Излезе на тясна, добре утъпкана пътека. Помисли дали да не поеме по нея, после поклати глава. Пресече я и отново потъна сред храсталака. Сега вървеше по-бавно, защото разгръщаше вейките вместо безогледно да си пробива път през тях. Все още се движеше успоредно на потока, край който играеха другите деца. Даже през гъстата преграда от храсти и дървета си личеше, че този поток е много по- пълноводен от предишния, където се бяха изтърсили двамата с Хенри.
Отпред тихичко бучеше още един бетонен цилиндър, укрит сред огромно вълмо от къпинови стъбла. Зад него започваше стръмният бряг на потока и точно там над водата надвисваше полуизкоренен, съсухрен от старост дъб. Оголени от течението, корените му стърчаха като кичури сплъстена коса.
С надеждата да не срещне буболечки или змии (но прекалено изморен, за да се вълнува кой знае колко от тая мисъл), Бен се провря отдолу и попадна в тясна пещерка. Облегна се назад. Някакъв корен го смушка в гърба като гневен пръст. Той се поразмърда и намери що-годе удобно положение.
След миг край дървото изскочиха Хенри, Бълвоча и Виктор. Беше се надявал да свърнат по пътеката, но явно нямаше късмет. Тримата постояха наблизо — толкова наблизо, че можеше да ги докосне, ако протегнеше ръка от скривалището си.
— Бас държа, че ония ситни сополанковци са го видели — каза Бълвоча.
— Добре де, хайде да проверим — отвърна Хенри и тримата поеха назад. След няколко секунди Бен чу заплашителния му рев:
— Ей, дребосъци, кво правите тук, вашта мамка?
Последва някакъв отговор, но Бен не успя да схване нито дума — децата бяха твърде далече, а реката (Кендъскиг, разбира се) шумеше прекалено силно. Във всеки случай по гласовете личеше, че са изплашени. Мислено им изпрати своите съболезнования.
После Виктор Крис изрева нещо, което озадачи Бен:
— Глей го тоя шибан бент за дечурлига!
— Дай да му видим сметката — предложи Бълвоча.
Раздадоха се протестиращи гласове, последвани от болезнен писък. Някой се разплака. Да, съболезнованията изглеждаха напълно заслужени. Ония не бяха успели да го открият (поне засега) и си изкарваха яда на първите срещнати деца.
— Дадено, сега ще му видим сметката — съгласи се Хенри.
Плясъци. Викове. Взривове на тъпашки кикот от страна на Бълвоча и Виктор. Едно от по-малките деца изкрещя в безсилна ярост.
— Затваряй си плювалника, пелтек ситен — заповяда Хенри Бауърс. — За днес ми е писнало от лайна като тебе.
Отекна остър пукот. Звукът на течаща вода се засили, за миг прерасна в рев и отново затихна до предишния кротък ромон. Изведнъж Бен разбра. Бент за дечурлига, да, точно това бе казал Виктор. Децата — две или три, доколкото бе разбрал по гласовете им преди малко — строяха бент. Хенри и приятелите му току-що го бяха разрушили с ритници. Бен даже се досещаше кое е едно от момчетата. Единственият „ситен пелтек“ в цялото училище беше Бил Денброу от другия пети клас.
— Ама ние нали не ви се бъркаме в работата? — подвикна тъничък боязлив гласец и Бен разбра, че го е чувал преди, макар в момента да не се сещаше на кого принадлежи. — Защо правите така?
— Защото ми е
До ушите на Бен долетя глух удар. След него болезнен писък. После ридания.
— Млъквай — сопна се Виктор. — Да си затваряш човката, че ще ти вържа ушите на панделка под брадата.
Риданията преминаха в задавено хълцане.
— Сега си тръгваме — каза Хенри Бауърс, — но преди това искам да узная нещо. Виждали ли сте през последните десетина минути един шишкав хлапак? Дебел, тлъст, целият в кръв и драскотини.
Отговорът бе толкова кратък, че не можеше да е друг освен отрицателен.
