То

но истинският източник на сила не е тя, а вярата. А кой друг освен детето е толкова склонен към безпрекословна вяра?

Но има едно затруднение: децата порастват. Силата на църквата се подновява и увековечава чрез периодични ритуални действия. В Дери силата сякаш също се подновява и увековечава чрез периодични ритуални действия. Възможно ли е То да се защитава благодарение на простия факт, че когато децата се превърнат във възрастни, те или губят способността да вярват, или биват осакатени от някакъв своеобразен артрит на духа и въображението?

Да. Мисля, че тук се крие разковничето. И ако сега им се обадя по телефона, какво ще си спомнят? Доколко ще повярват? Ще стигне ли вярата им, за да сложим веднъж завинаги край на ужаса… или само ще ни тласне към гибел? Те вече са призовани — поне това знам. Всяко убийство от сегашния цикъл е зов. На два пъти ние наранихме То почти смъртоносно и накрая го прокудихме дълбоко в бърлогата от тунели и вонящи пещери под града. Но мисля, че То знае и другата тайна: за разлика от неговото безсмъртие (или безкрайно дълголетие) ние сме тленни. Трябвало е просто да изчака докато за нас стане невъзможно да подновим искрената вяра, която ни превръщаше в източници на енергия и потенциални унищожители на чудовища. Двадесет и седем години. За него това може би е само кратък, освежителен сън като нашата следобедна дрямка. И когато се събуди, То ще си е все същото, а за нас ще е отлетяла една трета от живота. Нашият мироглед се е стеснил; нашата вяра в магията, която пораждаше вълшебствата, се е изтъркала като гланца на чифт новички обувки след дълго ходене.

Защо ни вика обратно? Защо просто не ни остави да си умрем? Мисля, че е защото ние едва не го убихме и То се страхува. Защото иска да си отмъсти.

И сега — сега, когато вече не вярваме в Дядо Коледа, Хензел и Гретел, Феята на зъбките и трола под моста — То е готово да ни срещне. Елате си, казва то. Елате си, имаме недовършена работа в Дери. Донесете си книжките, играчките и топчетата! Ще поиграем. Елате си и ще видим дали още помните най-простото нещо на света: какво е да бъдеш дете, надарено с твърдата вяра, която поражда страха от тъмното.

Поне за едно съм готов да се обзаложа хиляда на сто: страхувам се. Адски се страхувам.

Пета частРитуалът Чюд

Не е възможно. От протекли струи
завесата прогнива. Тлен обгръща
плата. Но от машината студена
плътта освободи, не строй мостове.
Къде ще търсиш въздух, за да литнеш
от континент до континент. Словата
да падат както щат — дано улучат
любов от упор. Рядка ще е тая
сполука. Прекалено много искат
да извлекат. Потопът глътна всичко.

Уилям Карлос Уилямс

„Патерсън“

Виж и помни. Виж земните простори
далеч отвъд заводи и треви.
Те път ще ти дадат, натам върви.
Запитай с ясен глас гора и степ.
Що чуваш? Що земята ти говори?
Аз чужда съм — тук няма дом за теб.

Карл Шапиро

„Пътеводител за изгнаници“

Деветнадесета главаНощна стража

1.

Общинската библиотека / 01:15 ч.

Когато Бен Ханском привърши разказа за сребърните топчета, всички искаха да вземат думата, но Майк заяви, че сега трябва да поспят.

— Стига ви толкова за днес — каза той, макар че навярно само на него му стигаше толкова; гледайки колко е изпито и морно лицето му, Бевърли се запита дали не е болен.

— Не сме свършили — възрази Еди. — Ами останалото? Аз още не си спомням…

— Майк е п-п-прав — каза Бил. — Или ще си спомним, или н-н-няма да си спомним. Мисля, че вси-ххи- ичко ще си дойде на мястото. Засега узнахме кха-а-квото т-трябваше.

— Или по-точно казано, колкото можем да понесем — подхвърли Ричи.

Майк кимна.

— Ще се срещнем утре. — Той се озърна към часовника. — Днес, искам да кажа.

— Тук ли? — запита Бевърли.

Майк бавно поклати глава.

— Предлагам да се съберем на Канзас стрийт. Там, където Бил си криеше колелото.

— Значи слизаме в Пущинака — уточни Еди и изведнъж потрепера.

Майк отново кимна.

Шестимата се спогледаха и настана кратко мълчание. После Бил стана на крака и останалите последваха примера му.

— Искам до разсъмване да бъдете много предпазливи — каза Майк. — То е идвало тук; може да ви открие навсякъде. Но след тази среща ми стана по-добре. — Той погледна Бил. — Бих казал, че все още можем да го сторим, нали, Бил?

Бил бавно кимна.

— Да, мисля, че все още можем да го сторим.

— Само че То вероятно също го знае — добави Майк — и ще стори всичко възможно, за да наклони везните в своя полза.