То

… и кой ли прави троп-троп-троп по моя мост?

Той рязко трепва и този път неговият лакът се забива дълбоко в ребрата на тлъстия съсед.

— По-внимателно, братче — подхвърля дебелакът. — Тясно е, сам виждаш.

— Като спреш да ме ръчкаш с твоя, и аз ще спра да те ръ-ръчкам с м-моя.

Дебелакът го оглежда с кисело недоумение, сякаш иска да запита какво става, по дяволите. Бил просто се втренчва насреща му, докато накрая онзи промърморва нещо и извръща глава.

Кой е тук?

Кой ли прави троп-троп-троп по моя мост?

Той пак надзърта през прозореца и мисли: Ние се надбягваме с дявола.

По ръцете и шията му полазват мравки. Той пресушава чашата на един дъх. Лумнал е още един от грамадните прожектори.

Силвър. Неговият велосипед. Така го бе кръстил, като коня на Самотния Рейнджър. Грамаден германски велосипед със седемдесет сантиметрови колела. „Ще се претрепеш с това чудо, Били“ — каза баща му, но без особена тревога в гласа. Той като че не се вълнуваше от нищо след гибелта на Джордж. Преди това беше строг. Справедлив, но строг. А след нещастието гледаше всичко през пръсти. Можеше да говори като баща, да се държи като баща, но си оставаше само с говора и държанието. Сякаш все се ослушваше да чуе кога ще си дойде Джордж.

За пръв път Бил видя велосипеда през витрината на магазина „Коло-мото-дюкянче“ на Сентър стрийт. Беше се подпрял унило на стойката — грамаден, по-грамаден от всички други, грапаво мътен сред лъскавото им стадо, ъгловат там, където другите бяха заоблени, заоблен там, където те бяха прави. Върху предното колело висеше табелка:

НА СТАРО

предложете цена

Всъщност в крайна сметка Бил просто влезе и собственикът му предложи цена, а той я прие — не би могъл да се пазари с човека от „Коло-мото-дюкянчето“ даже ако животът му зависеше от това, пък и посочената цена — двадесет и четири долара — изглеждаше съвсем почтена, едва ли не великодушна. Заплати Силвър с парите, които бе събирал през последните седем-осем месеца — пари за рождения ден, за Коледа, дребни възнаграждения за косенето на тревата пред къщи. Заглеждаше се по този велосипед още от Деня на благодарността. А когато снегът взе да се топи, Бил най-сетне връчи парите на продавача и подкара Силвър към дома. Чувствуваше се някак странно, защото до миналата година почти не му бе идвало на ум да си купи колело. Идеята сякаш му бе хрумнала изведнъж, може би в някой от безкрайните дни след смъртта на Джордж. След убийството.

Отначало Бил наистина едва не се претрепа. Първото яхване на Силвър приключи с умишлено падане, за да не се вреже в дъсчената ограда на края на улица Кошут (боеше се не толкова от сблъсъка, колкото от възможността да пробие оградата и да падне в Пущинака от двайсет метра височина). Онзи път му се размина с десетсантиметрова рана на лявата ръка. Има-няма седмица подир това спирачките му отказаха и той профуча с петдесетина километра в час през кръстовището на Уичъм и Джаксън стрийт — малко момченце, яхнало прашносив велосипеден мастодонт (Силвър можеше да бъде наречен сребрист само с енергични усилия на развинтеното детско въображение), по чиито предни и задни спици трещят като картечници здраво закрепени игрални карти — и ако в този миг се бе задала кола, Бил непременно щеше да замирише на пръст. Като Джорджи.

С идването на пролетта той овладяваше Силвър малко по малко. По онова време нито майка му нито баща му забеляза, че момчето всеки миг може да си строши главата. Предполагаше, че след първите няколко дни изобщо са престанали да обръщат внимание на велосипеда — за тях той беше просто вехта бракма с олющена боя, която в дъждовно време стоеше подпряна край стената на гаража.

Ала Силвър бе много повече от някаква си прашна вехта бракма. Нямаше вид, но летеше като вятър. Единственият истински приятел на Бил се казваше Еди Каспбрак и страшно си падаше по техниката. Той го научи как да оправи Силвър — кои болтове да стегне и да ги проверява редовно, къде да смазва зъбчатките, как да затегне веригата, как да сложи лепенка, ако спука гума.

