То

прегънат, с глава между коленете, и се кискаше като хиена; от очите му капеха сълзи, а под носа му провисваха дълги бели сополи.

Бил седна до тях и малко по малко тримата мирясаха.

— Обаче едно е добро — обади се Еди по някое време. — Щом Бауърс ще ходи на лятно училище, значи няма да се мярка насам.

— Често ли играете из Пущинака? — запита Бен.

До неотдавна подобна идея не би му хрумнала за нищо на света — знаеше каква репутация има Пущинакът — но след като бе попаднал тук, мястото съвсем не изглеждаше зле. Даже си беше много приятно на този полегат бряг, докато следобедът бавно отминаваше към здрача.

— А-а-ами д-да. Тук е с-спокойно. И н-най вече н-никой не ни за-за-закача. Щу-щу-щуреем к-както си щем. Във всеки случай Б-бауърс и дру-у-гите т-типове не идват н-насам.

— Само двамата с Еди ли?

— Ръ-ръ-ръ… — Бил тръсна глава. Бен си помисли, че когато заеква, лицето му става на топка като мокър парцал, и изведнъж се сети за нещо странно: докато имитираше Хенри Бауърс, Бил не бе заекнал нито веднъж. — Ричи! — изрева изведнъж Бил, после помълча и продължи по- спокойно. — О-обикновено идва и Ричи Т-тозиър. Само че д-днес трябваше с т-татко си да почиства та-та- та…

— Тавана — преведе Еди и метна камъче във водата. Пльок.

— Да, знам го Ричи — каза Бен. — Значи често идвате насам, а?

Идеята му се струваше пленителна и го изпълваше с безнадежден копнеж.

— Мъ-мъ-много често — отвърна Бил. — Що не д-д-дойдеш и ти у-у-у-утре? Дъ-дъ-двамата с Е-е-еди искахме да п-построим бе-бе-е-ент.

Бен отново онемя. Изумяваше го не толкова самото предложение, колкото простичката, естествена небрежност, с която бе подхвърлено.

— Може пък да измислим нещо друго — добави Еди. — С бента и без това хич не ни вървеше.

Бен се изправи и слезе до водата, изтупвайки праха от грамадните си бутове. Край двата бряга все още имаше купчинки преплетени клони, но течението бе отнесло всичко останало.

— Трябват ви дъски — каза Бен. — Намерете отнякъде дъски и ги сложете в редица… една срещу друга… като филии за сандвич.

Бил и Еди го гледаха озадачено. Бен се отпусна на коляно.

— Гледайте сега — каза той. — Дъските тук и тук. Забивате ги в дъното една срещу друга. Нали така? После, преди водата да ги отнесе, вие запълвате между тях с камъни и пясък…

— Нъ-нъ-ние — прекъсна го Бил.

— Ъ?

— Нъ-ние ще го направим.

— О — промълви Бен. Чувствуваше се (а бе сигурен, че и изглежда) безкрайно тъп. Но не му пукаше как изглежда, защото изведнъж го изпълни безгранично щастие. Изобщо не помнеше някога да е бил толкова щастлив. — Точно тъй. Ние. Както и да е, ако вие… ние… запълним между дъските с камъни и пясък, течението няма да ги отмие. Като се събере вода, предната дъска ще натисне камъните. След време задната дъска сигурно ще падне, обаче ако има трета дъска… гледайте сега.

Той взе клечица и бързо надраска нещо на пясъка. Бил и Еди Каспбрак се наведоха, оглеждайки с жив интерес следната картинка:

— Ти някога строил ли си бент? — запита Еди. В гласа му звучеше уважение, може би дори страхопочитание.

— Ами, къде ти.

— Тогава о-о-откъде знаеш, ч-че ще с-с-стане?

Бен озадачено се втренчи в Бил.

— Ясно е, че ще стане — каза той. — Защо не?

— Ама о-о-откъде зна-зна-_знаеш_? — настоя Бил. По тона му Бен усети, че това не е подигравателно недоверие, а искрен интерес. — К-к-как го разбра?

— Просто знам — каза Бен.

Сякаш за да се увери сам, той сведе очи към рисунката на пясъка. Никога през живота си не бе виждал как се изгражда временен шлюз — дори на картинка — затова нямаше представа, че е изобразил подобно съоръжение и то доста успешно.

— До-добре — каза Бил и го тупна по гърба. — Д-д-до утре.

— По кое време?

— А-а-аз и Е-еди ще сме т-тук към о-о-осем и п-половина…

— Ако още не вися с мама в спешното отделение — въздъхна Еди.

— Ще донеса дъски — каза Бен. — При един дядка на съседната улица има цял куп. Ще отмъкна няколко.

— Донеси и провизии — посъветва го Еди. — Нещо за ядене. Нали знаеш — сандвичи, бисквити и прочие.

— Дадено.

— И-и-имаш ли пи-пищов?

— Имам въздушна пушка „Дейзи“ — похвали се Бен. — Мама ми я подари за Коледа, обаче страшно се ядосва, ако гърмя из къщи.

— Д-донеси и нея — каза Бил. — М-може да по-по-постреляме.

— Непременно — радостно обеща Бен. — Слушайте, вече трябва да си бягам, момчета.

— И н-н-ние — кимна Бил.

Тримата заедно се упътиха към границите на Пущинака. Бен помогна на Бил да измъкне Силвър по сипея. Еди, който се влачеше подир тях, печално огледа окървавената си риза и пак взе да хъхри.

Бил се сбогува и подкара по надолнището, крещейки колкото му глас държи:

— Хай-йо, Силвър, НАПРЕЕЕД!

— Ама че грамадно колело — забеляза Бен.

— Дума да няма — съгласи се Еди. Отново си бе пръснал лекарство и дишаше нормално. — Понякога ме вози на багажника. Толкова бързо кара, че да се подрискаш от шубе. Голяма работа е Бил. — Каза го смутено и неловко, но очите му говореха далеч по-изразително. В тях блестеше истинско преклонение. — Нали знаеш какво стана с братчето му?

— Не… какво е станало?

— Умря миналата есен. Някакъв тип го пречука. Откъснал му едната ръка, все едно че е крилце на муха.

— Леле Боже!

— Едно време Бил заекваше съвсем малко. Сега е много зле. Ти нали го забеляза, че заеква.

— Ами… да, малко.

— Обаче акълът му не заеква — чаткаш ли?

— Аха.

— Нищо де, казах ти го само защото ако искаш да дружиш с Бил, не бива да споменаваш за братчето му. Хич даже не питай. Много е зян на тая тема.

— Абе, то и аз да бях, нямаше да съм цвете — каза Бен. Сега смътно си спомняше за убийството от миналата есен. Запита се дали когато му подари часовника, майка му си е мислила за Джордж Денброу или е имала предвид само тазгодишните убийства. — След голямото наводнение ли беше?

— Аха.

Бяха стигнали до ъгъла на Канзас и Джаксън стрийт, където трябваше да се разделят. Наоколо тичаха деца, подхвърляха си бейзболни топки и играеха на гоненица. Някакво наперено хлапе със сини шорти мина важно-важно край Бен и Еди. Носеше траперска шапка от енотова кожа, досущ като тая на Дейви Крокет, само че я беше обърнало наопаки и опашката висеше между очите му. Въртеше с бедра огромен обръч и