То

да изскърца, а вътре, сред грижливо закачените ризки и панталонки, ще чака Джорджи — Джорджи с червени пръски и струйки по жълтия дъждобран с провиснал ръкав. Очите му ще са безизразни и страшни, очи на зомби от филм на ужаса. Когато излезе от шкафа, галошите му ще жвакат, докато крачи към Бил, който седи на леглото с вкаменено от страх лице…

Беше уверен, че ако токът спре някоя вечер, докато седи на леглото на Джордж и гледа картинките по стената или корабните модели върху шкафа, само след десет секунди ще го сполети сърдечен удар — най- вероятно смъртоносен. Ала все пак идваше тук. По-силна от ужаса пред призрачния Джордж бе нямата, всеобхватна необходимост — жажда — да превъзмогне някак смъртта на брат си и да разбере как ще живее по-нататък. Не да го забрави, а само да открие начин да смъкне от него булото на тая проклета страховитост. Усещаше, че родителите му не се справят твърде добре с тази задача, следователно щом искаше да я реши, трябваше да разчита единствено на себе си.

Ала не влизаше тук само заради себе си; идваше и заради Джорджи. Бе го обичал и като братя двамата се погаждаха чудесно. О, не им липсваха скапани моменти — веднъж например беше направил на Джордж „телеграма“ с подпалена хартийка между пръстите на крака; друг път Джордж го напорти, че е слязъл посред нощ да излапа лимоновия сладолед от хладилника — но като цяло се погаждаха. Ужасно бе, че Джордж е мъртъв. Но че сам си създаваше от Джордж някакво страшилище… това бе още по-лошо.

Хлапето му липсваше — това бе истината. Жадуваше за неговия глас, за неговия смях… жадуваше за доверчивия поглед на Джордж, който твърдо вярваше, че Бил знае отговора на всеки въпрос. И нещо невероятно странно: понякога усещаше, че най-силно обича Джордж тъкмо когато се бои, защото дори сред страха — сред смътната боязън, че под леглото или в шкафа може да се спотайва зомби с облика на Джордж — си спомняше как е обичал Джордж в тази стая и как хлапето му е отвръщало със същото. Бил долавяше, че в усилията си да съвмести тия две чувства — обичта и ужаса — ще открие най-лесно сетното примирение със съдбата.

Не би могъл да разкаже за тия неща; в детинското му съзнание те се сплитаха на хаотично вълмо от мъгляви идеи. Ала топлото, зажадняло сърце в гърдите му разбираше всичко и това бе най-важно.

Понякога прелистваше книжките на Джордж, друг път разместваше играчките.

От миналия декември не бе надничал във фотоалбума.

Вечерта след срещата си с Бен Ханском, Бил отвори шкафа в стаята на Джордж (стегнал мускули както винаги, готов да види сред закачените дрешки самия Джорджи с окървавения дъждобран, готов да види как от сянката излита бледа ръка с ципести пръсти, за да се впие в рамото му) и смъкна албума от горната лавица.

МОИТЕ СНИМКИ, гласеше златният надпис на корицата. Под него беше залепено със скоч (лентичката вече жълтееше и се лющеше) грижливо отпечатаното име: ДЖОРДЖ ЕЛМЪР ДЕНБРОУ, 6 ГОДИНИ. Бил понесе албума към леглото на Джорджи, а сърцето му туптеше по-буйно от когато и да било. Сам не знаеше защо посяга пак към снимките. След онова, което се случи през декември…

Само да видиш още веднъж, нищо повече. Колкото да се убедиш, че онзи път не е било вярно. Че тогава просто ти е прещракало нещо в главата.

Е, поне си струваше да опита.

