То

в задния му джоб — важното бе, че повече не му трябваше, за да се хвърли в схватката. Шляпайки с подгизналите си кецове през плитката вода, той закуцука напред и ритна Хенри право по топките.

Хенри нададе ужасяващ ръждив вопъл, от който птиците по околните дървета се разлетяха с плясък. За миг постоя широко разкрачен, сграбчил чатала си с две ръце и впил изумен поглед в Бен.

— Ъх — изрече той с изтънял глас.

— Правилно — каза Бен.

— Ъх — изрече Хенри с още по-тъничък гласец.

— Правилно — повтори Бен.

Хенри бавно се свлече на колене — не падна, а по-скоро се сгъна като ножица. Продължаваше да се взира в Бен с недоумяващи черни очи.

— Ъх.

— Адски правилно — заяви Бен.

— Ъх! — изстена Хенри. — Топките ми. Ъх! Олеле, смаза ми топките. Ъх-ъх! — Вече започваше малко по малко да сбира силица и Бен взе да отстъпва крачка след крачка. Прилошаваше му от мисълта за онова, което бе сторил, но същевременно се чувствуваше омаян, едва ли не вцепенен от праведна гордост. — Ъх!… пакетът ми, твойта мама… ъх-ЪХ!… олеле, твойта мама, ТОПКИТЕ МИ!

Бен би могъл да остане на полесражението безкрайно дълго — може би дори докато Хенри се окопитеше и хукнеше да го гони — но точно в този момент над лявото му ухо се стовари камък и болката бе тъй дълбоко пронизваща, че преди да усети новата топла струйка кръв, той си помисли, че го е жилнала оса.

Завъртя се и видя другите двама да се задават към него с широки крачки по средата на потока. Всеки носеше по шепа заоблени речни камъни. Виктор замахна и Бен чу как камъкът профуча край ухото му. Приведе се, но в това време друг снаряд го улучи по дясното коляно и го накара да изкрещи от болка и изненада. Трети камък отскочи от дясната му скула и окото му се напълни със сълзи.

Той докуцука до отсрещния бряг и се закатери по него с цялата скорост, на която бе способен, като се вкопчваше в стърчащите коренища и изскубваше цели наръчи храсти. Добра се до върха (докато се прехвърляше през ръба, един прощален камък го цапардоса по задника) и бързо се озърна през рамо.

Бълвоча бе коленичил до Хенри, а Виктор стоеше на два-три метра от него и мяташе камъни; един от тях с големината на бейзболна топка се вряза в избуялите храсти край Бен. Не му трябваше да гледа повече; всъщност бе видял повече от достатъчно. И най-лошото — Хенри Бауърс отново се изправяше на крака. Досущ като новичкия му „Таймекс“, Хенри можеше да понесе солиден удар и пак да продължава да цъка. Бен се завъртя и напирайки с гърди през храстите закуцука в посока, за която се надяваше да е запад. Ако успееше да прекоси Пущинака до Олд кейп, можеше да изпроси от някого десет цента и да се прибере с автобуса. А стигнеше ли си у дома, щеше да заключи вратата, да зарови окървавените парцаливи дрехи дълбоко в боклука и кошмарът най-сетне щеше да свърши. Представи си как седи на креслото в хола изкъпан и чист, загърнат в пухкавата червена хавлия, гледа по телевизията мултфилми за патока Дафи и смуче мляко през ароматизирана ягодова сламка. Тая мисъл ще те крепи, мрачно си каза той и се затътри по-нататък.

Храстите го шибаха през лицето. Бен ги отмяташе настрани. Тръните го деряха като хищни нокти. Мъчеше се да не им обръща внимание. Отпред се появи равна площадка, покрита с черна, лепкава кал. Беше обрасла нагъсто с някакви подобни на бамбук растения и от земята се надигаше тежко зловоние. Докато гледаше блясъка на застоялата вода по-навътре в гъсталака, някаква зловеща мисъл

(тресавище)

плъзна като сянка из дълбините на съзнанието му. Не искаше да отива натам. Даже и да нямаше тресавище, калта като нищо щеше да му смъкне кецовете. Зави надясно, изтича покрай бамбуковия гъсталак и накрая попадна в истинска гора.

Дърветата, предимно могъщи ели, растяха навсякъде, бореха се безмилостно за място под слънцето, но за сметка на това храстите оредяха и Бен закрачи по-бързо. Вече нямаше представа накъде отива, ала поне се надяваше, че има значителна преднина в гонитбата. Дери обгръщаше Пущинака от три страни, а недовършеното удължение на магистралата преграждаше четвъртата. Рано или късно все щеше да излезе някъде.

