То

сила; копнееше да се понесе още по-бързо, да достигне някаква въображаема скорост — не на звука, а на спомените — и да разкъса бариерата на страданието.

Хвърчеше стремглаво, приведен над кормилото; хвърчеше тъй, сякаш искаше да надбяга самия дявол.

Отсреща стремително се задаваше кръстовището на Канзас стрийт, Сентър стрийт и главната улица. Ужасно място с еднопосочно движение, противоречиви пътни знаци и светофари, които би трябвало да са синхронизирани, но не бяха. Според една миналогодишна уводна статия на „Дери нюз“, резултатът напомняше някаква сатанинска въртележка.

Както винаги, Бил бързо стрелна очи насам-натам, за да прецени движението и да открие пролуки. Ако сбъркаше в преценката — ако заекнеше, образно казано — отиваше право в болницата или в моргата.

Вряза се на червено в ленивия трафик, който задръстваше кръстовището и свърна надясно, за да избегне удара с грамаден вехт Буик. С един светкавичен поглед през рамо се увери, че средното платно е свободно. Пак погледна напред и видя, че след около пет секунди ще се размаже върху задницата на някакъв пикап, спрял насред пресечката, докато иззад волана плешив тип с физиономията на Айзенхауер протягаше шия навън да огледа пътните знаци и да разбере дали пък случайно не е поел по грешен път, който ще го откара нейде в Маями Бийч.

Дясното платно беше заето от междуградския автобус Дери-Бангор. Независимо от това Бил отби натам и с шейсет и пет километра в час профуча през пролуката между пикапа и автобуса. В последната секунда рязко изви глава като ентусиазиран войник при команда „Равнис“, за да спаси зъбите си от страничното огледало на пикапа. Горещите изгорели газове от ауспуха на автобуса нахлуха в гърлото му като глътка силен алкохол. Чу как едната ръкохватка с тъничко скърцане прорязва дълга бразда в лъскавия алуминий на шофьорската врата. За миг зърна лицето на самия шофьор, пребледняло като платно под каскетчето с надпис „Автобусна компания Хъдсън“. Човекът размахваше юмрук и крещеше нещо. Едва ли му честитеше рождения ден.

Три престарели дами пресичаха главната улица от Ню Ингланд Банк към „Всичко за нозете“. Чуха оглушителния трясък на игралните карти и се озърнаха. Челюстите им провиснаха от изумление, докато само на педя от тях прелиташе като мираж дребно момченце върху грамаден велосипед.

Най-лошата — но и най-добрата — част от пътуването вече отминаваше. Пак бе погледнал в лицето съвсем реалната възможност да загине и пак бе успял да извърне очи. Не бе попаднал под колелата на автобуса; не бе претрепал нито себе си, нито трите стари дами с техните пазарски чанти и чекове от Социалната осигуровка; не се бе размазал върху раздрънкания Додж на плешивия Айзенхауер. Отпред отново се зададе нагорнище и скоростта бавно гаснеше. А заедно с нея гаснеше и още нещо — о, нека го наречем желание, защо пък не? Всички мисли и спомени довтасваха изотзад — здрасти, Бил, ехей, без малко да те изпуснем за момент, но вече пак сме тука — догонваха го, катереха се по ризата, скачаха в ухото му и се хлъзваха към мозъка като хлапета по пързалка. Усещаше как хлътват по обичайните си места, как трескавите им телца се блъскат едно в друго. Уха! Ех-ха! Ето ни пак в главата на Бил! Я сега да си помислим за Джордж! Дадено! Кой ще започне?

Прекалено много мислиш, Бил.

Не… бедата не беше там. Лошото беше, че си въобразява прекалено много.

Зави по алеята Ричард и след малко излезе на Сентър стрийт. Караше бавно, усещайки как потта се стича по косата и гърба му. Спря пред аптеката, скочи от Силвър и влезе.

6.

Ако беше преди смъртта на Джордж, Бил би заговорил с мистър Кийн независимо от затрудненията. Аптекарят не спадаше към най-благите хора — поне така си мислеше Бил — но проявяваше търпение и не си правеше шеги. Ала сега заекването му съвсем се бе влошило, а се боеше, че ако не побърза, с Еди може да стане нещо страшно.

