То

просто самичък се бе укрил от големите момчета в песъчливата яма под наклоненото дърво. Намираше се сред Пущинака. Хенри и приятелчетата му бяха потеглили безславно към града, след като си изкараха яда върху децата край реката, защото не бяха успели да открият Бен и да се окичат с бойни подвизи. Чао-чао, момченца. Бентът си беше за дечурлига, мене слушайте. Хич не ви трябва.

Бен унило огледа изподраните си дрехи. Голямо конско щеше да падне като се прибере у дома.

Беше поспал тъкмо колкото да се вдърви. Спусна се по стръмния бряг и закрачи покрай течението, като се мръщеше при всяка стъпка. Цял беше в синини и рани; имаше чувството, че в мускулите му някой барабани върху натрошено стъкло. По всеки квадратен сантиметър открита кожа бе засъхнала или все още засъхваше кървава корица. Момчетата с бента сигурно са си тръгнали, утеши се той. Не знаеше колко е спал, но дори да бе само половин час, срещата с бандата на Хенри навярно бе убедила Денброу и приятеля му, че ще е по-здравословно да се преселят нейде надалеч — например в Тимбукту.

Стиснал зъби, Бен упорито куцукаше напред, защото разбираше, че върнат ли се големите момчета, не ще има шанса да им избяга повторно. Всъщност вече почти не се вълнуваше.

Заобиколи близкия речен завой и спря за миг, гледайки право напред. Строителите на бента все още бяха тук. Единият наистина се оказа Бил Пелтека. Той бе коленичил до приятелчето си, което седеше, подпряно на отвесния бряг. Главата на второто момче беше отметната назад и адамовата му ябълка стърчеше като триъгълен чеп. Две струйки засъхнала кръв се спускаха от носа му по брадичката и шията. Пръстите на едната му ръка безсилно стискаха нещо бяло.

Бил Пелтека стреснато се озърна и видя неподвижния Бен. А Бен с ужас разбра, че нещо много лошо е сполетяло седналото момче; личеше, че Денброу е изплашен до смърт. Няма ли най-сетне да свърши този ден? — помисли си той с безпомощно отчаяние.

— Ще мо-мо-можеш ли да ми п-п-помогнеш? — запита Бил Денброу. — И-и-и-инх-х-халаторът му е п-п- празен. Мисля, че м-може да…

Лицето му застина, почервеня. Той се вкопчи в думата и взе да заеква като картечница. От устните му хвърчеше слюнка и трябваше почти тридесет секунди да повтаря „у-у-у-у“, докато Бен осъзна какво се мъчи да каже — че другото момче може да умре.

Пета главаБил Денброу се надбягва с дявола — I

1.

Бил Денброу си мисли: По дяволите, та аз летя едва ли не в космоса; все едно, че съм седнал в артилерийски снаряд.

Макар и съвършено вярна, тази мисъл не му се струва твърде успокоителна. Честно казано, през първия час след излитането на „Конкорд“ (а може би „изстрелване“ е по-точната дума) е трябвало да се пребори с лек пристъп на клаустрофобия. Самолетът е тесен — обезпокоително тесен. Обядът е просто превъзходен, но докато го сервират, стюардесите са принудени да се въртят и да приклякат, за да се справят криво-ляво с работата; приличат на гимнастическа трупа. Гледката на мъчителните им усилия отчасти лишава Бил от апетит, но съседът му по кресло не изглежда особено развълнуван.

Съседът го дразни. Той е шишкав и нечистоплътен, напръскал се е с нещо, което мирише на одеколон „Тед Лапидъс“, но ароматът не скрива характерния дъх на мръсотия и пот. Не обръща особено внимание и на левия си лакът, който от време на време с глух удар се врязва в ребрата на Бил.

Бил все не може да откъсне очи от електронния циферблат в предния край на салона. Цифрите показват колко бързо се движи този английски снаряд. В момента „Конкорд“ е достигнал обичайната си скорост, малко над Мах 2. Бил вади химикалка от джобчето на ризата си и натиска с нея бутоните на часовника-компютър, подарък от Одра за миналата Коледа. Ако циферблатът не греши — а Бил няма съвършено никакъв повод да го подозира в неточност — излиза, че се носят напред с тридесет километра в минута. Пита се защо ли му трябваше да го знае.