Може пък и да се окажеше вярно. Но Бил подозираше, че цялата работа е в албума. Вътре се таеше някакво безумно, хипнотично обаяние. Онова, което бе видял или си мислеше, че е видял…

Отвори албума. Вътре бе пълно със снимки, изпросени от родителите, от лели и чичовци. Джордж изобщо не се интересуваше дали познава хората и местата от снимките или не — омайваше го самата представа за фотографията. Когато не успееше да изкрънка от някого поредната нова снимка, сядаше с кръстосани крака върху същото легло, на което сега седеше Бил, прелистваше страниците и съсредоточено се взираше в черно-белите фотографии. Ето майка му — млада и невероятно красива; ето баща им — на не повече от осемнайсет години, изпъчен заедно с двамина въоръжени приятели над трупа на елен с отворени очи; чичо Хойт, стъпил на мокър камък с млада щука в ръцете; леля Фортуна на областния земеделски събор, коленичила гордо край кошница домати от собствената си градина; вехт Буик; църква; кон; път отнякъде занякъде. Всички тия снимки, щракнати от незнайни хора по незнайни причини, се обединяваха тук, в албума на едно мъртво момче.

Ето го и тригодишният Бил, седнал в болнично легло с цяла чалма от бинтове върху главата. Бинтовете слизаха надолу и крепяха строшената му челюст. Беше го блъснала кола на паркинга пред универмага на Сентър стрийт. От престоя в болницата помнеше само, че му даваха да смуче през сламка полуразтопен млечен сладолед и че три дни имаше ужасно главоболие.

Ето цялото семейство на ливадата пред къщи — Бил държи мама за ръка, Джордж още е бебе и спи в прегръдката на Дзак. А ето и…

Албумът не свършваше дотук, но другите страници нямаха значение, защото бяха празни. Последната снимка показваше Джордж в училище през миналия октомври, няма и десет дни преди да загине. На нея Джордж беше с широко разкопчана яка. Буйната му коса беше пригладена с влажен гребен. Усмихваше се щастливо, разкривайки две щърби дупки, в които вече никога нямаше да пораснат нови зъби… освен ако продължават да растат и след смъртта, помисли Бил и потрепера.

За известно време той се втренчи в снимката и вече се канеше да затвори албума, когато отново се случи онова, което бе станало през декември.

На снимката Джордж завъртя очи. Погледът му се впи в лицето на Бил. Изкуствената усмивка (гледай откъде ще изхвръкне птиченце) се превърна в злорада гримаса. Дясното око намигна: До скоро, Бил. Ще се видим в моя шкаф. Може би довечера.

Бил запокити албума към отсрещната стена. Стисна устата си с две ръце.

Албумът се блъсна в стената и падна долу отворен. Страниците се запрелистваха, макар да нямаше течение. Отново изникна ужасната снимка с надпис под нея: УЧИЛИЩНИ ПРИЯТЕЛИ 1957–58.

От снимката потече кръв.

Бил седеше вкаменен, усещайки как езикът му се свива на топка и го души, как по гърба му полазват мравки, как настръхва косата му. Искаше да крещи, ала колкото и да се напрягаше, от устата му се отрони само тъничко стенание.

Кръвта преля от страницата и закапа по пода.

Бил побягна навън и затръшна вратата зад гърба си.

Шеста главаЕдин от изчезналите: Разказ от лятото на 1958

1.

Не всички биваха открити. Да, не всички биваха открити. И от време на време хората правеха грешни предположения.

2.

Из „Дери нюз“ от 21 юни 1958 г. (стр. 1):

ИЗЧЕЗНАЛО МОМЧЕ ПОРАЖДА НОВИ СТРАХОВЕ

За изчезването на Едуард Л. Коркоран, живеещ в Дери на Чартър стрийт 73, бе съобщено снощи от майка му Моника Маклин и втория й съпруг Ричард П. Маклин. Момчето е десетгодишно. Изчезването му отново засили страховете, че неизвестен убиец дебне невръстни деца из Дери.

Мисис Маклин твърди, че момчето е изчезнало на 19 юни, когато не се прибрало след последния учебен