То

а останалите двама са жертви на „подражател“. Третата версия бе, че момчетата са убити от един престъпник, а момичетата от друг.

Бил смяташе, че всички са убити от един човек… ако наистина беше човек. Понякога го обземаха съмнения. А понякога се питаше какви ли са всъщност чувствата му към Дери през това лято. Още ли не беше отминала горчивата вълна от гибелта на Джордж, както можеше да се предположи по пълното пренебрежение на родителите му — тъй дълбоко потопени в скръбта за по-малкия си син, та не забелязваха простия факт, че Бил все още е жив и може би страда? Взаимодействуваше ли това с другите убийства? Ами гласовете, които напоследък сякаш говореха, нашепваха в главата му (ала определено не бяха варианти на неговия глас, защото не заекваха — те бяха тихи, но уверени), съветваха го да върши едно и да избягва друго? Заради това ли Дери му се струваше някак променен? Някак заплашителен, осеян с неизследвани улици, които сякаш са загубили прежното очарование и зеят насреща сред злокобно безмълвие. Заради това ли някои лица изглеждаха потайни и боязливи?

Не знаеше, но вярваше — както вярваше, че убийствата са дело на една и съща зла сила — че Дери наистина се е променил и смъртта на брат му е възвестила началото на тази промяна. Мрачните предположения в главата му се пораждаха от спотаената идея, че сега в Дери може да се случи каквото и да било. Каквото и да било.

Но когато изскочи иззад последния завой, всичко изглеждаше тип-топ. Бен Ханском си беше на място, до Еди. Самият Еди вече седеше, с ръце в скута и клюмнала глава, макар че продължаваше да хъхри. Залязващото слънце хвърляше върху реката дълги зелени сенки.

— Леле братче, страшно си бърз — каза Бен и се изправи. — Чаках те най-рано след половин час.

— Имам бъ-бъ-бързо к-колело — отвърна Бил с нескрита гордост.

За миг двамата се спогледаха сдържано, предпазливо. После Бен плахо се усмихна и Бил отвърна на усмивката. Момчето може и да беше дебело, но изглеждаше свястно. Само голям куражлия можеше да стои тук, знаейки, че Хенри и компанията му навярно все още бродят наоколо.

Бил намигна на Еди, който го гледаше с неопределена благодарност.

— Г-г-готов си, Е-е-еди.

Подхвърли му инхалатора. Еди зяпна, пъхна пръскалката в устата си, дръпна спусъка и конвулсивно си пое дъх. После се облегна назад със затворени очи. Бен го гледаше загрижено.

— Божичко! Яката е закъсал, нали?

Бил кимна.

— По едно време бая се уплаших — тихо каза Бен. — Чудех се какво ще правя, ако изпадне в гърч или нещо подобно. Все опитвах да си припомня какво ни учиха през април в червенокръстките курсове. Сетих се само, че трябва да му пъхна клечка в устата, за да не си прехапе езика.

— Туй м-май беше за е-е-епилепсия.

— А? Да бе, сигурно си прав.

— К-к-както и да е, н-няма да има гъ-гъ-гърч — каза Бил. — Т-това ле-лекарство ще го о-о-оправи. Гле-гле-едай.

Мъчителното дишане на Еди постепенно затихваше. Той отвори очи и се взря в двамата.

— Благодаря, Бил. Тоя път ми беше спукана работата.

— Сигурно е започнало като ти размазаха носа, а? — запита Бен.

Еди печално се разсмя, стана и пъхна инхалатора в задния си джоб.

— Хич не ме беше еня за носа. Мислех си за мама.

— Ами? Сериозно? — Гласът на Бен звучеше изненадано, но ръката му се надигна и нервно заопипва парцаливия анцуг.

— Само да ми види кръвта по ризата и след пет секунди съм в спешното отделение.

— Защо? — запита Бен. — Нали спря? Божичко, помня как в детската градина едно момче падна от катерушката и си цепна носа. Откараха го в спешното, ама то беше защото кръвта не спираше.

— Т-тъй ли? — с интерес запита Бил. — Умря ли?

— Не, но лежа цяла седмица.