Прозорчето е мъничко и дебело като илюминатор на космическа капсула „Мъркюри“ и небето зад него изглежда не синьо, а мътно и пурпурно като в късна привечер, макар че още е пладне. Там, където се срещат морето и небосводът, линията на хоризонта е леко заоблена. Ето ме тук, мисли си Бил, седя с чаша Блъди Мери в ръката, някакъв мръсен дебелак ме ръчка с лакът, а аз наблюдавам със собствените си очи, че Земята е кръгла.

Той се усмихва лекичко и си мисли, че човек, който спокойно възприема подобна ситуация, не би трябвало да се бои от нищо. Ала все пак се бои — и то не от факта, че лети с тридесет километра в минута, защитен само от тясната крехка черупка. Усеща едва ли не физически как Дери връхлита върху него. Да, това е най-точната дума. Независимо от тридесетте километра в минута, той има чувството, че седи напълно неподвижно, а Дери връхлита върху него като някакъв огромен хищник, който дълго е дебнал в засада и най-сетне изскача от укритието. Дери, ах, Дери! Да напишем ли ода за Дери? Но за какво точно? За вонята на фабриките и реките? За достолепния покой на зелените улици? За библиотеката? За Водонапорната кула? За Баси парк? За началното училище?

За Пущинака?

В главата му лумват светлини, грамадни сценични прожектори. Сякаш цели двадесет и седем години е седял в сумрачна театрална зала, очаквайки нещо да се случи и ето че то най-сетне започва. Ала сцената, която се разкрива част по част и прожектор по прожектор, не е някаква безобидна комедия от типа на „Арсеник и стари дантели“; за Бил Денброу тя е по-скоро като „Кабинетът на доктор Калигари“.

Всички разкази, които съм написал, мисли той с глуповато удивление. Всички романи. Та те произхождат все от Дери; Дери е техният извор. Те идват от онова далечно лято и от предишната есен, когато загина Джордж. Толкова много журналисти са ми задавали ТОЗИ ВЪПРОС… а аз съм отговарял погрешно.

Дебелакът отново го сръчква с лакът и той разлива част от питието. Отваря уста да каже нещо, но решава да премълчи.

Разбира се, ТОЗИ ВЪПРОС е: „Откъде черпите идеи?“ Бил предполага, че всички писатели са принудени да дават отговора — или поне да се преструват, че го дават — поне по два пъти седмично, но човек като него, който си изкарва хляба с писане за нереални и абсолютно невъзможни неща, трябва да отговаря — или да се преструва — много по-често.

„Всички писатели си имат личен тръбопровод надолу към подсъзнанието — казва най-често той, премълчавайки, че от година на година все по-дълбоко се съмнява дали изобщо съществува нещо, наречено подсъзнание. — Но навярно за да пише разкази на ужаса, мъжът или жената трябва да притежава тръбопровод, проникващ още по-дълбоко… в под- подсъзнанието, ако приемете този израз.“

Елегантен отговор, не ще и дума, само че Бил никога не е вярвал в него. Подсъзнание ли? Е, да, там долу наистина има нещо, но Бил смята, че хората вдигат прекалено много шум около тази скромна функция, която може да се сравни с насълзяването на окото от попаднала в него песъчинка или с пръднята след обилна вечеря. Втората метафора навярно е по-добра, само че няма начин да кажеш на журналистите, че лично за тебе разни явления от типа на сънища, смътни копнежи и предчувствия се свеждат до най-обикновени духовни пръдни. Те явно се нуждаят от нещо, всички ония журналисти с бележници и японски касетофончета в ръцете, а Бил е готов да им помогне от сърце. Знае, че писането е тежка работа, адски тежка работа. Няма смисъл да я прави още по-тежка, казвайки: „Драги мой, със същия успех можеш да ме запиташ кой е нарязал сиренето. Хайде да свършваме.“

Сега той си мисли: Винаги, даже още преди обаждането на Майк, си знаел, че те задават погрешен въпрос; а вече знаеш и какъв е верният въпрос. Не откъде черпиш идеите, а защо ги черпиш. Вярно, има тръбопровод, но той не идва нито от Фройдовия, нито от Юнговия вариант на подсъзнанието; няма дълбока дренажна система на човешкия ум, няма потайни подземия, претъпкани с морлоци, които чакат своя час, за да изскочат навън. На другия край на тръбопровода е само Дери. Просто Дери. И…