общо с останалите убийства на деца, сполетели областта. За първите три разполага с желязно алиби, а в края на юни и през юли и август, когато бяха извършени останалите седем, Маклин вече бе в затвора.
И десетте убийства си остават неразгадани.
В специално интервю за „Дери нюз“ миналата седмица Маклин отново потвърди, че не знае къде може да се намира Едуард Коркоран.
— Биех ги и двамата — заяви той в мъчителен монолог, често прекъсван от ридания. — Обичах ги, но ги биех. Не знам защо, както не знам и защо Моника ми позволяваше да го върша или защо ме прикриваше след гибелта на Дорси. Сигурно бих могъл да убия Еди също тъй лесно, както сторих с Дорси, но се кълна пред Господа-Исуса и всички небесни светии, че не съм. Знам какво мислят хората, но не съм го направил. Сигурно просто е избягал. Ако е така, мога само да благодаря на Бога.
Запитан дали не усеща някакви провали в паметта си — дали не би могъл да убие Едуард и после да блокира този спомен — Маклин отговори:
— Никакви провали не усещам. Уви, прекалено добре осъзнавам какво съм сторил. Обрекъл съм се на Христа и до края на живота си ще диря изкупление.
Рано тази сутрин полицейският шеф Ричард Бортън съобщи на журналистите, че разложеното тяло на момче, съвпадащо приблизително по възраст с Едуард Коркоран, който изчезна от дома си в Дери през юни 1958 година, очевидно няма нищо общо с въпросното дете. Трупът бе открит в една каменна кариера в Ейнсфорд, щат Масачузетс. Първоначално полицейските служби на Мейн и Масачузетс предполагаха, че това може да са останките на младия Коркоран, станал жертва на извратен убиец след бягството от дома си на Чартър стрийт, където по-малкият му брат почина в резултат на тежък побой.
Зъбните отпечатъци доказват категорично, че трупът от Ейнсфорд не е на малкия Коркоран, за когото няма никаква вест вече от деветнадесет месеца.
Вчера следобед бе открит мъртъв в малкия си апартамент във Фолмаут Ричард П. Маклин, осъден преди девет години за убийството на своя четиригодишен заварен син. След предсрочното си освобождаване от щатския затвор Шоушанк през 1964, той е работил и живял кротко във Фолмаут. Смъртта му очевидно се дължи на самоубийство.
— Оставената бележка подсказва, че човекът е бил в крайно неуравновесено душевно състояние — заяви полицейският заместник-началник Брандън К. Рош. Той отказа да разгласи съдържанието на бележката, но според осведомен полицейски източник в нея имало само две изречения: „Снощи видях Еди. Той е мъртъв.“
Споменатият „Еди“ навярно е завареният син на Маклин, брат на детето, заради чието убийство Маклин бе осъден през 1958 година. Именно изчезването на Едуард Коркоран доведе в крайна сметка до процеса за смъртоносния побой над четиригодишното му братче Дорси. За по-голямото момче вече от девет години няма никакви сведения. В кратка съдебна процедура през 1966 година майката обяви сина си за мъртъв, за да получи достъп до спестовния влог на Едуард Коркоран. Вложената сума е възлизала на шестнадесет долара.
3.
Да, Еди Коркоран беше мъртъв.
Той умря вечерта на 19 юни и пастрокът му нямаше нищо общо с това. Умря докато Бен Ханском седеше до майка си и гледаше телевизия; докато майката на Еди Каспбрак трескаво опипваше челцето на своето чедо, дирейки признаци за любимата си болест „фантомна треска“; докато пастрокът на Бевърли Марш — достоен мъж, надарен с удивителна прилика (поне по темперамент) с пастрока на Еди и Дорси Коркоран — биеше енергичен шут по задника на момичето със съвета „бегом да бършеш проклетите чинии, както заръча майка ти“; докато Майк Хенлън слушаше подигравателните крясъци на неколцина гимназисти (след години един от тях щеше да зачене храбрия млад борец срещу хомосексуализма Джон Гартън по прякор Паяка), които минаваха с раздрънкан Додж и го видяха да плеви градината край малката къщичка на Уичъм роуд, недалече от фермата на смахнатия Бъч Бауърс; докато Ричи Тозиър тайничко зяпаше полуголите момичета по страниците на списание „Бисери“, което бе открил в скрина под чорапите на баща си, и при това се дървеше съвсем като голям; и докато ужасеният Бил Денброу не смееше да вярва на очите си, запокитвайки през стаята фотоалбума на мъртвия си брат.
По-късно нямаше да си го спомнят, ала точно в мига, когато умря Еди Коркоран, те всички надигнаха глави… сякаш бяха чули далечен глух вик.
Поне в едно отношение „Дери нюз“ имаше пълно право: оценките на Еди бяха толкова лоши, че той не смееше да се яви пред очите на пастрока си. А и от месец насам майка му все се дърлеше със стария. Това съвсем влошаваше нещата. Като се разпенеха и двамата, майка му крещеше куп несвързани обвинения. Пастрокът първо отвръщаше с ръмжене, после й кресваше да си затваря човката и накрая почваше да реве като побеснял шопар с таралежови игли в зурлата. Обаче Еди не бе виждал дъртия да вдига ръка срещу нея. Сигурно не му стискаше. Едно време юмруците се пазеха за Еди и Дорси, а сега, като го нямаше Дорси, Еди поемаше и братовия си дял.
Тия гръмогласни двубои се развихряха периодично. Най-чести бяха в края на месеца, когато пристигат сметките. Сегиз-тогиз при най-тежките свади съседите повикваха полицай, който заръчваше на двамата да я карат по-кротко. Обикновено това оправяше нещата. Майка му можеше да покаже на полицая среден пръст и да го пита има ли кураж да я прибере в дранголника, но дъртият рядко обелваше дума.
Еди си мислеше, че дъртият се бои от ченгетата.
През тия напрегнати периоди гледаше да е по-нисък от тревата. Така бе най-разумно. А който смята другояче, нека се поразмисли за Дорси. Еди не знаеше подробностите и не искаше да ги знае, но подозираше какво е станало с хлапето. Според него Дорси бе имал нещастието да попадне не където трябва и не когато трябва — в гаража към края на месеца. Разправяха, че Дорси бил паднал от стълбата в гаража — „Сигур илядо пъти съм му викал да са пази от нея“, казваше дъртият — но майка му не смееше да го погледне… а когато погледите им се срещнаха случайно, Еди зърна в очите й боязлив миши блясък, който хич не му се понрави. Дъртият просто седеше край кухненската маса с кило бира „Рейнголд“ и гледаше в пустотата изпод рошавите си вежди. Еди гледаше да стои по-настрана от него. Когато пастрокът му крещеше, обикновено — не винаги, но обикновено — беше кротък. Страшното почваше когато станеше тих.
По-миналата вечер дъртият бе замерил Еди със стол, задето стана да включи телевизора — просто грабна един от тръбните кухненски столове, метна ръка над главата си и го пусна. Столът улучи Еди по задника и той се просна на пода. Задникът още го болеше, обаче знаеше, че можеше да е и по-зле — можеше да го цапне по главата.
Помнеше как веднъж дъртият ненадейно стана и без никакъв повод му размаза по главата цяла шепа картофено пюре. А през миналия септември един ден Еди се прибра от училище и допусна глупостта да