Затова щом мистър Кийн рече: „Здравей, Бил Денброу, с какво мога да ти бъда полезен?“, Бил грабна някаква рекламна диплянка за витамини, обърна я и надраска на гърба: Двамата с Еди Каспбрак играехме в Пущинака. Хвана го лош пристъп на хасма, искам да кажа, че едвам диша. Може ли да ми дадете лекарство за енхалатора?

Той бутна бележката по стъкления тезгях към мистър Кийн, който я прочете, взря се в тревожните сини очи на Бил и кимна.

— Разбира се. Чакай тук и не пипай където не ти е работа.

Мистър Кийн изчезна в задната стаичка, а Бил нетърпеливо запристъпва от крак на крак. Аптекарят се забави само пет минути, но сякаш бе минала цяла вечност докато се завърна с пластмасова пръскалка в ръка. Подаде я на Бил, усмихна се и каза:

— Това ще оправи нещата.

— Бла-благодаря — каза Бил. — С-с-само че ня-а-а-мам пъ-пъ-пъ-пъ…

— Всичко е наред, момко. Мисис Каспбрак има открита сметка при мен. Просто ще добавя и това. Сигурен съм, че тя ще ти благодари за добрината.

Бил въздъхна от облекчение, благодари и изтича навън. Мистър Кийн излезе иззад тезгяха и се загледа подир него. Видя как Бил метна инхалатораа в кошницата за багаж и тромаво възседна велосипеда. Наистина ли може да кара такова грамадно колело? — зачуди се мистър Кийн. — Съмнявам се. Дълбоко се съмнявам.

Но хлапето на Денброу все пак успя някак да яхне колелото без да си строши главата и бавно подкара по улицата. Велосипедът, който приличаше на нечия шега с всички закони на механиката, застрашително залиташе настрани. Инхалаторът се подмяташе из кошницата.

Мистър Кийн се ухили под мустак. Ако можеше да зърне тази усмивка, Бил само би затвърдил мнението си, че мистър Кийн едва ли има шанс да се включи сред най-добродушните хора на тоя свят. Усмивката беше кисела — гримаса на човек, който е открил куп удивителни неща, ала сред тях почти нищо не прави чест на човешкия род. Да… щеше да добави лекарството против астма към сметката на Соня Каспбрак и както винаги тя щеше да се изненада — не с радост, а с подозрение — от ниската му цена. Другите лекарства са толкова скъпи, казваше тя. Мистър Кийн знаеше, че Соня Каспбрак спада към хората, според които нищо евтино не носи полза. Можеше да я оскубе колкото си ще с тоя „ХидрОкс Аерозол“ за детето и понякога се изкушаваше да го стори… но защо ли да злоупотребява с женската глупост? Не беше опрял до нейните пари.

Евтино? Ами да! „ХидрОкс Аерозол“ (върху всяко пластмасово шишенце имаше грижливо залепено етикетче с надпис: Да се прилага при необходимост) беше изумително евтин препарат, но дори мисис Каспбрак трябваше да признае, че независимо от това действува чудотворно върху астмата на нейния син. А беше евтин, защото не представляваше нищо друго освен съединение на водород и кислород плюс мъничко камфор, за да има вкус на лекарство.

С други думи, лекарството на Еди се наричаше чиста вода.

7.

Обратният път му отне повече време, защото трябваше да кара по нанагорнището. На няколко пъти се наложи да слезе и да тика Силвър. Бил просто не разполагаше с необходимата мускулна сила, за да преодолее с велосипеда по-солиден наклон.

Когато прибра Силвър в укритието и хукна към реката, вече бе четири и десет. Из главата му се въртяха най-мрачни мисли. Онзи хлапак Ханском е зарязал Еди да умира в самота. Или пък хулиганите са се върнали да ги смажат от бой. Или… най-лошото… човекът, дето убива малки деца, може да е спипал единия или двамата. Както спипа Джордж.

Знаеше, че около убийствата се трупат купища клюки и фантазии. Може и да заекваше, но не беше глух — макар че понякога хората явно си мислеха точно това, защото Бил говореше само в краен случай. Някои смятаха, че убийството на брат му няма нищо общо с убийствата на Бети Рипсъм, Черил Ламоника, Матю Клемънтс и Вероника Гроган. Други твърдяха, че Джордж, Рипсъм и Ламоника са убити от един човек,