То

За Майк Хенлън тия пътешествия бяха врата към пролетта.

Ежегодната полска работа започваше с разчистване на нивите. Цяла седмица ден подир ден изкарваха камиона и пълнеха каросерията с камъни, които биха могли да строшат някой зъбец на браната, щом дойде време за оран и сеитба. Понякога колелата затъваха в лепкавата пролетна пръст и Уил мрачно си мърмореше под мустак… сигурно пак ругатни, предполагаше Майк. Той знаеше някои от думичките и изразите; други го озадачаваха — например „блудно копеле“. От Библията знаеше, че блудницата е жена от град наречен Вавилон. Веднъж се бе наканил да пита баща си, но тъкмо тогава Фордът беше затънал в кал чак до ресорите, по челото на Уил се сбираха буреносни облаци и Майк реши да изчака по-удобен момент. В крайна сметка, след месец-два той се престраши да пита Ричи Тозиър и Ричи му обясни, че според неговия баща блудница е жена, дето взима от мъжете пари, за да прави секс с тях. „Какво е това секс?“ — заинтересува се Майк, а Ричи се хвана за главата и прекрати разговора.

Веднъж Майк запита баща си защо всяка пролет има нови камъни, след като вече са ги събрали миналия април.

Току-що бяха изхвърлили последния каменен товар за тая година и стояха един до друг под лъчите на залеза. Камионът бе спрял в края на утъпкана глинеста пътека (не чак толкова утъпкана, че да се нарече път), водеща от западната нива до едно дере над коритото на Кендъскиг. Дъното на дерето беше безредно осеяно с безплодни каменни камари, извличани година подир година от нивите на Уил.

Гледайки тая пустош, която бе сътворил отначало сам, сетне с помощта на сина си (знаеше, че нейде под камънака гният пъновете, които бе трябвало да изкорени един по един, преди изобщо да си помисли за оран), Уил запали цигара и каза:

— Едно време тате ми разправяше, че от всичките си създания Господ най обичал камъните, мухите, плевелите и бедните хора, затуй ги сътворил толкоз много.

— Ама те сякаш всяка година си се връщат по местата.

— Да, може и тъй да е — съгласи се Уил. — Друго обяснение не виждам.

Мътният залез хвърляше плътни оранжево-червени отблясъци по водите на Кендъскиг. От другия бряг долетя крясък на гмурец. Звукът бе самотен, тъй самотен, че по морните ръце на Майк полазиха тръпки.

— Обичам те, татко — промълви той изведнъж, усещайки как от необятната обич в очите му бликват сълзи.

— Ам’че то и аз си те обичам, Майк — рече татко му и здраво го прегърна с могъщите си ръце. Момчето усети по бузата си грубия фланелен плат на бащината риза. — А сега май става време да си вървим а? Тъкмо да се пооблеем додето стопанката ни сложи вечеря.

— Ъхъ — отвърна Майк.

— Ти си „ъхъ“ — каза Уил Хенлън и двамата се разсмяха, изнурени, ала доволни — ръцете и краката им се наливаха с умора, но не чак до болка; пръстите им бяха протрити, но не кървяха.

Пролет е, помисли онази вечер в просъница Майк, докато в съседната стая родителите му гледаха по телевизията „Младоженците“. Пак е пролет, благодаря Ти, Господи, благодаря Ти от все сърце. И докато се обръщаше на една страна, докато потъваше в дрямката, той отново чу крясъка на гмуреца от далечните блата, а сетне блатата се сляха с копнежите на детските му сънища. Натоварено време беше пролетта, натоварено, но прекрасно.

След събирането на камъни баща му паркираше камиона в буренака зад къщата и изкарваше от бараката трактора. Започваха с брануването — Уил управляваше трактора, а Майк се возеше отзад, стискайки ръба на желязната седалка, или пък крачеше отстрани и оглеждаше за пропуснати камъни. После се задаваше сеитбата, а подир нея идваше ред на лятната работа — копане… копане… копане. Майка му подновяваше премяната на трите им плашила — Лари, Моу и Кърли, а Майк помагаше на татко си да сложи ветровейки върху сламените им глави. Ветровейката беше проста работа: консервна кутия с изрязано дъно. Опъваха през средата добре насмолен канап и щом подухнеше вятър, кутията почваше да издава великолепен зловещ звук, напомнящ дрезгаво стенание. Птиците бързо разбираха, че Лари, Моу и Кърли не представляват опасност, но ветровейките винаги ги подплашваха.