— Сигурен ли си? — запита Бълвоча. — Ако лъжеш, лошо ти се пише, тъй да знаеш.
— Си-си-сигурен съм — отговори Бил Денброу.
— Да вървим — каза Хенри. — Трябва да е прецапал оттатък.
— Чао-чао, момченца — провикна се Виктор Крис. — Бентът си беше за дечурлига, мене слушайте. Хич не ви трябва.
Шляпане. Отдалечаващият се глас на Бълвоча изрече нещо, но Бен не успя да разбере какво. Разплаканото момче отново се разхълца с пълна сила. Другото взе да го утешава. Бен реши, че са само двама — Бил Пелтека и пострадалият.
Полулегнал в укритието, той се вслушваше в гласовете на двете момчета край реката и заглъхващите звуци, които издаваха, че Хенри и дебелокожите му приятели си пробиват път през храстите към отсрещната страна на Пущинака. Слънчевите лъчи танцуваха пред очите му и хвърляха светли отблясъци по гъстата завеса от корени. В дупката беше мръсно, но и уютно… безопасно. Ромонът на реката пропъждаше тревогите. Даже плачът на невидимото момче го успокояваше. Болките и страданията постепенно заглъхваха, а откъм дебелокожите вече не долиташе нито звук. Щеше да поизчака, за да се увери, че не идват обратно, а после щеше да се оттегли към Канзас стрийт.
Чуваше подпочвения тътен на помпите — нещо повече, усещаше го: глухо равномерно бръмчене, което минаваше от земята по корена, на който се бе облегнал и проникваше в гърба му. Отново се сети за морлоците и тяхната гола белезникава плът; тя навярно миришеше като влажния зловонен въздух, който долиташе през отворите в железния капак. Помисли си за дълбоките им подземни кладенци с ръждиви скоби по стените. По някое време се унесе и мислите се превърнаха в сънища.
11.
Но не сънува морлоците. Сънува онова, което се бе случило през януари и което не бе посмял да разкаже на майка си.
Беше първият учебен ден след дългата коледна ваканция. Мисис Дъглас запита кой би желал да й помогне след часовете с подреждането на учебниците, върнати в края на миналия срок. Бен вдигна ръка.
— Благодаря ти, Бен — каза мисис Дъглас с ослепителна усмивка и той усети как вълна от топла радост пробягва чак до петите му.
— Гъзолизец — пошушна Хенри Бауърс.
Беше един от онези дни, които събират едновременно най-хубавото и най-лошото от зимата в Мейн — безоблачен, ослепително ясен, ала и тъй мразовит, че страх да те хване. Студът бе достигнал дванайсет градуса под нулата, а отгоре на това вееше хаплив, пронизващ до кости вятър.
Бен броеше и съобщаваше резултата на мисис Дъглас, която си водеше бележки (но нито веднъж не си направи труда да го провери, гордо забеляза той), после двамата пренасяха учебниците към библиотечния склад по дългите коридори, където сънливо бучаха тръбите на парното. Отначало из училищната сграда отекваха безброй шумове: затръшваха се шкафчета, в канцеларията тракаше пишещата машина на мисис Томас, на горния етаж кънтяха нестройните гласове на певческото дружество, откъм гимнастическия салон долитаха нервните глухи удари на баскетболна топка и мекото трополене на кецове върху полирания дървен под докато момчетата се редуват да стрелят по коша.
Малко по малко звуците замираха, а работата напредваше, докато и последният куп учебници бе отметнат (един липсваше, но мисис Дъглас подхвърли с въздишка, че няма значение, и без това всичките бяха станали на парцали). Вече не се чуваше нищо освен бученето на радиаторите, воя на вятъра и тихото
Бен се озърна през единственото тясно прозорче на библиотечния склад и видя, че небето бързо притъмнява. Часът беше четири следобед и скоро щеше да падне здрач. Облаци сух сняг прелитаха през ледената джунгла на игрището и въртяха вихрушки около замръзналите люлки, които вече нямаше да се
