То

8.

Бен извади химикалката, щракна бутончето и без особени затруднения изписа адреса: Мис Бевърли Марш, Долна главна улица, Дери, Мейн. Не знаеше номера на къщата, но мама казваше, че след някоя и друга година обиколки из квартала повечето раздавачи научават адресите наизуст. Ако пощальонът на Долна главна улица успееше да отнесе картичката — чудесно. Ако ли не, посланието щеше да попадне в отдела за недоставени пратки и трите цента на Бен щяха да идат нахалост. Във всеки случай, картичката нямаше да се върне при него, защото не възнамеряваше да добави името и адреса си.

Държейки картичката с текста към себе си (не искаше да рискува, макар че не забелязваше наоколо нито едно познато лице), той взе няколко квадратни листчета от дъсчената кутийка до класьора с читателските картони. Отнесе ги на масата и се захвана да пише, да драска и пак да пише.

През последната учебна седмица в часовете по английски бяха изучавали как се пише хайку. Хайку беше особен вид японско стихотворение — кратко и стегнато. Мисис Дъглас обясни, че то трябвало да съдържа точно седемнадесет срички — ни повече, ни по-малко. Обикновено се концентрирало върху един ясен образ, свързан с определено чувство: печал, радост, носталгия, щастие… любов.

Идеята буквално очарова Бен. Обикновено часовете по английски му бяха приятни, макар че рядко изпитваше истински интерес. Можеше да се справя със съчиненията и уроците — и толкова. Но в идеята за хайку се криеше нещо, което разпали въображението му. Мисълта го изпълваше с радост досущ като обяснението на мисис Старет за парниковия ефект. Бен усещаше, че хайку е хубава поезия, защото си има структура. Нямаше никакви тайни правила. Седемнадесет срички, един образ, едно чувство и всичко е наред. Готово! Тая поезия беше ясна, практична, изцяло обвързана и очертана в рамките на собствените си правила. Даже думата му харесваше — плавно издишване, прекъснато като пунктирна линия от звука „к“ в крайчеца на небцето: хайку.

Косите й, помисли си той и отново я видя как слиза по училищните стъпала, а къдриците се развяват край раменете й. Слънцето сякаш не искреше по тях, а пламтеше отвътре.

След двадесет минути къртовски труд (с едно прекъсване, през което отскочи да си вземе още листчета за чернова), след множество варианти, зачерквания и замени на прекалено дълги думи, Бен стигна до крайния резултат:

Коси от зимен плам
и януарска жар —
сърцето ми гори.

Не беше във възторг от постижението си, но толкова можеше. Страхуваше се, че ако прекали със старанията и тревогите около стихотворението, съвсем ще се стегне и ще излезе нещо още по-калпаво. Или пък изобщо нищо няма да излезе. А не искаше да стане така. Мигът, в който Бевърли се спря и го заговори на стъпалата, беше нещо изключително. Искаше да го запечата в паметта си. Навярно Бевърли се прехласваше по някое голямо момче — от шести или може би даже от седми клас — и щеше да реши, че стихотворението е негово дело. Затова щеше да се зарадва и да съхрани спомена. Никога нямаше да узнае, че го дължи на Бен Ханском, но това не беше важно — нали той щеше да знае.

Бен преписа готовото стихотворение върху картичката (с печатни букви, като че не пишеше любовни стихове, а заплашително писмо за откуп), прибра химикалката в джоба си и пъхна картичката между страниците на „Огнени скорости“.

После стана, сбогува се с мисис Старет и тръгна към изхода.

— Довиждане, Бен — отвърна библиотекарката. — Приятна ваканция и недей да забравяш за полицейския час.

— Няма.