„Трябва да му теглиш една боя“ — бе казал веднъж Еди, но Бил не желаеше да боядисва Силвър. Без сам да знае защо, той искаше да остави велосипеда такъв, какъвто си е. Колелото изглеждаше съвсем раздрънкано, сякаш някое небрежно хлапе редовно го е зарязвало под дъжда, и от пръв поглед човек очакваше цялото да се тресе, всичко по него да скърца, предавките да заяждат. Да, изглеждаше раздрънкано, но се носеше като вятър. Можеше…

— Можеше да надбяга и дявола — изрича той на глас и се разсмива. Дебелият съсед го поглежда втренчено; това е същият протяжен смях, който неотдавна накара Одра да изтръпне.

Да, изглеждаше скапана машинария с олющена боя, старомоден багажник над задното колело и антична тромба с черна гумена топка, затегната навеки за кормилото с ръждив болт колкото бебешко юмруче. Съвсем скапана.

Но летеше ли Силвър? Летеше ли? Божичко!

И добре че летеше, адски добре, защото тъкмо Силвър спаси живота на Бил Денброу през четвъртата юнска седмица на 1958 година — седмицата след първата му среща с Бен Ханском, седмицата след като тримата с Бен и Еди построиха бента, седмицата в която Бен, Ричи Тозиър по прякор „Мръсната уста“ и Бевърли Марш дотичаха в Пущинака след съботната сутрешна кинопрожекция. В деня, когато Силвър спаси живота на Бил, Ричи седеше отзад на багажника… тъй че колелото навярно бе спасило и него. Да, спомняше си и къщата, от която бягаха. Отлично си я спомняше. Проклетата къща на Нийбълт стрийт.

В онзи ден караше тъй, сякаш сам дяволът го гонеше по петите, о, да, ясна работа, ами че то си беше точно така. Някакъв дявол с лъскави очи като сребърни монети върху клепачите на покойник. Някакъв дърт дявол с безброй кървави зъби в зиналата паст. Но всичко това бе станало по-късно. Ако в онзи ден Силвър ги бе спасил двамата с Ричи, то навярно бе спасил и живота на Еди Каспбрак в деня, когато срещнаха Бен край жалките останки от разрушения бент в Пущинака. Хенри Бауърс — който изглеждаше тъй, сякаш току-що излизаше от боклукчийски камион — бе размазал носа на Еди, а сетне астмата го налетя с пълна сила и инхалаторът се оказа празен. Тъй че и в онзи ден героят пак беше Силвър — верният спасител.

Бил Денброу, който вече почти седемнадесет години не е яхвал велосипед, поглежда към прозорчето на самолета — през 1958 година подобен самолет би изглеждал невероятен, дори направо немислим извън страниците на научно-фантастичните списания. Хай-йо, Силвър, НАПРЕЕЕД! — мисли си той и стиска клепачи, за да задържи внезапно бликналите горещи сълзи.

Какво ли е станало със Силвър? Не помни. Тази част от сцената все още тъне в мрак; прожекторите тепърва ще блеснат натам. Може би няма значение. Може би има късмет, че е така.

Хай-йо.

Хай-йо, Силвър.

Хай-йо, Силвър,

2.

— НАПРЕЕЕД! — изкрещя той.

Вятърът отметна думите през рамото му като пърхащ копринен флаг. Тия думи излитаха звучно и мощно, с победоносен рев. Единствено те.

Настъпи педала по Канзас стрийт към центъра на градчето и отначало скоростта растеше бавно. Потеглеше ли веднъж, Силвър не си поплюваше, но да го подкараш беше работа и половина. Набирайки скорост, сивият велосипед представляваше изумителна гледка, досущ като грамаден самолет, който се засилва по пистата. Изпървом просто не можеш да повярваш, че такава тромава машинария някога ще се отдели от земята — идеята е абсурдна. Но сетне виждаш сянката под него и преди още да се зачудиш дали не е мираж, сянката изостава далече назад, а самолетът е във