В корема му пулсираше тъпа болка и той придърпа нагоре останките от анцуга, за да огледа какво е положението. Щом видя, неволно сбърчи вежди и изохка през зъби. Шкембето му приличаше на чудовищна топка за коледна елха — цялото в тъмночервена съсирена кръв и размазана зеленина от търкалянето по сипея. Побърза да смъкне анцуга на място. От грозната гледка му се повдигаше.

Скоро отпред долетя глухо бучене — равномерният тътен беше толкова нисък, че едва се долавяше. Някой възрастен, гонен само от мисълта да се пръждоса час по-скоро (комарите вече бяха открили Бен и изглеждаха доста едри, макар и не чак колкото лястовички), не би обърнал внимание на шума или просто би го пропуснал край ушите си. Но Бен беше малко момче и постепенно се окопитваше от преживяното. Свърна наляво и си проправи път през ниските лаврови храсти. Зад тях на метър над земята стърчеше горният край на бетонен цилиндър, широк около метър и двадесет. Отгоре го прихлупваше железен капак с дупка и надпис до нея: КАНАЛНА СЛУЖБА ДЕРИ. Шумът — отблизо наистина звучеше като тътен — долиташе нейде от дълбините.

Бен прилепи око върху отвора, но не видя нищо. Чуваше само бучене и далечен плисък на вода. Пое си дъх, лъхна го кисела, влажна воня на изпражнения и той се отдръпна с гримаса на отвращение. Най- обикновена канална шахта. Или може би комбинация от канал и дренажен тунел — имаше ги много в изтормозения от наводнения Дери. Скучна работа. И все пак съоръжението разбуждаше в гърдите му някаква странна тръпка. Отчасти това се дължеше на срещата с човешко творение сред тая занемарена и буренясала безпътица, но навярно го бе впечатлила и самата форма на стърчащия от земята бетонен цилиндър. Миналата година беше чел „Машината на времето“ от Хърбърт Уелс — първо в комиксов вариант, а после и самата книга. Цилиндърът с продупчен железен похлупак му напомняше за кладенците, които водят надолу към царството на ужасните уродливи морлоци.

Бързо се отдалечи, дирейки отново западната посока. Добра се до малка поляна и взе да се върти, докато сянката му остана точно зад него, поне доколкото можеше да прецени. После пое право напред.

Пет минути по-късно отпред отново долетя ромон на вода… и гласове. Детски гласове.

Бен спря, ослуша се и внезапно чу зад гърба си други гласове, придружени от пукот на съчки. Позна ги веднага. Бяха гласовете на Виктор, Бълвоча и единствения, неповторимия Хенри Бауърс.

Изглежда, кошмарът все още не бе свършил.

Бен се озърна. Търсеше поне едно спокойно кътче на белия свят.

10.

След около два часа той излезе от скривалището си по-мръсен от когато и да било, но и мъничко поосвежен. Колкото и невероятно да изглеждаше, беше успял да дремне.

В мига, когато разбра, че тримата все още са по дирите му, Бен беше само на косъм от пълното вцепенение — като животинче, попаднало в блясъка на автомобилни фарове. Обземаше го парализираща леност. Мина му мисълта просто да легне на земята, да се свие като таралеж и да ги остави да правят каквото си щат. Идеята беше безумна, но кой знае защо изглеждаше някак удивително добра.

Ала вместо да се предаде, Бен закрачи напред към ромона на вода и детските гласове. Мъчеше се да различи отделните думи, да разбере какво казват — насочваше натам цялото си внимание, за да пропъди зловещото душевно вцепенение. Проект. Говореха за някакъв проект. Два гласа, единият даже му се струваше малко познат. Раздаде се плясък, последван от весел смях. Смехът го изпълни с мъчителен копнеж и той изведнъж осъзна с кристална яснота в колко опасно положение е изпаднал.

Ако попаднеше в ръцете на враговете, нямаше смисъл да въвлича в бедата си и други деца. Бен отново зави надясно. Както се случва понякога с едрите хора, той имаше извънредно лека стъпка. Мина толкова близо до двете момчета, че зърна как сенките им сноват насам-натам на фона на речния блясък, но те изобщо не го усетиха. Постепенно гласовете взеха да затихват зад гърба му.