От юли едновременно с копането почваше и прибирането на реколтата — най-напред грах и репички, след това марули и домати, после царевица и боб през август, пак царевица и боб през септември и накрая идваше ред на тиквите. Младите картофи се вмъкваха нейде между всичко това, а щом дните вземеха да се скъсяват и из въздуха плъзнеше хлад, двамата с татко му отиваха да свалят ветровейките (по някое време през зимата ветровейките изчезваха безследно; кой знае какво ставаше с тях, обаче всяка пролет правеха нови). На другия ден Уил отскачаше до Норман Садлър (тъп като сина си Мус, но безкрайно по-добродушен) и Норми пристигаше с машината за вадене на картофи.

През следващите три седмици всички се занимаваха само с картофите. В помощ на семейството Уил наемаше трима-четирима гимназисти — плащаше им по по четвърт долар на кош. Вехтият камион с отметнат заден капак бавно сновеше напред-назад по браздите на най-голямата, южната нива, моторът пухтеше на ниски обороти и в каросерията се трупаха кошове, по които бяха изписани имената на събирачите, а надвечер Уил вадеше стария си омазнен портфейл и плащаше всекиму в брой. Майк също взимаше надница, както и майка му; парите си бяха техни и Уил никога не питаше за какво са ги похарчили. Майк бе получил петпроцентов дял от фермата още когато навърши пет години — достатъчна възраст, според Уил, за да върти мотиката и да различава плевелите от граха. Всяка година той получаваше още един процент; всяка година след Деня на благодарността Уил сядаше да пресметне дохода от фермата и отделяше парите на Майк… но Майк не виждаше нито цент от тях — те бяха за колежа и не биваше да се пипат при никакви други обстоятелства.

Най-сетне идваше и денят, когато Норми Садлър откарваше обратно машината за вадене на картофи; обикновено по това време утрините вече бяха мъгливи и хладни, а по купчината оранжеви тикви край хамбара полепваше скреж. Майк стоеше със зачервен нос на двора, пъхнал изцапаните си ръце в джобовете на джинсите и гледаше как баща му вкарва в бараката първо трактора, а след него и Форда. Мислеше си: Отново се готвим за сън. Мина… пролет. Жътва… мина. Иде… мразовита зима. От есента оставаше само догарящо въгленче — голи дървета, смразена пръст, ледена огърлица по бреговете на Кендъскиг. В полята понякога гарвани кацаха по раменете на Моу, Лари и Кърли. Можеха да стоят там колкото си щат — плашилата бяха неми и безопасни.

Всъщност Майк не тъгуваше при мисълта, че е отминала още една година — на девет и половина все още бе твърде малък, за да сравнява сезоните с човешкия живот — защото тепърва го чакаха куп забавления: пързаляне с шейни в парка Маккарън (а ако ти стиска, може и на хълма Рулин, макар че там е за по-големи момчета), каране на кънки, бой със снежни топки, строеж на ледени замъци. Време беше да се замисли как двамата с татко му ще надянат снегоходките и ще отидат да отсекат коледна елха, какви подаръци ще има и дали пък този път няма да получи ски „Нордика“. Зимата беше чудесна… но всеки път когато гледаше как старият Форд влиза в бараката

(мина пролет жътва мина иде мразовита зима)

изпитваше някаква печал — същата, с която гледаше как птичите ята се запътват на юг; същата, от която понякога му се доплакваше безпричинно само като видеше как косо падат слънчевите лъчи. Отново се готвим за сън…

Но животът му не се състоеше само училище и труд. Уил Хенлън неведнъж бе казвал на жена си, че всяко момче се нуждае от време за риболов (макар че Майк всъщност не ходеше за риба). Когато се прибираше от училище, първо слагаше учебниците върху телевизора във всекидневната, после си приготвяше нещо за хапване (най-много обичаше сандвичи с лук и фъстъчено масло — гастрономическа приумица, от която майка му вдигаше ръце в израз на безмълвно отчаяние), а след това прочиташе бележката от баща си, в която Уил съобщаваше къде се намира и какви са задачите на Майк: да прекопае или обере еди кои си редове, да пренесе кошовете, да преобърне тиквите, да измете бараката или нещо подобно. Но поне веднъж седмично — а понякога и два пъти — бележката липсваше. И в такива дни Майк заминаваше на риболов (макар че всъщност не ходеше за риба). Разкошни дни… дни, в които нямаше определена цел и затова можеше да не бърза.

Случваше се баща му да остави по-особена бележка, например: „За днес няма работа. Иди до Олд кейп да огледаш трамвайните линии.“ Майк се отправяше към посочения квартал, откриваше старите релси по улиците и ги оглеждаше внимателно, възхитен от мисълта, че насред пътищата могат да се движат истински малки влакчета. Вечерта двамата дълго разговаряха за това и татко му разтваряше албума със стари снимки