— Няма значение дали е спряло или не — унило каза Еди. — Все едно, ще ме отмъкне в болницата. Ще реши, че е счупен и някоя костичка може да ми влезе в мозъка или нещо от сорта.

— Ч-ч-че може ли да ти влезе кост в мо-мо-_мозъка_? — запита Бил. От седмици насам не бе водил толкова интересен разговор.

— Де да знам. Ако слушаш майка ми, всичко може да стане. — Еди отново се завъртя към Бен. — Мъкне ме в спешното по два пъти на месец. Мразя го онова място. Веднъж някакъв санитар рече, че трябва да й взимат наем. Направо й бръкна в здравето.

— Уха! — възкликна Бен. Реши, че майката на Еди трябва наистина да е смахната. Не усещаше, че вече и двете му ръце опипват останките от анцуга. — Защо не вземеш просто да се опънеш? Речи й: „Слушай, мамо, добре съм. Искам да си стоя у дома и да гледам «Морско преследване».“ Или нещо подобно.

— Оуууу — стреснато изстена Еди и замълча.

— Ти си Бен Х-х-х-ханском, н-нали? — запита Бил.

— Аха. Ти пък си Бил Денброу.

— Дъ-да. А това е Е-е-е-ех-е-е…

— Еди Каспбрак — обади се Еди. — Много мразя да ми пелтечиш името, Бил.

— Из-ви-винявай.

— Е, много се радвам, че ви срещнах — каза Бен.

Думите прозвучаха превзето и някак недодялано. Между трите момчета увисна тишина. Но те вече не се смущаваха от мълчанието. В този миг станаха приятели.

— Защо те гонеха ония диваци? — запита най-после Еди.

— Те ви-ви-винаги го-о-нят н-някого — каза Бил. — М-мразя ги тия к-курове сплескани.

За миг Бен занемя — най-вече от възхищение — като чу да се изрича онова, което майка му понякога наричаше Много Лоша Дума. През целия си живот не бе изговарял подобна дума, обаче миналата есен бе написал една (със съвсем ситни буквички) върху телефонен стълб.

— На контролните Бауърс се падна до мен — каза той, когато си възвърна дар-слово. — Искаше да препише от моята тетрадка. Не му дадох.

— Ти май се каниш да мреш млад, братко — възхитено възкликна Еди.

Бил Пелтека избухна в смях. Бен подозрително извърна глава, реши, че смехът не е насочен срещу него (макар сам да не знаеше откъде го разбра) и се ухили.

— Сигурно си прав — каза той. — Както и да е, сега Хенри ще трябва да ходи на лятно училище, затова тримата ме причакаха и стана тя каквато стана.

— Чу-чу-удя се к-как не са те у-у-убили — обади се Бил.

— Паднах от Канзас стрийт. По стръмното. — Бен се обърна към Еди. — Като стана дума за спешното отделение, може и да се срещнем там. Само да види майка ми как съм се разкрасил, тя ще ме вкара в болница.

Този път Бил и Еди се разкикотиха едновременно, а след кратко колебание и Бен се присъедини към тях. Веднага го заболя корем, но той продължаваше да се смее пискливо и малко истерично. Накрая не можа да се удържи на крака и глухият плясък, с който тупна по задник, предизвика нов взрив от веселие. Харесваше звънтенето на собствения си смях, преплетен със смеха на Бил и Еди. Никога до днес не бе чувал подобен звук: не просто задружен смях — с такова нещо се бе сблъсквал сума ти пъти — а задружен смях, в който се вплита и неговият глас.

Вдигна глава към Бил Денброу, погледите им се срещнаха и това бе достатъчно, за да прихнат отново.

Бил си пооправи панталона, вдигна яката на ризата си и закрачи прегърбен насам-натам с провлачена апашка походка. Гласът му стана глух и заплашителен:

— Ша та претрепя, момченце. На мен ли тия номера? Може и да съм тъп, ама съм голям. С тая куфалница орехи мога да троша. Мога да пикам оцет и да дрискам цимент. Казвам се Хубавеца Бауърс и да знайш, че тъдява из Дери аз съм голямата клечка.

Стиснал корема си с две ръце, Еди бе рухнал край потока, търкаляше се и виеше от смях. Бен седеше