изпищял; китката още държала шишето, но изведнъж се оказала свързана само с кървави хрущяли и провлачени вени. За миг отсечената ръка стиснала още по- здраво, после се търкулнала на масата като мъртъв паяк. От раната шурнала кръв.
Край бара някой подвикнал да му дадат още една бира. Друг попитал кръчмаря Джоунси дали продължава да си боядисва косата. „Никога не съм я боядисвал“ — сърдито отвърнал Джоунси; той много се гордеел с черната си коса.
„Една от курвите на Мама Кортни разправя, че космите по патката ти са бели като сняг“ — рекъл зевзекът.
„Лъже“ — заявил Джоунси.
„Свали си гащите да видим“ — предложил един дървар на име Фолкланд, с когото беседвал Тараугуд малко преди да влезе Еру. Идеята предизвикала всеобщ смях.
Зад тях кънтели писъците на Флойд Калдърууд. Неколцина клиенти подпрели лакти на бара и небрежно извърнали глави точно навреме, за да видят как Клод Еру разцепва с дърварската секира черепа на Тинкър Маккъчън. Тинкър бил едър мъжага с прошарена черна брада. Успял да се надигне с обляно в кръв лице, после пак тупнал на стола. Еру издърпал брадвата от главата му. Тинкър отново опитал да стане, но Еру завъртял секирата настрани и забил острието в гърба му. Тараугуд разказва, че звукът бил като от тежък вързоп мръсно пране върху килим. Тинкър се проснал на масата и къртите излетели от ръката му.
Другите играчи надали адски вопли. Продължавайки да пищи, Калдърууд се мъчел да вдигне с лява ръка отсечената си китка, а кръвта му шуртяла на потоци. По думите на Тараугуд Стъгли Грениър имал „хитър пищов“ (тоест пистолет в кобур под мишницата) и правел безуспешни опити да го извади. Еди Кинг се помъчил да стане от стола и паднал по гръб. Преди да се изправи, Еру изникнал до него с високо вдигната секира. Кинг протегнал ръце нагоре и изпищял:
Секирата полетяла надолу и потънала почти до дръжката в търбуха на Кинг. Кървавият фонтан опръскал таванските греди на „Долара“. Еди взел да се мята по пода. Клод разклатил дръжката насам-натам, както правят опитните дървари, за да освободят острието от яката хватка на смолист дънер. Щом измъкнал секирата, отново я развъртял над главата си. Замахнал повторно и Еди Кинг спрял да пищи. Клод Еру обаче не бил свършил; взел да го кълца като дърво за подпалки.
Хората край бара обсъждали замислено каква ли ще е предстоящата зима. Върнън Станчфийлд, фермер от Палмира, смятал, че сигурно ще е мека — според него дъждовете отнемали част от зимния сняг. Алфи Ноглър, който имал ферма край Ноглър роуд близо до Дери (тя е изчезнала отдавна; там, където някога Алфи Ноглър садял грах, фасул и цвекло, днес минават петнайсет километра от новата междущатска магистрала с шест платна), твърдял противното. Заявил, че бил видял мъхнати гъсеници с по цели осем пръстена, а такова нещо не се помнело из тоя край. Трети предсказвал ледове; четвърти вещаел киша. Както се полага, не пропуснали да отворят дума за виелицата през 1901 година. Джоунси пързалял по тезгяха халби бира и панички с твърдо сварени яйца. Отзад писъците не стихвали и кръвта се леела като река.
В този момент от разказа на Егбърт Тараугуд изключих диктофона и го запитах:
— Как стана това? Нима ще речете, че не сте разбрали за клането, или сте знаели, но сте оставили
