То

подвикваше:

— Вие моете ли тъй? Моете ли, а?

Двете по-големи момчета го изгледаха развеселено, после Еди каза:

— Е, аз да си бягам.

— Чакай малко — спря го Бен. — Имам една идея, ако наистина не ти се ходи в спешното.

— Ами! — Еди се втренчи насреща му със съмнение, но и с надежда.

— Имаш ли пет цента?

— Десет имам. И какво?

Бен огледа засъхналите кафеникави пръски по ризата на Еди.

— Отскочи до магазина да купиш шишенце шоколадово мляко. Разлей половината по ризата си. А като се прибереш, кажи, че си го разсипал цялото.

Очите на Еди светнаха. През четирите години откакто бе починал татко му, зрението на мама постоянно се влошаваше. От суетност (а и защото не караше кола) тя отказваше да отиде на преглед и да си сложи очила. А засъхналата кръв наистина приличаше на петна от шоколадово мляко. Може би…

— Може да стане — каза той.

— Само да не й кажеш, че аз съм го измислил, ако те спипа.

— Няма — обеща Еди. — До нови срещи, омар със клещи.

— Добре.

— Не — търпеливо обясни Еди. — Като ти кажа така, трябва да отговориш: „Ще се видим пак, изгърбен рак“.

— А. Ще се видим пак, изгърбен рак.

— Чат си — усмихна се Еди.

— Знаеш ли какво — каза Бен. — Вие сте страхотни момчета.

Еди го изгледа плахо, едва ли не стреснато.

— Бил е страхотен — отвърна той и закрачи по Джаксън стрийт.

Бен го погледа как се отдалечава, после си тръгна към дома. Няколко пресечки по-нататък зърна три твърде познати фигури да седят край автобусната спирка на ъгъла между Джаксън стрийт и главната улица. Имаше адски късмет, че не гледаха към него. С разтуптяно сърце той се метна зад най-близкия жив плет. Пет минути по-късно пристигна междуградският автобус Дери-Нюпорт-Хейвън. Дружината на Хенри отлепи задници от тротоара и се качи.

Бен изчака автобусът да изчезне от поглед, сетне хукна към къщи.

8.

Тази вечер с Бил Денброу се случи нещо ужасно. За втори път.

Родителите му бяха долу в хола и гледаха телевизия почти без да приказват, седнали в двата края на канапето като подпорки за книги. Преди време из хола и съседната кухня щяха кънтят разговори и смях, понякога толкова гръмки, че съвсем да заглушават телевизора. „Млъквай, Джорджи!“ — щеше да крещи Бил. „Ами, да млъкна, че да изплюскаш всичките пуканки — щеше да отвърне Джордж. — Мамо ма, кажи на Бил да ми даде пуканки.“ „Бил, дай му пуканки. А ти, Джордж, не ме наричай ма. Така говорят невъзпитаните деца.“ Или пък татко му щеше да подхвърли някой майтап и всички щяха да се разкискат, дори мама. Бил знаеше, че Джордж не винаги схваща майтапа, но се смее, защото и другите се смеят.

И в ония дни мама и татко седяха като подпорки за книги, само че книгите бяха Бил и Джордж. След гибелта на Джордж Бил бе опитал да играе ролята на самотна книга докато гледат телевизия, но нищо не излезе. От двамата лъхаше леден студ, а той просто нямаше толкова топлина, че да го разсее. Поседеше ли малко, трябваше да избяга, защото от този хлад бузите му замръзваха и в очите му бликваха сълзи.

— И-искате ли да в-ви кажа какъв майтап чух днеска в у-у-училище? — бе опитал да ги развесели той преди няколко месеца.

Мълчание. На екрана някакъв престъпник молеше брата си свещеник да го укрие.

Татко надигна глава от списанието „Истински случки“ и с лека изненада огледа Бил. После пак заби нос в четивото. На едната страница ранен ловец лежеше с разперени ръце върху снежна пряспа, а над него се зъбеше огромна бяла мечка. „В зъбите на убиеца от Бялата пустош“ — гласеше заглавието. И Бил си помисли: Знам къде е Бялата пустош — тук, на канапето, между мама и татко.