Той закрачи по остъкления коридор между двете сгради, усети приятната топлина сред прозрачните стени (парников ефект, мина му през ума) и навлезе в прохладата на библиотеката за възрастни. На един от вехтите, удобно тапицирани столове в читалнята седеше някакъв старец с „Дери нюз“ в ръка. Точно под летвичката, на която беше закрепен вестникът, се мъдреше огромно заглавие: ДЪЛЕС ПРЕДЛАГА АМЕРИКАНСКИ ВОЙСКИ ДА ПОМОГНАТ НА ЛИВАН! Имаше и снимка на Айзенхауер, хванал за ръка някакъв арабин сред Розовата градина. Майката на Бен казваше, че през 1960 година ще изберат Хюбърт Хъмфри за президент и нещата в страната може отново да потръгнат. Бен нямаше много ясна представа от тия работи, но напоследък май започваше нещо наречено „рецесия“ и мама се боеше, че може да я изхвърлят от работа.

В долната половина на страницата имаше по-дребно заглавие: ПОЛИЦИЯТА ПРОДЪЛЖАВА ДА ИЗДИРВА НЕИЗВЕСТЕН ПСИХОПАТ.

Бен отвори голямата врата и излезе навън.

Край стъпалата имаше пощенска кутия. Бен измъкна картичката от книгата и я пусна в процепа. Докато крайчето се изплъзваше от пръстите му, той усети тревожните удари на сърцето си. Ами ако някак узнае, че съм аз?

Не ставай тъпак, отвърна си сам, леко разтревожен от обаянието на тази мисъл.

Отдалечи се по Канзас стрийт, почти без да усеща къде стъпва. Не го интересуваше дали ще се спъне. В мислите му се зараждаше видение. Бевърли Марш се задава към него с широко разтворени сивозелени очи и червеникавата й коса е стегната на опашка зад гърба. Искам да ти задам въпрос, изрича въображаемото момиче, и трябва да се закълнеш, че ще ми кажеш истината. После му показва картичката. Ти ли написа това?

Страшно видение. Прекрасно видение. Бен искаше да го прогони. И същевременно не искаше никога да се разделя с него. Лицето му пламна отново. Вървейки като насън, той прехвърли книгите в другата ръка и взе да си подсвирква. Сигурно ще решиш, че съм ужасна, каза Бевърли, но мисля, че искам да те целуна. Устните й се разтвориха леко.

Изведнъж устните на Бен пресъхнаха и подсвиркването секна.

— Мисля, че и аз искам — прошепна той и на лицето му цъфна мечтателна, замаяна и безкрайно блажена усмивка.

Ако в този миг бе свел очи към тротоара, щеше да забележи, че край сянката му са се присламчили още три сенки; ако се бе ослушал, щеше да чуе как тракат подкованите ботуши на Виктор, следван от Бълвоча и Хенри. Но Бен не виждаше и не чуваше. Беше нейде далече, усещаше как по устните му меко се плъзват устните на Бевърли и плахо надигаше длани да погали ирландския огън в къдриците й.

9.

Както много други големи и малки градове, Дери не беше построен по план — просто бе израсъл малко по малко. Здравомислещи проектанти изобщо не биха го разположили на първоначалното му място. Центърът на Дери се намираше в долината на потока Кендъскиг, който пресичаше диагонално деловия квартал от югозапад на североизток. Останалата част от градчето бе плъзнала по околните хълмове.

Някогашните първозаселници бяха заварили долината мочурлива и обрасла с гъсти гори. Кендъскиг и реката Пенобскот, в която се вливаше, бяха чудесно удобство за пътуващите търговци, но носеха безброй беди на ония, които дръзваха да разположат прекалено наблизо къщите или нивята си — с Кендъскиг положението беше особено трагично, защото не минаваха три-четири години без потокът да излезе от коритото си. Заплахата от наводнения си оставаше реална и до днес, въпреки солидните суми, отделяни за защита от бедствия през последните пет десетилетия. Ако наводненията се предизвикваха само от потока, няколко бента биха могли да оправят нещата. Обаче имаше и други фактори. Например ниските, полегати