Майка му изобщо не го погледна.

— П-п-пита се к-колко ф-ф-французи трябват, за да с-се за-за-завинти електрическа кру-у-ушка — продължи Бил с храбростта на отчаянието.

Усещаше избилите по челото му ситни капчици пот, както ставаше понякога в училище, когато знаеше, че учителката е гледала да не го изпитва колкото се може по-дълго, но вече няма накъде и наближава неговият ред. Гласът му звучеше прекалено високо, ала в този миг просто не можеше да говори по-тихо. Думите отекваха в главата му като луд камбанен звън, кънтяха, засичаха, бликваха пак.

— Зъ-зъ-зъ-наете ли к-к-колко?

— Един да държи крушката и четирима да въртят къщата — разсеяно отвърна Дзак Денброу и прелисти страницата.

— Каза ли нещо, скъпи? — запита мама, а на екрана свещеникът посъветва непрокопсания си брат да моли Бога за прошка.

Бил седеше потен и изтръпнал от студ — непоносим студ. Трепереше, защото в действителност не бе единствената книга между двете подпорки; Джордж все още седеше тук, само че сега беше невидим, не просеше пуканки и не врещеше, че Бил го щипе. Този нов Джордж не досаждаше никому. Беше еднорък, блед, умислен и мълчалив сред мътното синкаво сияние на телевизора, и може би не от мама и татко, а от Джордж лъхаше истинският, големият студ; може би Джордж беше истинският убиец от Бялата пустош. Накрая Бил не издържа, избяга в стаята си от този невидим леден брат и зарида, забил лице във възглавницата.

Стаята на Джордж си беше точно същата, както в деня на неговата смърт. Около две седмици след погребението Дзак бе нахвърлял в един кашон няколко играчки — навярно за Армията на спасението или някоя друга благотворителна организация, предполагаше Бил. Когато Шарон Денброу го зърна да излиза с кашона под мишница, ръцете й литнаха нагоре като подплашени бели птици и се заровиха дълбоко в косите, готови да скубят кичур по кичур. Бил я видя, краката му изведнъж омекнаха и той се свлече до стената. Майка му изглеждаше обезумяла, съвсем като Елза Ланчестър в „Невестата на Франкенщайн“.

— Да не си ПОСМЯЛ да му пипаш нещата! — пронизително изпищя тя.

Дзак се прегърби и безмълвно отнесе кашона в стаята на Джордж. Даже наслага играчките точно откъдето ги бе взел. Бил влезе и видя баща си на колене пред детското легло (мама продължаваше да му сменя чаршафите, само че вече веднъж вместо два пъти седмично), обронил глава върху косматите си мускулести ръце. Разбра, че татко плаче и ужасът му нарасна още повече. Изведнъж му хрумна ужасна мисъл: може би понякога нещата не се оправят сами; може би понякога се трупат беда върху беда, докато накрая всичко съвсем се обърка.

— Тъ-тъ-татко…

— Върви си, Бил — каза татко. Гласът му беше глух и задавен. Плещите му подскачаха. Бил отчаяно искаше да го погали по гърба, да провери дали не ще успее да укроти с ръка тия мъчителни подскоци. Но не посмя. — Върви да си играеш.

Той излезе и се затътри по коридора, чувайки как майка му плаче долу в кухнята. В гласа й отекваше покъртително безсилие. Защо плачат тъй далече един от друг? — запита се Бил, после прогони тази мисъл.

9.

През първата вечер от лятната ваканция Бил влезе в стаята на Джордж. Сърцето му бясно подскачаше в гърдите, усещаше краката си тромави и вдървени от напрежение. Често идваше в тази стая, ала това не означаваше, че тук му харесва. Имаше чувството, че попада в свърталище на призраци — тъй силно бе невидимото присъствие на Джордж. Влезе и неволно си помисли, че всеки миг вратичката на шкафа може